ЧИСТА КРЪВ

Димитър Желев

Блудкавата течност не вдъхваше доверие. Носещият се от чашата дим беше лишен от аромат. Врялото кафе раждаше бодли в устата и ограбваше вкусовите рецептори от сетивност.
Кефала рязко отдръпна картонената чаша и се изплези в неуспешен опит да намери хлад в следобедния мор.
- Покапа се - със спокоен тон каза Пепе, докато редеше мачове на омачкан фиш върху волана.
Кефала огледа ризата си. Тънка, но отчетлива кафява ивица описваше разходката на рядкото кафе по тъканта. Обърна се към автомата и го изрита. Машината се разклати заплашително, провокирайки своя агресор да отстъпи.
- Кой се хили като идиот?! - озъби се към стоянката с таксита Кефала. Упорита капчица се приплъзна по разтресеното от гняв коремче и надзърна току под пъпа. Дузина жълти коли отново прихнаха в кикот.
Прогизналата чаша полетя към близкия храст, а доскорошната му жертва потърси прикритието на задушевния разговор с колега.
- Манчестър няма да паднат два път подред! - авторитетно се произнесе Кефала, когато достигна отворената врата на Петър, надниквайки към фиша. - Не ме гледай като бившата, кога я карам да ми носи такъмите към Стамболийски! Слушай к‘во ти говоря, Пепе, и пиши! Ама после да цепим печалбата, ясно?!
- Ще ти сцепя аз един! Не виждам да си се бръкнал за залог.
- Стига пък ти, бе! Нали те знам по колко залагаш… - Кефала мигновено разпозна физиономията на по-възрастния си колега - беше прихванал интересен „обект” в радара си.
Стегната девойка бързаше по тротоара право към тях. Кефала беше изградил рефлекс в тези ситуации и за секунда се озова в автомобила си. Беше толкова бърз, че дори не успя да й огледа дупето.
Задната врата се отвори и нежен аромат влезе в схватка с помнещата твърде много банички тапицерия. Копринени устни му съобщиха адрес и Кефала запали двигателя. Намигна на Пепе, който със завист го изгледа изпод вежди. Когато излезе от стоянката, нагласи огледалото за задно виждане и малко се разочарова от образа зад себе си. Можеше поне червило да си сложи. Срамота! Жените без грим бяха като скара без бира. Или ракия без салата. Или…
Както и да е. Натурална красота. Естествена и семпла, както се изразяваше един балък от старата фирма, който успоредно с шофирането беше и даскал, та обожаваше да плямпа превзето. Пресегна се и пусна апарата, като незабележимо завъртя с кутре копче, наподобяващо болт - движение, което щеше да му докара около два допълнителни лева за този маршрут.
- Да не си болна? - попита огледалото Кефала, намеквайки, че заявената дестинация е клиника в един от крайните квартали. Момата зяпаше през прозореца и със закъснение разбра, че й е зададен въпрос.
- О… Не, не. Не съм.
Ох, че приятно гласче имаше това девойче! Не би й отказал само заради него.
- Ей, пуяк, сляп си като баба ми!!! Не виждаш ли знака, бе?! - наполовина се изнесе през прозореца Кефала в лирично отклонение от спокойния разговор в таксито. - Ама да им намериш инструктора, дето им е дал книжката и да го…
Кефала осъзна, че клиентката е разтревожена и изобщо не споделя тегобите от шофирането. Но пък му се искаше да чуе още от това гласче.
- Покрай реката ли да мина или до стадиона? - колкото да се намери на приказка, каза той. Вместо отговор, образът отзад му вдигна показалец с няма молба да изчака, защото телефонът й звъни.
Много пък е важен този телефон! Две думи не могат да си разменят младите без да го лепнат на бузата. Това си е същинско неуважение към професионализма на онзи, който в момента губи от времето си да ги обслужва.
- Добре. Да… На втория етаж, стая 207, запомних. След малко идвам.
Кефала внимателно оглеждаше хубавото й лице в огледалото. Стигна до заключението, че без грим си беше съвсем добре. Рядко изключение от правилото.
- Същата кръвна група съм, Тони. Не се безпокой! - каза момичето и затвори. Докато говореше се преструваше на спокойна, но сега тъмна вълна премина през иначе живите й очи.
- Един или два дена отпуска дават за кръводарители? - изкусно се включи отново Кефала, докато с усилие се възпря да отправи неприличен жест към заблуден пешеходец. Все пак в тази професия трябваше и да си малко психолог, за да разпознаваш кога клиентът е от друго тесто и не одобрява подобно поведение. А и разговорът взе да придобива прекалено мрачни краски, в които един среден пръст нямаше да се впише съвсем.
- Моля? - отново разсеяна отвърна младата дама и се намръщи: - Отпуска ли?
- Чувал съм, че по закон дават. В нашата фирма обаче тоя номер няма да мине. Тарикатско е иначе - едно боцване и после два дена с въдицата на Крапец.
Красивите очи в огледалото се бяха напълнили със сълзи. Кестенявата коса падна над тях, за да прикрие срамния момент. Тежко вървяха нещата. Разговорът се мъчеше като пиле в калчища! Странно любопитство обаче обзе Кефала и макар сам да си призна, че дори той не е толкова тъп, за да продължи да задълбава, накрая не се сдържа и на червен светофар се обърна към нея.
- Роднина ли е? Нуждаещият се от кръв, имам предвид.
- Племенник. Само на тринайсет.
„Нуждаещият се от кръв…” - звучеше като даскала. Да не би фустата нещо да го размекна?
- Давала ли си преди?
- Да. Няколко пъти.
- Редовен кръводарител, а?! - изсумтя Кефала, питайки се познавал ли е изобщо такъв човек. Защо ще му е на някой да го бодат с игли без дори да получи една шибана отпуска?!
- Ами… - срамежливо сви рамене момичето - …нещо такова.
Кефала се изсмя и понечи да сподели подозренията си, че съдържанието на собствената му кръв обичайно е със силни алкохолни примеси, но тъгата в очите й го спря. Освен това отново се сети за ракията, която го чакаше вкъщи. Вчера беше нощна смяна и се беше наложило да остане на сухо. С погнуса погледна омразното шишенце с вода, което беше започнало да зеленясва, забравено с дни между седалките. Опита да се разсее от приятните мисли за близкото бъдеще, поне докато не довърши работния ден.
Положението с племенника явно беше лошо. Добре, че „настрои” апарата, че иначе с тези тревоги на главата девойчето нямаше да му даде никакъв бакшиш.
- Бившата разправяше, че може да се заразиш от тези спринцовки…
- Малко вероятно.
Кефала онемя - дори тя смяташе, че съществува някаква вероятност. Може ли да има чак толкова наивни хора?! Всички знаеха, че болниците имат достатъчно кръв. За какво му е на някой да си залага здравето, за да дарява?! При това редовно!
Добре де, това за болниците го беше чул от дъртия Пепе, който освен от футбол, от друго не вдяваше. Но пак си беше лудост да те източват. Абе, не може за някакво хлапе да нямат кръв в една модерна клиника!
- Ще се оправи - за своя собствена изненада избоботи Кефала. Изчерви се леко и побърза да допълни. - Малкият, имам предвид - ще оздравее.
Прелестна усмивка загатна за своето иначе редовно присъствие върху гладкото лице на задната седалка.
- Благодаря Ви!
Кефала не беше чувал по-искрена благодарност през живота си. Усмихна се широко и тъпо. Наведе се, когато стана зелено, за да избегне погледа на колега в насрещното. Криеше се като някакъв хлапак.
Стегна се и рязко изпревари автобус. Настигна бляскав джип, чиито гуми бяха почти толкова високи, колкото цялото такси на Кефала. Странно - липсваше обичайната жлъч към богаташчето пред него.
- Един колега веднъж припадна зад волана и катастрофира в жега като днешната. В Спешното казаха, че му трябва кръвопреливане. Размина ми се, защото не бях съвместим или както там се казва. Поне си разбрах кръвната група. Ти знаеш ли си твоята?
- Бе отрицателна.
- Браво! Важно е да се знае.
- Извинете, но може ли малко по-бързо? - плахо попита тя. Кефала се изненада, защото жените обикновено критикуваха за висока скорост, не я изискваха.
- Нямаш грижи! - отвърна авторитетно и обви скъпарския джип в облак от изгорели газове. Погледна самодоволно клиентката, сякаш чакаше похвала. Почувства се глупаво, когато разбра, че тя отново гледа през прозореца. Стори му се по детски чаровна - като в онези лигави снимки на поетеси, зазяпани в хоризонта. Което го накара да се запита на глас: - Какво работи такава красива млада дама?
- Учител по пиано.
Кефала едва не се разсмя. Най-досадния инструмент.
- Поне печелиш ли добре? - с подчертана нотка на съжаление попита той.
- Не, но е приятно да работиш с ученици - с нескрита гордост отвърна момичето.
- Колко да е приятно?! Като не пада по някой лев от това… - ехидно я погледна с извити от улична мъдрост вежди. Тя само повдигна рамене - не й пукаше за парите. Каква наивница само!
След малко се наложи да пусне радиото, за да запълни тишината. Скоро щяха да пристигнат пред клиниката.
- Има обявено място при нас - диспечер, нищо особено. Но пък шефът често дава допълнително под масата. Ако искаш… - въпросително я погледна Кефала. Девойката му отвърна със снизходителна усмивка и поклати глава. Такива като нея му бяха ясни - имаха се за много възвишени, защото „обгрижваха духовното”. До година-две щеше да я види в някое офисче с двойно по-дебел портфейл и извънбрачна връзка с акционер. Историята му беше позната: мечтите за собствената му професионална кариера приключиха със скъсан менискус точно преди пробите в София. Оттогава заряза игрището и натрупа малко състояние (и много килограми), защото беше наясно, че ако глупавите му родители бяха по-заможни, щеше да си позволи истински специалист, а не онзи селски ортопед, който почти го осакати. Парите означаваха реализирани мечти. Всичко друго беше гнусна лъжа.
- Колко Ви дължа? - с мек глас попита момичето, когато таксито паркира пред входа на клиниката. Кефала посочи хладнокръвно апарата, прие банкнотата и мудно затърси за ресто, чието местоположение знаеше много добре. - Приятен ден! - пожела тя и излезе грациозно. Беше усмихната, когато се сбогува, което извънредно подразни Кефала. Беше се набутала не само с бакшиша, но и с двата лева, които апаратът допълнително отчете. И въпреки това влезе с проклетата си надяната на сила усмивка в клиника. За да дарява кръв! Сякаш се имаше за Светлината в края на тунела. Слънчев лъч за всички. Обзалагаше се, че сигурно я бяха кръстили Надежда! Ха!!!
Това не беше нормално. Тази не беше истинска. Залъгваше себе си и околните, че ? е до усмивки. Дори щеше да излъже племенника си, че нещата не са страшни. Кефала я беше видял без маската. Беше тъжна. Да, тъжна. И нещастна!
Ала в колата без нея помръкна.
Миг по-късно Кефала примигна объркано към разранените си кокалчета. Огледалото за задно виждане беше на парчета върху таблото и пода на таксито. Беше си позволило да покаже празнотата зад него. Нещо по-лошо - беше отразило образа на шофьора зад волана.
С два лева в едната и рестото в другата ръка, Кефала изскочи от таксито и се затича към входа на клиниката. Втория етаж. Стая 207. Той също беше Бе отрицателна.