АВТОПОРТРЕТ
АВТОПОРТРЕТ
Живея сред далечен бъдещ ден,
но съществувам днес, обсипан с рани.
Умът ми е посредник уморен,
а разговорът – бездна от мълчание.
Пристигнал рано, гасна прокълнат:
с душа, от всичко днешно умъртвима,
аз спя, навън от този ранен свят,
в снега на отредената ми зима.
С белязани от времето чела,
ме съдят – равни – врагове и свои –
мен, странна капка, с вятъра дошла
на бъдеще далечно от прибоя.
ДАНАЙЦИ
На всички общества
и цивилизации
Данайски групи, партии и вождове
летят върху жребците на измамата
по вечните вълнения на масите.
Мистериозните данайски мозъци! –
Как мразят те,
как тънко игнорират,
затрупват с космос от празнописания
убийствената мисъл на великите:
„Сред блатото зловонно на неправдата
през сламка диша правдата погребана
и ще възкръсне тя, когато станат
навсякъде Исусовци пастирите
и мъдреци – предвожданите овци…”
ПЕС
Нямаха над моя жребий власт
грижата, стремежът към облага.
И живях уж заедно със вас,
но не ви прекрачвах нивга прага.
Имах скрит, отвъден свой живот.
Носех нощ и далнина в кръвта си.
Плашех ви, а жадно търсех брод,
за да ви удавя с любовта си.
Тайнствено вглъбен, наострил слух,
често дирех вярната посока
и от вашта ученост безока
бе по-силен верният ми нюх.
Заблудени в непознаван край,
шибахте конете, упорити,
и напразно – вързан зад колите –
ви говорех с медния си лай.
Чакаха ме ругатни и бой,
но в нощта дълбока – от синджира, –
като глас вещаещ на всемира,
ви предсказвах злото с честен вой.
Нямаше за мене среден път:
бях роден да тичам пред водача,
да се мяркам като перла в здрача
и да бдя, когато всички спят.
Помня как, преди да блесне плам,
някой ми извика: „Псе проклето,
ще те пратя горе на небето!”…
И сега наистина съм там.
Никога не съм бил тъй добре:
звезден прах посипа всяка рана?
виждам свойте братя и кервана,
лутащ се сред земното море.
Не разбирам само докога
ще изтръпвам, щом сред тишината
долети, затихващ, от земята
стон, смутил космичната тъга.
Затова, щом в звездния безчет
видите звезда да полетява,
не мислете, както по-напред,
че човек с живота се прощава:
туй е мойто кучешко сърце,
озарило с светостта си мрака,
полетяло лудо, без да чака,
право към прострените ръце.
СЪН
Човекът тича с две ръце на очите си
и повтаря:
„Господи,
от Свободата паднаха вериги,
а последният човек е отдавна свободен.
От красотата се свлякоха дрипи,
а аз мислех, че до днес ми е светила.
И се смесиха двете!
„Господи, ще ослепея ли?!
Дали ще привикнат очите ми?…”
А душата му се е опънала до скъсване
и в нея се люлее цялата планета –
със самия Човек
и животните,
които
бършат,
бършат,
бършат
страшното кълбо
от кръвта на братчетата си,
изядени от него.
От време на време се почесват по ухото
и съчувствено
очакват да поеме работата,
след като привикне със светлината.
