СЪСТЕЗАНИЕТО

Динко Динков

Лодките трепереха от запалените си мотори, откъсваха се плавно от бетонната стена на пристанището в Созопол и с лек ход изчакваха своя ред, за да отплуват към средата на състезателната зона.
Влажният въздух се люлееше като завеса. Миришеше тежко, под хладния свод затворената вода носеше дъх на съхнещи водорасли и миди. Като се отдалечавахме плахо от кея, наблюдавахме пъстра редица от хора, които ни махаха с ръце и ни пожелаваха успех.
Морето от вечерта беше започнало да се разваля, вятърът от изток и североизток се усещаше по-силно, на места се скупчваха облаци. Времето оставаше топло, но тревожно. Птиците се събираха рано на големи ята и дълго, необяснимо кръжаха над заливите. В разклатената повърхност между лодките играеха разпилените сламени лъчи на слънцето, като хвърлени ангелски въжета. Те не успяваха да пробият синьо-зеленото огледало, в което туристите изумени се вторачваха.
За да открием истинското си изображение, трябваше да проникнем отвъд ярката повърхност на отраженията, в скритото за очите тайнство, за да познаем себе си, за да се спасим. Ние бяхме гмуркачи, облъчени от притегателната сила на морските дълбини, пресичахме страстно предела на своите възможности и изпадахме в екстаз от живеенето на ръба. Опиянени от търсената хармония, имахме дарбата да откриваме красотата. Преливахме от копнеж и очакване, напускахме нормалното си състояние, разбивахме се в стръмни чужди брегове, отдалечавайки се от подводния свят, от същността си…
Лодките пореха леките вълни, изравняваха се и изоставаха една от друга. Златистите плажове се редуваха със скалисти, врязани в морето, носове, които сякаш идваха към нас, заграждаха ни и ни се любуваха. Така често правеха и делфините, а след това ни изоставяха…
Понякога внезапно Природата оживява, вдъхновява те и те измъква от обикновеното, превръща се в онова чудно създание, което си обикнал, без което не би могъл, забравяш за хората и като че ли сам не си човек, а си диханието, сърцето на велико божество.

Христо стоеше до мен и се взираше в хоризонта на север. Неопреновият костюм вече не му беше удобен, прекалено се беше втвърдил. От време на време го извиваше около тялото си, наместваше го и проверяваше еластичността на качулката:
- Днес имаме късмет, момчета - подхвърли и се усмихна доволно. - Радко, какво ще кажеш за яхтата?
- Какво ли? - обуваше си чорапите момчето и поглеждаше към мен. - Вчера Коцето изтегли с жребия една от бавните лодки, но тази риболовна яхта е съвсем друго нещо, ще бъдем първи на местата, които пожелаем. Вие последно какво решихте, на „Свети Иван” ли ще гмуркате?
- Да - отговорих категорично, - и двамата с Коцето не сме ходили никога там - това е шанс да опознаем нови места. Кой от нас в бъдеще ще отиде непременно на Царския остров за риба? Всичко е свързано с възможности, разходи, време… знаеш как е. Отдалече Островът ми прилича на кораб… Чел съм предание за него, че няколко пъти е отплавал и се е връщал отново на същото място.
- На югозапад от нас - посочи лодкарят - остана малкият остров, свързан чрез вълнолома с нашия град на спасението - Созопол, „Свети Кирик и Юлита”. Навремето заради Ньойския договор там е било преместено от Варна Военноморското… като училище за професионални рибари. Хитра работа… Мъчениците Юлита и Кирик били майка и син, загинали за християнската вяра.
- Има някаква магия в островите, древна мистика…
Мълчахме и наблюдахме другите състезатели. Радко подреждаше харпуните, после огъна внимателно плавниците и провери каква е твърдостта им.
- Досега на Републиканските първенства вторият отбор на „Нафтекс” никога не се е класирал добре, крайно време е това да се промени - провокираше ни Христо. - Радко, виж Коцето как се е надъхал днес…
- Ице, какви са дълбочините от тази страна на Острова? - питах него, защото на едно от състезанията с Тони Арабаджиев са заели първите места.
- Поносимо е - отговори небрежно и продължи да се радва на ентусиазма на Коцето, - тогава ги намерихме на около седем-осем метра и на всяко слизане срещахме пасажи, но повечето бяха от дребни платерини, едра риба не взехме… Сашо Перухов остана в южната част, видях го да вдига отдалече кукана, когато свърши състезанието и идваха с лодката към пристанището… смяташе, че е победител, но повечето негови риби се оказаха невалидни.
- Трябва да проверим местата пред самия ръб, бегло се различава някаква ниска постройка в северния бряг, ще плуваме на юг, вдясно остава мидарникът - предполагам и по-добрата видимост.
- Има малък кей и параклис, подминаваме ги и вече - където ви хареса - скачате.
- Капитане, какъв е уловът тези дни? - гледахме към кабината на лодкаря. - Не си ли чул нещо от рибарите на даляните? Вчера нашият лодкар видял един състезател да си купува риба от мрежарите около съоръженията и да я нанизва… Такива работи стават… не е за първи път.
- Абе, да са живи и здрави, но не ги оправдавам… Как ще живееш в измислици? Всички сме дошли да се състезаваме, да се познаваме с другите харпунджии… да се уважаваме. Създаваме отношения и приятелства помежду си и… изведнъж… някаква алчност-нечовешка, доказване, интриги… къде си хукнал бе, момче? Къде отиваш? Или това е твоят смисъл? Миг е животът, а ти го пропиляваш с измами… Най-велик ли ще станеш?
- Не мога да ги разбера - отпусна ръце Коцето и разгледа въдиците, поставени на стойки по борда на яхтата, - нали идваме за удоволствието? Вярно - състезание е, има тръпка, не си сам… Надъхваш се, вдига ти се адреналинът - емоции, зареждаш се… това е. Какво е човек? Нищо повече от крехка свещ… запалиш я, изнесеш я на открито, духне я вятърът и край.
- Лъжа, която отнема доверието и те откъсва от другите, е робство, затвор… Когато бях дете - изместих разговора в друга посока - живеехме далече от морето, но баща ми ме водеше всяко лято на почивка, привързах се силно към Несебър, Каваците, Китен, после ме записа плуване, но боледувах и прекъснах тренировките. Едва когато се ожених и през летния сезон ходихме да работим в Обзор, постепенно се завърнах към морето… Между него и небето лежи един прозорец - от едната страна тежи небето, а от другата пропада морето… ако можеш да го отваряш, да влизаш и излизаш през него - това е свобода. А аз не познавам нищо по-свято на тази земя от свободата…
- Значи имало и нещо положително в това да се ожени човек…
Разсмяхме се и очаквахме всеки миг да бъде даден със сигнал стартът на състезанието.
- Открих съкровищата на подводния риболов… Гмуркам се и усещам спокойствието на морето - част от него съм… Забравям, че съществува и друг смисъл, защото картините ме отвличат. Слагам маската, поглеждам запленен към дъното и в миг се усещам преобразен… Някой друг, когото никой отвън не познава… Морето ме променя и ме прави добър, кара ме да слизам все по-навътре, все по-надълбоко… Когато тръгвам по пясъка към близките, които ме очакват, мисля за безсмъртието… прераждам се постоянно - и това е моят начин на живот… като поет… като влюбен в синята бездна… Навярно Господ събира мъжа и жената не заради отношението им към живота, а заради отношението им към смъртта…
- Един приятел, Весел, също твърдеше, че подводния риболов е изкуство - заяви Радко, - но бойно изкуство, в което е най-важен учителят… Познавам великолепни учители-плувци, които нямат усет за морето, а морският човек може да не е шампион по плуване, но ще те научи да оцеляваш. Той добре знае, че смелостта и глупостта ги дели една крачка. Добре, че изпитваме страх… и че някой горе още ни обича…

Сигналната ракета изсвистя над нас, погледнахме часовниците си - десет часа и петнайсет минути, усетихме прилив на енергия, някакво безумно въодушевление ни облада…
Подкрепяхме се, давахме си кураж и насочвахме лодкаря. Отстрани той изглеждаше като кочияш, който ще шибне в прибоя белия камшик над разветите гриви на вълните и ще се изгуби от погледите ни…
- Вчера малко се изложихме - да приключим с по една риба, но днес съм убеден, че ще спечелим. Нещо ще се случи… Не бях виждал такива големи врани като на Димитър Господинов…
- С него в лодката бяха Анастас и Адриан…
- Забелязахме му буя по средата на морето, в нищото, на голямо разстояние от него нямаше други, познавал е добре района навътре.
- Жорката Калъчев и Ники Танев от „Тритон” също имаха пълни връзки.
- Александър Лютаков засега е първи - отбеляза Христо, - дори мисля, че тази лодка, която ни следва, е с техния отбор, млади и добри момчета, страхотни спортисти са, от Военноморското.

Когато доближихме района, с Коцето скочихме пред северната част на Острова, Радко и Христо хвърлиха буйовете ни във водата и след като доплувах до своя, който имитираше по-скоро детска лодка, хванах мотовилката и погледнах към яхтата:
- Момчета, късмет и на равни! - им пожелах и развивах въжето, което бях ограничил предварително на петнайсет метра, за да имам представа къде слизам. Потърсих капките, които носих със себе си - напоследък страдах от лека хрема, която ми пречеше да изравнявам лесно налягането, впръсках и вдишах дълбоко няколко пъти - всичко е наред…
- Успех и се пазете! - яхтата се отдалечаваше и гласовете заглъхваха. - Плувайте близко, помагайте си и се наблюдавайте!
Коцето ми даде знак, че се чувства отлично, а аз се опитвах да успокоя дишането си и да се отпусна, когато забелязах преминаващата лодка с отбора на Военноморското. Лютаков стоеше изправен и оглеждаше брега, стори ми се, че се усмихва и обясняваше нещо на приятелите си като сочеше определен район на югоизток от нас. Вдигнахме високо ръце, за да ни забележат. Отминаха.
Заредих дългия дървен харпун, а късия оставих на буя за резервен. Закачих въжето за колана, проверих ножа дали е на мястото си в канията и увиснах отпуснат във водите. Дишах дълбоко и мислех за семейството си - представих си как биха се радвали децата ми… как ще се гордеят с баща си, ако спечели състезанието. Жена ми ми се явяваше винаги в такива моменти с тревога и молба да се върна… жив.
Направих салто… извадих шнорхела, последваха няколко силни тласъка с плавниците и се отпуснах… болезнена красота - с достатъчна видимост, която даваше възможност за прикриване и за относително далечна стрелба. Всеки следващ път, когато се гмурках и достигах дъното, бях по-сигурен, сърцето ми биеше по-бавно, по-тихо, изпитвах приятни усещания, успявах да остана по-дълго време под повърхността… в хармония със силуетите. Доближавах сенките на съзнанието си, не мислех за дълбините в метри или за секундите в апнея. Потъвах и се стремях да се приземявам на границата между скалите и пясъка, където настилката приличаше на речно дъно с насипани обли ниски камъни. Забелязах платерините, които идваха от мидарника, хранеха се и ме подминаваха необезпокоявани, някои от тях приближаваха прибоя, а други държаха линията на пясъчната ивица като заобикаляха високите скали. Сравнително лесно успях да открия постоянната им траектория, но честите пасажи бяха малки, а повечето риби - слаби и невалидни.
Беше изминал първият час от състезанието, плувахме на юг, където се очертаваше малкият остров на птиците „Свети Петър”. Вече имахме закачени риби на куканите. Коцето се придържаше към брега, но имаше по-богат улов… морето беше топло и аз настоявах да гмуркам по-навътре, в дълбокото. Постепенно въжето започна да ме опъва и не успявах да достигам дъното. Часовникът ми показваше хронология на дванайсет - тринайсет метра, но нямах възможност да достигна целта си - трябваше да развия още малко от въжето, за да потърся рибите под петнайстия метър. На юг и на изток дълбочините около брега се увеличаваха, големите канари се накъсваха и образуваха на места резки и назъбени прикрития, шкарпът пропадаше внезапно и преминаваше в проветливи коридори. Забелязах, че Коцето предпочиташе да ляга върху проядените скали и да изчаква в засада. Нещо загадъчно ме притегляше навътре, необяснимо и безумно… „Какво става с мен? Какви ги върша?” Умората ме притискаше, а продължавах да се спускам прибързано - не изчаквах, губех търпение и спокойствие, нещо ме стряскаше в тези дълбочини, плашеше ме… но рибите ставаха все по-спокойни и уверени, доближаваха ме с любопитните си очи и като че ли се оглеждаха в стъклата на маската ми. „Ще дойде голямата риба” - очаквах я, сетивата ми бяха избистрени до край… не идваше…
Нахлуваше уверено само някакво странно течение от запад, а когато изплувах, ме завърташе като пумпал и се озовавах в различна от очакваната посока. Заболяха ме ушите, носът ми се запуши, изравнявах трудно, а времето се влошаваше и гмуркането ставаше все по-усилно… Коцето се задържа в самия бряг, горе различавах буя му, а отдолу наблюдавах как рибите белееха от дъното към високите скали и в издълбаните топли ниши търсеха храна… предпочитах да остана и да посрещам пасажите в началото.
От раздишването бях започнал да се замайвам… пулсът ми прескачаше.
Хипервентилирах и тръгнах - надолу, надолу, надолу…
Пред мен се разкриваше невероятната гледка на подводна вкаменена гора. „Сънувах ли?”
Скалите, които ме ограждаха от изток, приличаха на планинско убежище, в средата на което стоеше пред огромен дънер на колене и се молеше в сияние Иван Рилски… виеше ми се свят… погледна благо към мен, плачеше… скалите се разместиха и видението изчезна… силни тласъци на плавниците. „Дишай, спокойно… няма страшно…”

Мислех… Гмуркачите сме отшелници, защото търсехме уединение… Светецът искаше да ни предпази… ние несъзнателно повтаряхме смъртта на Христос и възкресението му, раждахме се и умирахме с ритуала на гмуркането. Имаше острови на блажените, търсехме острови на спасението.
Шумът от моторите ме плашеше, беше невъзможно да определя, докато бях под водата, на какво разстояние се намираха от мен преминаващите лодки, моторници и джетове. Корабите бучаха различно - монотонно и тежко. На мястото, от което стартирахме, акостираха яхти. Една състезателна лодка обикаляше околностите, после се отправи към нас и ни доближи. Хората от борда се взираха, сякаш търсеха някого, и Злати Коларов ме попита:
- Само двамата ли сте в района?
- Да - отвърнах. - Не сме виждали други момчета от началото.
- Състезателят в брега да не е Лютаков? От кой отбор сте?
- Не е той. Коцето е. От втория „Нафтекс” сме. Случило ли се е нещо?
- Не можем да го открием, откачил си е буя… - и отминаха.
Коцето излезе да почива, а аз продължих да гмуркам по-близо до плитчините, за да се успокоя. Нещо рязко ме стисна за гърлото, страхът се вкопчи в мен и го завлачих със себе си под водата, когато неочаквано две глави се изтъркулиха отсечени от небето и нарастнаха от дъното пред мен. Стрелях. Стрелата прониза едрата риба от пасажа и кръвта й напълни погледа ми. Тези кръгли скали наистина изглеждаха като мъжка и женска глава, отделени насила от телата им. Слухът ми се изостри и като че ли до мен достигаха жални гласове от отвъдното, които караха водата да полудява… да чува… да ме поглъща… Свети Йоан кръщаваше, а Юлита трескаво търсеше детето си. Прекръстих се и се помолих… „Господ да е с нас…” Нещо ставаше с Острова - отгоре изпод църквата запламтя огън, който изригна от вулкана на купола и Аполон като великан се изправи над развалините. Синът на слънцето се усмихна, обърна гръб на манастира и нагази в светената вода… Угасна… Небето се разтвори… Изгубих го… Изплувам… Рибата се откъсна.

Сребристите чайки се пръснаха над прибоя и с крясък се разхвърчаха към сушата… Връхлетя ме ироничната илюзия, че се разпъвах едновременно на четири посоки, на кръст… Морето закипя. Гмурнах се, но скоро се панирах- страховито течение ме затъркаля в прозрачните си ръце, мидите ме целуваха в прикритията, ще успея ли да се отскубна? Въздух… дишай дълбоко… въздух… да се връщам ли? Може рибите да са там, по-навътре, по-надълбоко, при тъмните треви…
Последен опит. Можеш…

Отдолу живата река се вълнуваше и трепереше. Студ. Стори ми се, че над двата огромни обли камъка накацаха черни птици като демони, които изпъкваха и се свиваха в люлеещата се ефирна завеса. Светлината опари лилавото оперение на морската врана и тя потъна в дупката, от която надничаше любопитно. Цепнатините като замътени очи ме следяха. Внуших си, че течението ме вливаше в река Йордан… повярвах. Мощите на свети Йоан се събраха с отсечената му глава, а към него приближи Слънчевият син и го прегърна… Горе небето погълна виденията -въображението ми се стопи, но не можех да се успокоя. Коцето се беше отдалечил и когато достигнах буя му, го изчаках на повърхността.
- Трябва да спрем дотук - му казах, - на югоизток е тъмно и злокобно, усетих го, има такива места по Черноморието, дълбоки и усойни.
- Рибите са в плиткото, няма смисъл да продължаваме - съгласи се Коцето, - пий вода, не си ли изморен?
- Разбира се - отвърнах. - Има студено течение към мидарника и нататък е направо зловещо… ще останем още малко тук и постепенно ще се връщаме обратно. Лодката още обикаля и търси Лютаков, явно не са го открили…
- Преди малко забелязах един буй много навътре, но после го изгубих.
- В тази посока дълбочините са между петнайсет и двайсет метра, става страшно мътно там…
- Навярно е търсил врани, защото Радко спомена на пристанището, че от тази страна на Острова са вранските дупки… Сашката има опит. Дано го открият по-скоро…

В края на състезанието се разминахме с Ивайло Матов, който ни даде знак, че времето е свършило. Лодката на неговия отбор приближи Острова и скоро се разделихме.
Лютаков е гмуркал в дълбокото за врани… Красивите риби не вещаят нищо хубаво… червеният буй изпъкна в далечината…
Нашата яхта се появи, качихме се изтощени, но доволни - всеки имаше по няколко платерини.
- Умореният човек е щастливец - радвах се на момчетата, като свалях колана с тежестите, - носи цяло море в себе си, каква дума само… у-море-н…
- Нямам никакви сили… Радко, подай ми водата, моля те! Благодаря!
- Браво, Ице, хубав кефал, от Червенка ли?
- Между Биволите и даляните го ударих, в плиткачите… беше ужасна мътилка, нищо не виждах.
- И Коцето добре се е представил… Машина…
- Имаше риба, но около Острова вътяха дребни платерини. Иначе мястото е уникално.
- Не успяхме да го обиколим, притесниха ни теченията и се върнахме. Намериха ли Лютаков?
- Те сигурно не знаят - намеси се Коцето и започна да обяснява на Христо и Радко за издирването на Александър Лютаков.
- Да се надяваме, че е решил да преплува, незабелязан от другите, голямо разстояние…

Предположихме най-лошото. Не искахме да повярваме. Не искахме да си го помислим дори.
Невъзможно беше за всички.
Разминавахме се с лодки… Много от приятелите се връщаха… Веско Томов, Мирослав Илчев, Петър Атанасов… Приближаваме яхтата на Димитър Катрафилов… чуваше се гласът на Стамен Царков. Отвътре ни подминаваха други състезатели… Марио Христов, Мартин Баръмов, Георги Доков.
Валентин Люцканов, Кико, Антон и Пламен Арабаджиеви пътуваха от най-северната част на зоната.
Страхът заля очите ни.
След кратки разговори решихме да се върнем обратно и да търсим момчето.
Лютаков бе откачил буя си, на който е имал закачена на кукан морска врана, и два харпуна, от които единият бил зареден за стрелба. Състезателят е разполагал и с трети къс харпун за риболов в дупки и цепнатини. Хората, които са го издирвали, са изваждали буя, за да проверят дали не е закачен за баластния му колан, след което са го хвърлили отново с допълнителна тежест, за да маркират приблизително мястото. Харпуните и рибата били свалени от буя.
Леководолаз с бутилки със сгъстен въздух вече претърсваше зоната, когато пристигнахме. Дълбочините бяха непосилни за повечето участници след изморителния състезателен ден… Организаторите бяха притеснени да не се предизвикат допълнителни инциденти. Напрежението се разрастваше.
Натисна ни грозно усещане…
Голяма част от състезателите вече се бяхме събрали. Хвърлихме се отново в морето, но този път с по-малко тежести и без харпуни. Малката зона пред Острова се изпълни с буйове.
Никой нямаше желание да открие пръв мъртвия си приятел под водата.
Гмурнах припряно около съдийската лодка, махах силно с плавниците, но преди да достигна дъното, се отпуснах, отдолу пълзеше плътна мъгла и почти нищо не се различаваше - придърпвах се между сенки и силуети, пълен кошмар… Нагоре, нагоре, нагоре - изскочих над водата… ужас, нямам въздух… никакъв шанс… заплувах към брега и застанах до последния състезател в групата, за да не оставим непроверено място.
От Калъчев разбрахме, че буят, който маркираше, бе закотвен на седемнайсет метра. Към бреговете видимостта се подобряваше… водолазът се появяваше и отново изчезваше под водата. Гмуркахме така, че да се виждаме и се движихме на югоизток, после се връщахме, дълго раздишвахме и умората ни затисна… Организаторите бяха притеснени и ни съветваха да не рискуваме и да прекратяваме издирването… Водолазът се потопи отново… Постепенно се оттеглихме встрани и се отправихме към лодките. Бях се отдалечил от нашата яхта и се наложи да се кача при Ивайло Душев и Галин Павлов…
Наближаваше осемнайсет часа и се връщахме към пристанището на Созопол, когато се разминахме с голяма рибарска мауна. Жоро, Петър Златев, Ацо и Дани Едрев от „Спортен Клуб Палазов” отиваха към Острова. По-късно разбрахме, че със състезателите от съдийската лодка са успели да сформират група от десет души и да продължат търсенето.
Когато стигнахме пристанището и лодката прилепна към бетонната стена, слязох от борда и потърсих момчетата от нашия отбор. Бяха захвърлили рибите, разтоварили екипировката и се преобличаха без да разговарят. Всеки се беше захлюпил в черупката си и се търкаляше в тъмнината си.
От корабчето за развлечения се разнасяше весела музика, някой тръбеше през мегафон заучени фрази за програмата, която обещаваше на любопитните туристи една прекрасна разходка. По палубата танцуваха пияни рускини, полякини… Мъжете се хилеха цинично… и този контраст ме прониза.
Кметът на Созопол, Панайот Рейзи разговаряше с президента на Федерацията по подводен риболов Атанас Катрафилов и с част от организаторите, после се откъсваше встрани и вдигаше телефона си, като даваше заповеди и наставления, питаше разтревожен, ядосваше се, затваряше, пак набираше някого… „Да изпратим още водолази… от Гражданска защита… да се пусне хеликоптер… има възможност…”
Калъчев не спираше, обикаляше малката площадка, облягаше се безсилен на ръждивия риболовен кораб, жена му и момиченцето му бяха дошли, душата му се разкъсваше, приятелят му… Как? Не, не може, не може да бъде… Ники Танев е до него, Живко Костадинов… Родителите… трябваше да се обадят на родителите на Лютаков… Как? Кой?
Другите бяхме насядали на трите ниски стъпала, които отделяха нивата на паркинга и, забили глави в земята, само се усещахме и не смеехме да се погледнем… Как? Зад изстиващите ни гърбове две дечица разиграваха прекрасен театър, изпълнен с царе, красиви принцеси и много любов… Ирена Люцканова и Кристина Арабаджиева се взираха насълзени в хоризонта.

Една кола нахлу в затвореното пространство на кея и от нея сякаш изпадна бащата на Александър, излезе и майката, трепереха, залитаха… очакваха…
Кметът вдигна телефона… Бяха намерили Сашо… мъртъв…
- Ааа-ааа-аах! - сви се и политна встрани Калъчев. Очите му бликнаха в сълзи. - Нее-еее… - прегръщаше бащата. - Защо точно той, защо-ооо?
Ники Танев скри лице и се затресе. Живко ревна на глас.
Градоначалникът разпореди тялото да се изнесе на вълнолома, за да се осигури спокойствие и да се отдаде нужното…

Останахме попарени. Не можехме да си обясним реалността, да я проумеем… Нещо страховито ни погълна с морските ни мисли и ни изплю смазани на брега… В този миг бащата презря света… За момент си представях че съм на неговото място, че загубвам сина си и имах чувството, че мога да полудея, да изгубя контрол над себе си… над всички…

Очаквахме голямата рибарска мауна да се завърне…
По-късно стана ясно, че Дани Едрев е открил Лютаков. Според него Александър е получил blackоut - затъмнение, попадане в черна дупка, поради липса на кислород… вероятно е останал под вода прекалено дълго време… и е заспал завинаги… Близо до буя Дани се натъкнал на място, което му изглеждало подходящо за улов на врани - огромни канари, отделени от шкарпа. В осемнайсет часа и трийсет минути повечето гмуркачи вече били на съдийската лодка, когато той решил да направи последен опит, спуснал се, над камъните дълбочината започвала от тринайсет метра и с придърпването надолу се увеличавала… изведнъж лъчът от неговия фенер се пресякъл със светлина от друг източник. Погледнал в посоката и видял силует, който лежал по гръб… изплувал бързо нагоре стреснат и потресен от гледката… „Тук е! Дайте буй!” - извикал. Палазов се хвърлил без екипировка с първия буй пред очите му и доплувал, за да отбележат мястото. Другият буй за маркировка бил на около трийсет-четирсет метра оттам. Водолазът се гмурнал да вади Александър, а Ацо и Палазов останали във водата да помагат.
Дълбока печал, мълчание и отчаяние.
Оставихме родителите с мъката им.
На другия ден щеше да е погребението.
С Коцето се прибирахме към Бургас, когато той предположи, че ще се откаже от спорта… от подводния риболов… говорихме, че човек може да изгуби съзнание без никакви симптоми, че има много по-важни неща в живота, че състезателното гмуркане понякога разрушава първоначалната хармония с морето, с природата, че те кара несъзнателно да се увличаш и да забравяш… Всеки от нас можеше да бъде на мястото на Лютаков… нещо ни предпази… нещо ни спаси и ни накара да се върнем…

Разделихме се и аз продължих да пътувам за Обзор.
Когато стигнах, спрях пред дома на Христо Янчев. В малкия и подреден двор старият харпунджия поправяше лодката си и много се зарадва като ме видя. Разказах му всичко и той, натъжен, накуцвайки, се отправи към летния кът на къщата, като ме подкани да го последвам.
- В началото на седемдесетте години бяхме на един лагер-сбор на „Перла” с Димо Грозев, Мишо Божков, Харито и брат ми, Янчо. Тъстът на Димо бе управител на целия комплекс и ние се чувствахме като у дома си. Два-три дена влизахме в морето и решихме на следващия да почиваме, за да може всеки да си свърши задачите. Брат ми държеше едно бунгало с новото момче. Когато се върнах по обяд, ми се оплака, че ключовете останали в Иван Раков и не може да влезе. Сервитьори го видели последно да отива към залива Кондорас с харпуни и чувал с неопренов костюм. Под стръмния склон към Крокодилите открихме само чувала, затиснат с камък… На другия ден гмуркахме като вас да го търсим… На третия ден пак нищо… На петия ден след голяма провеза морето го изхвърли… В памет на тихото, скромно… и да знаеш ти какво възпитано момче… красиво - със сини очи, къдрава руса коса… Димо ми го представи, щеше да тренира с нас… решихме да не се състезаваме… бяхме много разстроени… Димо не желаеше да се прибира през деня, не знаеше как ще срещне очите на бащата… По-късно искаше да се изместят цялото семейство, защото живееха врата до врата… съседи. Голяма трагедия, ти представяш ли си?
- Не мога… - гледах през изсъхналата в двора лодка.
- Въпреки решението на някои от състезателите - продължи Христо Янчев, - организаторите проведоха първенството в къса зона. Лодките трябваше да излязат на Маслен нос… Милчо от отбора на Теди Тупарев не се върна. И той нямаше буй, намериха го с изстреляна от харпуна стрела… Голям удар за подводния риболов - за една седмица загинаха двама състезатели - като прокоба… като безпътица.
- Преди три години търсехме в Приморско Методи Атанасов. Разбрахме от сайта по подводен риболов и се събрахме доброволци. Спомням си Добри, Иво-Пипин, пътувахме с Ники Танев… Случи се на катера на Гражданска защита да се запозная с оцелялото момче… беше като платно, като мъртвец, приятелката му трепереше на брега обезумяла. Намериха Методи на следващия ден с простреляна морска лястовица…

Прибрах се късно…
Вечерта сънувах отварянето на небесата над остров „Свети Иван”… Над Йоан Кръстител и Христос слезе Божият Дух като птица и се спусна над Спасителя, една ангелска ръка рисуваше…

Пътувах с колата от Обзор и се опитвах да не мисля. Наближавах Бургас, усмихнатото момче се явяваше пред очите ми… Исках истински да изпитам болката - представях си, че съм на мястото на Лютаков, че семейството ми, родителите ми, сестра ми, приятелите ми… децата… идваха, раздираха се… умираха с мен… не, непосилно бе, непосилно…
Спрях колата в началото на гробищния парк и се отправих към ритуалната зала…

Скръбното море ме сграбчи и ме разлюля.

Пред мен се откри място, изпълнено с черни буйове, заплувах между тях, момчетата излизаха на повърхността, но не говорехме…
На брега… в мрачната зала… поднасяхме цветя на един от нас…
Бащата стискаше ръцете ни… Никога няма да забравя думите му… „Момчета, пазете се!”
Да не нарушим скръбта на майката… на любимата…
Сънуваха ли? За тях светът не съществуваше…
Останах в дъното на залата и наблюдавах последните сбогувания… Кико беше клекнал до стената и съкрушен плачеше… Тръгнах бавно към изхода, където ме спряха сълзите на Калъчев. Прегърнахме се в мъката…

Скръбното море ме сграбчи и ме разлюля.

Сребристите чайки се пръснаха над прибоя и с крясък се разхвърчаха към сушата… Връхлетя ме ироничната илюзия, че се разпъвах едновременно на четири посоки, на кръст… Морето закипя. Гмурнах се, но скоро се панирах- страховито течение ме затъркаля в прозрачните си ръце, мидите ме целуваха в прикритията, ще успея ли да се отскубна? Въздух… дишай дълбоко… въздух… да се връщам ли? Може рибите да са там, по-навътре, по-надълбоко, при тъмните треви…
Последен опит. Сбогом…