ЧЕРВЕНОТО ЗЛАТО

Горан Атанасов

Дядо Кирко обичаше шаренията. Искаше всичко около него да е натруфено и цветно. Работеше като бояджия и си даде труд да измаже вратницата във всевъзможни цветове. Заприлича на импресия от платното на вдъхновен художник. Над нея постави гипсова статуя на мечка с мечета, а в другия край на портала - орел с разперени криле. В двора си засади орех и сега той стърчи над къщата като великан от детските приказки. И за да е съвсем като в приказките, точно под ореха, дядката измайстори шадраван, чието дъно покри с натрошени разноцветни плочки. В центъра му сложил няколко големи камъка, които домъкна от реката, за да придържат железния чучур. Когато пускаше водата и тя се разпиляваше по водното огледало, цветната мозайка блестеше от дъното като килим със скъпоценни камъни. Синовете му уловиха таранки, които пуснаха вътре и приказката стана пълна. Вечер старчето придърпваше един стол и хранеше рибите с големи трохи. Таранките пораснаха бързо и станаха близо две педи. В един горещ летен следобед хлапето от съседния двор прескочи оградата, наджапа и излови рибите. Каза вкъщи, че ги е хващало на реката. Дядката не се разсърди. Имаше широко сърце и великодушен характер. Крачеше безгрижен и усмихнат, а всички в село му викаха шеговито Президента, защото бе одрал кожата на Жельо Желев.

Надвечер дядо Кирко усилваше касетофона до дупка. От него пращяха стари градски песни, а той се разхождаше, тананикаше си и оглеждаше какво да подхване с шарената си четка.

След време почина баба Венета и дядката се умълча. Затвори се вкъщи и с месеци не излезе. После посегна към чашката. През деня ходеше да боядисва, вечер се напиваше и пееше. И пееше, и плачеше! Едно лято замина при сина си в Италия. Изкара там няколко месеца и се върна със сак, пълен с гипсови фигурки на светци и ангели, на Христос и Дева Мария. Една част раздаде из махалата, другите нареди из къщата. И на прозореца постави - да се виждат от пътя. От Италия възрастният мъж не се върна сам. Доведе със себе си правнучка си Преслава. И пак усмивката грейна на лицето му, пак запращя касетофонът, пак забълбука шадраванът. Онова хлапе от съседната къща, вече зрял мъж, влезе една вечер спокойно през шарената вратница и изтърси в шадравана кофа таранки. Старецът научи Преслава да храни рибите, да яде козе сирене и да язди големия черен кон. Дядката учуди цялото село. Хората цъкаха с език и се маеха как старец на 80 години може да гледа невръстно хлапе. „По-лесно от това да гледаш дете нема! Това е благодат. Слушай кво ти казвам, другото са хухавели!” Така казваше, усмихнат и сърдечен. Дядо Кирко се грижи за Преслава няколко години. Една зима се разболя и не дочака лястовиците.

Синът му Цветелин се върна от Италия. Направи ремонт на бащиния си дом. Потегна покрива, подмени улуците, измаза стаите. И пребоядиса портала! Шареният свят на бояджията изчезна!

Цветелин, досущ като баща си, вечно е зает с нещо. Поработва това-онова с колеблив успех - ту се справя, ту не. В селото заговориха „че се чуди от коя да умре”, че залудо работи. Но той е глух за хорските приказки и продължава да ангажира дните си. Грижи се за момичето. Записа го на училище в областния град и не спира да чопли по нещо из двора. Гледа зайци, кокошки, зеленчукова градина. Майстори по нещо, но работата не му спореше като на баща му, не притежаваше онази широта, с която крачеше през живота старият веселяк. Цветелин е мек и тих човек.

През пролетта закупи един потънал в бурени и къпини имот. Изсече драките, почисти двора, окоси, изправи оградата и изора. Почвата блесна на майското слънце като разтопен шоколад. Дивото място грейна. После Цветко коленичи и изпипа дълги редици, в които зася някакви тайнствени семенцата. Цяло лято с това се занимава и в село пак зашушукаха, че е подхванал някаква щуротия.

Дойде есента. Шумата на дърветата окапа, мъглата полази в ниското. Къщите посивяха, а хората се загърнаха в тежките си палта. Комините запушиха и локвите по улиците се застояха с дни. Първият снежец поръси покривите и покри дворовете. Селото заприлича на черно-бяла снимка.

В един от онези сиви следобеди Цветко почука на вратата.

- Ела да ти покажа нещо.
Без да питам много, взех якето и тръгнах след него.
- Ще те заведа до градината! - продължи той. - Сега събирам реколтата.
- Каква реколта през ноември? - учудих се аз.
- Ще видиш!

Кривнахме по малката уличка. Гъстата мъгла лепнеше по лицата ни. В такива дни нощта идва много бързо. Всеки момент щеше да е тъмно. От дворовете кукуригаха последните петли. Преминахме по мостчето и продължихме в рохкия сняг към края на улицата, където е градината. Цветко развърза телта от дървената порта, открехна я и влезе. Последвах го. След няколко крачки спря, обърна се към мен и се усмихна.

- Какво ще кажеш?

Пред очите ми се простираше снежно поле, притиснато от бледокремавата вечерна мъгла, в която се отразяваха светлините от уличната лампа. Из снега се подаваха виолетови чашки с червени тичинки. Цветко клекна и откъсна едно цветче.
- Шафран!

Взех нежното цвете в ръце и го доближих до носа си. Вдишах аромат на пролетни кокичета и момина сълза.

- Това е минзухар, - продължи Цветко. - Виждаш ли малките му червени мустачки, които се подават срамежливи между цветове. Те са ценният продукт, за който богаташите развързват кесиите си.
- Бре! - не се сдържах.
- Викат му червеното злато. Това е най-скъпата подправка в света. Казват, че добре изсушен и качествен продукт може да се изтъргува между 3 и 6 хиляди евро.
- Много скъпо! - рекох.
- Скъпо е. Ароматът на растението придава стил на изисканите ястия. В това е разковничето.
- Минзухар, казваш. Къде расте?
- Минзухар! - усмихна се Цветко и с тази широка усмивка ми заприлича на баща му. - В България, - подхвана спокойно той, - има 19 вида минзухари, шафрановият не е сред тях. Идва от Иран. Скъп е, защото се добива трудно. Иска грижи, внимателно събиране, сушене. Трябва да се намери и пазар. Мурафет си е.

Цветко говори дълго и въодушевено за шафрана, докато навън притъмня. Тръгнахме обратно. Той дръпна портата и я привърза с телта. После продължи напред. Черно-белият ден потъваше в глъбината на ноемврийската нощ. Аз хвърлих поглед назад. Във вечерния зрак минзухарите приличаха на запалени свещи, които искрят с червените си огнени езичета. Снежната градина ми се стори място за тайнствени ритуали. И изведнъж. Сред тези бледосини цветове и стотици блещукащи пламъчета, чух нечий смях, музика от стар касетофон и бълбукане от шадраван. Погледнах към небето. Във вечерната дрезгавина, оседлал черен кон, се носеше в мъглата усмихнат старец. В ръката си държеше четка. И рисуваше цветни вратници!