В КЪСНА ЕСЕН

Георги Гривнев

- От мене фактите, от тебе - художеството! - рече Христо Бечев и се отправи към автогарата, за да иде в родната си Габрица.

Майстор Стою от Алами-дере /Полковник Серафимово/ беше дюлгерин. Но и в съня си чуваше звъна на теслата и чука, и там пускаше отвеса, за да се увери, че не е изкривил дувара, и там правеше пазарлък с чорбаджията.

- Пазарлъкът иска мурафет - хем майсторът да е доволен, хем на чорбаджията да е угодно.

Голям дюлгерин бе, ала и кабайдалока си го носеше. Яздеше червен кон - кеф му беше да гледа как се развява гривата му - червена вълна сред зелените баири. Ала и го гледаше повече от жена си. Не го преуморяваше, изпотеше ли се, веднага го подсушаваше, решеше го с чесало, а подковите му винаги бяха нови.

Майстор Стою работеше с няколко чирака, които след време се сдобиваха със занаят. На гурбет ходеха из Кърджалийско, Хасковско, че и по-далече.

- Мъжът е за гурбет, жената - зад плет! - обичаше да казва той.

Спазаряваше се - от кьошелията-камък до комина. Слушаха го чираците. Думата му се не поклащаше - като наместен камък в кьоше. Иначе - колкото им беше обещал, толкова пари им наброяваше.

- Ако ми крадеш занаята, ще ме гледаш в ръките. Без да питаш.

Попаднеше ли мързеливец при него, му казваше:

- От другия път не си с мене!

Веднъж влязоха в Хасково.

- Днеска ще ви поглезя. С два файтона ще се поразходите из града. Ако завали, да знаете, че има гюрюк и трябва да го вдигнете. А дали файтонджията е добър стопанин, ще го познаете по това дали вдига камшик на добичето.

Бай Стою беше подреден човек - сърцето му подсказваше кое е хубаво и кое не.

- Построиш ли къща, цял живот ще имаш работа. И всичко да наредиш, пак трябва да оставиш нещо недовършено. Иначе от другия край ще се обърка…

Родопчанинът не се подписваше, след като туряше и последната тикла на покрива - нито на дъска, нито на камък. А чешма градеше за хаир.

- И на чешмата не бива да се подписваш. Подпишеш ли се, хаирът отива в името, в буквите, които издълбаваш. И тогава водата, която изтича, не утолява жаждата.

И продължаваше:

- Свариш ли да градят чешма покрай пътя, слезни от коня и помогни. Да почетеш водата и делото, което се върши. Ако нямаш време, остави пара, че като се върнеш, да имаш очи да спреш, да напоиш коня си и да се наплискаш в горещия ден.

А когато виждаше къща, чешма или мост с кусури, майстор Стою не се стърпяваше и сипеше укори: „Тоя дюлгерин не е ял чужд хляб и затова не е изпекъл добре занаята. Кой яде клисав хляб, кой се скрива от дъжда под кропа стреха, кой влиза през врата, която удря челото?”

Майстор Стою не заминаваше с всеки на гурбет - подбираше си хората. Веднъж за Беломорието тръгна с дюлгерин - хем братовчед, хем добър в занаята. Издигнаха там една къща и благословиха чорбаджията от четията - рахат и сгода да цари в новия дом, деца да рипкат и да пълнят къщата с радост, роднини и гости да посрещат тъй както домакинята посреща своя съпруг.

Двамата родопчани си получиха платата. Майстор Стою помоли стопанина да нощуват у тях, докато намерят друг градеж. Ще му сторят капията за благодарност. Когато удариха и последния пирон, стопанинът докара дограмаджия. Спря файтонът - дърводелецът се удиви на направата. Дори не слезна от файтона, а попита чий е усталъкът:

- На дюлгери от Родопско.

- Малко е да се каже, че портата е хубава. Меракът е повече от майсторлъка и затова се усмихва като мома, преди да се хване до момък на хоро. Аз не мога да направя дограмата по-хубава, затова отстъпвам на балканджиите.

Когато влизаше в селската кръчма, много аламидерци искаха да седнат на една маса с него и да гаврътнат заедно по чаша ракия. Защото искаха не само чашата, но и приказката им да е пълна. Мухабетът на бай Стою събуждаше хората, държеше очите им широко отворени, та да не могат да приклепват и подремват. Майтапът му не шибаше и не удряше, а пощипваше - така юнак пощипва мома на седянка.

- Всичко се заслужава - речеше дюлгеринът, - и ихтибарът, и жената, и ракията, че и смъртта… Ако не свършиш нещо полезно, и ракията не е блага; ако не помилваш жената, и тя няма да те погали; ако сам се катурнеш, а не изчакаш тоя отгоре да те повика, и попът няма да те опее…А знаете ли откога е чивията? - И след пауза, след като никой не отговаряше, казваше: - Чивията е преди майстора, а мистрията - след него.

Кабадайлока си майстор Стою показваше на празници. През 1923 година се освещаваше църквата в село Габрица. Облече той новите си дрехи, закачи си кюстека, издърпа мустаци, които и без това си бяха източени.

Леко накриви гуглата и се метна на червения си кон, чийто косъм бе толкова лъскав, колкото и пищовът му. Миряните на Габрица бяха пременени и докарани като за сватба.

След като свещениците извършиха ритуала, на мегдана се изви хоро на три ката. Хороводецът Стою бе с тежка стъпка и лека ръка. И колкото пъти завърташе хорото и стигаше до храмовата порта, толкова пъти хвърляше по една турска лира. Искаше да го видят, че е щедър християнин - да се чуе и разказва.

- От пари пастал не става. Водиш ли хорото, ще даваш; накрая ли си - ще вземаш; по средата ли си - ще се натискаш.

Един ден, тъкмо се беше върнал отнякъде, майстор Стою се свлече от коня. Добичето се укроти, не мръдна - укроти се и червената му грива. В късната есен дърветата бяха обезлистени. Когато го погребваха, конят му изцвили. Бяха забравили да свалят самара. Дали затова изцвили или от нещо друго?…