РАЗКАЗИ

Гълъб Ковачев

ЗАВРЪЩАНЕТО

Имало едно време едно детство, за което никой не знаел, че то е единствено в живота! Детството се занимавало с детските си работи - играело на криеница с други детства, замеряло със снежни топки накацалите по стоборите врабчета, разказвали му или самичко четяло приказки, от които някои го натъжавали за кратко, но повечето го радвали… Когато го боляло гърлото, имало температура и пиело горчиви хапчета, то сядало натъжено до прозореца и гледало как другите детства играят вечните детски игри на зелената поляна, обградена от жълти, сини, оранжеви и бели къщи, или как газят августовската река, в която се стрелкат като сенки неуловими рибки… Детството много обичало да получава подаръци - за рожденния ден, за Нова година, или когато и да било от добрите мама и татко, баби, дядовци и всичките лели… И вечер заспивало с тях, стискайки ги в детската си прегръдка…
Но детството не само обичало да получава подаръци… То карало възрастните да четат отново и отново своите детски приказки и понякога да се замислят - защо в приказките доброто винаги побеждава, а в живота е точно обратното…
… Мама и татко бдяли над детството… баба варяла за него сладко от диви ягодки…, а дядо го учел да дълбае буквата си в дънера на някое старо дърво с джобно ножче… А то летяло високо и безгрижно… над градове и държави, над малки църкви и шумни площади, над пролетни градини и снежни върхове… летяло… летяло и не знам кога, и не знам накъде… изведнъж отлетяло!
Не знам как е при другите възрастни хора, но аз разбрах, че едно от малкото стойностни неща в живота ми е моето детство! И затова потеглих да го търся… И да си го върна!
И съм спрял на една безименна гара, на която часовника й се движи обратно… - първо ще се върнат нощните експресни влакове, с които замина сина ми, после бързите влакове от младостта ми и накрая ще пристигне влакът от моето детство…онзи - с многото сажди, шумното пъхтене по баирите и свирката с мутиращия глас… И аз ще скоча вътре в движение, а той ще ме върне далече-далече от днес…
Не вярвайте на сръбския писател Момо Капор, който пише: “Миналото ти, детството ти, твоята скъпа провинция, в края на краищата те тегли и привлича ден след ден все по-непреодолимо и остатъка от живота си ще пропилееш в търсене на останалите живи… като дух ще обикаляш многоетажните блокове и супермаркети, търсейки мястото, на което някога се е намирала старата ви къща! Но да знаеш, едно е вярно: Миналото никога не може да се посети!… Напразно ще чукаш на вратата му. Това е знаел още старият Аврелий Августин, когато е говорел за “мозъчна изчерпаност” и “телесна мъка на ума”!”…
Не вярвяйте на Момо Капор! Той не е успял да се завърне и е станал песимист! Иска му се и нас да зарази с песимизма си… Но всеки трябва да опита!… Защото аз съм убеден, че нещо, което е съществувало, не може ей така да изчезне!… И то завинаги! Няма такъв филм!…
…И чувам как от ресторанта на гарата долита песента “Cucurrucucu Paloma”, която може би преди 50 години изпя знаменитата мексиканска певица Лола Белтран в най-хубавия филм от моето детство!
И сега пееше тя…
…А това означава, че щом свърши песента, ще чуя свирката на моя влак!
И ще скоча в него в движение…

2010


ПЕСЕН ЗА КРЕВАТА… ИЛИ ПЕСНИТЕ НА КРЕВАТА

Видях го захвърлен на селското ни бунище. Две метални табли и изтърбушена пружина - персон и половина. Някой го беше захвърлил там може би преди час-два, защото циганите все още не го бяха видели и отнесли на “Вторични суровини”…
На таблата, до която са лежали главите на стопаните, бяха нарисувани два бели лебеда, плуващи в синьо езеро. Лебедите бяха застанали един срещу друг - почти допрели клюнове - целувката, жадуваната целувка предстоеше! Водите на езерото бяха почти прозрачни и в тях се отразяваха слънчеви лъчи, лъчите на пролетно слънце… Край брега на езерото художникът бе нарисувал бели брези и една поляна, огласяна единствено от птици… А над брезите плуваше облаче бяло, като лице на щастливо дете…
На таблата, до която са лежали краката, бе нарисувано нощно небе - месечина като сърп за жътва и много звезди… (За сведение на читателя- селският човек не познава следобеден сън! Когато жегата стане нетърпима на къра, той ляга под сянката на някое дърво и покрива главата си с вестник със зимна дата или с торбата, в която си е носил храна…)
…Замислих се за художника, който бе изографисал леглото. Що за човек е бил той - мечтател, несретник, поет или пияница, изоставян от всички жени? Или прост железар, който е слагал готови щампи на всички кревати… Но не ме интересува какъв е бил… Знам, че този човек е започнал да прави креват… И докато майсторял кревата забравил, че човек остарява, боледува и умира в някой креват! Решил, че креватът е единствено за любов… И е чувал как пеят нощем креватите по всичкия свят!
Някой ще каже, че това е кич… Ами, кой каквото ще да си казва, но дано някога Господ го дари със слух… За да чуе песента на кревата!
Бях тръгнал с една мотика към нашата нива, за да помогна на майка ми - беше пролет и кърската работа - борбата за хляба - беше започнала пак… Няма делник и празник, дланите се покриват отново с мазоли и края на нивата се превръща в твой хоризонт…
И тогава видях, че мой приятел се задава от село с една празна талига с кон… И натоварихме кревата на талигата… Закарахме го у дома и го разтоварихме под сайванта.
- За какво ти е тая развалина? - попита приятелят ми.
- Не знам…
Но всъщност знаех… Щях да сглобя кревата привечер, да метна върху пружината една тъкана преди повече от петдесет години черга, една бяла възглавница да сложа до лебедите, поляната, брезите и облачето…
И да долепя до земята ухо!

2010


ТЯ СЕ ВЪРНА…

Беше в един далечен августовски ден. Бях на село. На следващия ден се бях родил и привечер трябваше да пътувам за Пловдив. Но не заради рождения ми ден, а защото месец след развода ни тя поиска да се видим… Не попитах защо. По-късно се сетих, че на този ден съм роден и реших, че иска да ме поздрави очи в очи… Много неща си помислих… Дори очаквах разкаяние…
Все още седях в селската кръчма и, както казваше дядо, “зяпах мухите”. Но не само ги зяпах, ами и пиех водка след водка…
…Тя казваше, че обича Лермонтов и често цитираше по някое стихче от него… Ночевала тучка золотая… А аз я открехнах за Есенин и Блок, Ахматова и Цветаева, Маяковски… Де-що имаше водка и възвишени страсти, го прочетохме заедно!
“Милият ми глупак глупав” - мислех за себе си, когато се качвах в автобуса не без помощта на шофьора и няколко съселяни. Някой в мен не искаше да пътува към рождения си ден, но няколко здрави мъжаги настояваха това пътуване да се състои и най-накрая ме натикаха в раздрънкания автобус… Когато автобусът вече потегляше, видях, че са запъхтяни и това ме зарадва! “Простаци с простаците” - беше последното, което си казах, преди да заспя като умрял…
Не помня къде - в автобуса или вкъщи - сънувах, че съм в непознат град и обикалям по улици, мазета и мансарди… Търсех я, за да й кажа нещо много важно, може би най-важното нещо на света… Ночевала тучка золотая… Но тя се криеше от мен зад дървета и храсти, зад облаци, дори зад кофи за боклук се криеше …
На сутринта се проклинах, че съм се родил. Беше от утрините, в които си пожелавах да пукна на мига… Но изведнъж се стреснах - тя щеше да дойде тук… след час… Може би искаше да се върне…
…Когато влезе вкъщи видях, че беше с рокля и обувки, които не знаех. Беше по друг начин гримирана. Предложих кафе - отказа. Предложих по едно малко коняче - не отказа. “Слава богу - рекох си - ще се даврандисам”… Побъбрихме десетина минути, но не помня за какво. По друг начин говореше. И тогава ми каза:
- Дошла съм да си взема юрганите…
Май излъгах, че това се случва през август. Трябва да е било през януари, защото видях как стоя гол на един площад, а вали сняг и духа силен и студен вятър… Но аз не знаех пътя за вкъщи…
Дадох й юрганите.
И тръгнах към “Кристал”, където в онези години се събираше младата и не толкоз младата художествено-творческа интелигенция. И по пътя срещнах незабравимия за мен Рашко Сугарев.
- Какво става? - попита той.
- Тя се върна…
- Наистина ли? - лицето му издаваше колебание дали да се усмихне или намръщи.
- Взе си юрганите - уточних.
Рашко се ухили като кон - видях всичките му зъби.
- Къде си тръгнал? - попита Рашко.
- Искаш ли да те водя в “Кристал”? Имам рожден ден…
На такива покани Рашко Сугарев не отказваше… Още повече, че аз имах рожден ден. И той държеше да ме уважи (мисля си сега)!
В “Кристал” влязохме на обяд. Няколко души интелигенти вече обядваха водка с кола и гроздова с шопска. Седнахме на най-закътаната маса. Говорехме си кротко и простодушно - за Велинград, където веднъж вечеряхме с две курортистки, но не знам защо после те не ни пуснаха в хотелската им стая и пренощувахме във “волгата” ми. Рашко твърдеше, че ако сега отидем пак във Велинград, поне половината курортистки веднага ще ни скочат… Аз бях по-умерен оптимист… Говорехме за живота и неговите професии - за землемерството (баща му беше землемер); за годините, прекарани от Рашко в Смолян като психиатър; за книгите, които беше написал; за книгите, които аз не написах… Стигнахме и до Междусъюзническата война, като направихме извода, че не само отделният човек може да бъде измамен, поруган и ограбен, но и с цяла една нация и нейната държава може да бъде извършено същото…
…Беше към полунощ. Някой в мен не искаше да напусне рождения си ден, но управителят на заведението и няколко сервитьори не бяха на това мнение и със задружни усилия ме изтикаха в топлата августовска нощ… С периферното си зрение видях, че са запъхтяни и това ме зарадва. Рашко Сугарев също им даде отпор… Тези хора бяха с еснафски душици, а ние с Рашко бяхме мечтатели и романтици… Кой както иска може да променя тези самоопределения…
…Същата нощ я сънувах за последен път. Не виждах с кого беше легнала, но ясно се виждаше, че се бяха завили с юрганите… Красиво! Друго е да си метнеш юрган в средата на август… Романтично!
Ночевала тучка золотая…

2010