РОДОЛЮБЕЦ ОТ ОХРИД ПРОДЪЛЖАВА ВЕЛИКОТО ДЕЛО НА БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

Стефан Коларов

На 1 февруари 2019 г. се навършват 185 години от рождението, а на 18 март - 110 години от смъртта на бележития етнограф, фолклорист и просветител КУЗМАН ШАПКАРЕВ (1834-1909)

За разлика от биографията на много наши дейци от Македония, в неговия живот няма ками и револвери, четническа дейност, участия във въстания. Още от седемнайсетгодишен той се отдава на учителската работа, а впоследствие разширява своите книжовни и просветителски интереси, започва сериозно етнографско проучване на местата, където живее, събира безценни фолклорни материали.

Израства в семейството на обикновен занаятчия, при това неграмотен, но е възпитан в онзи родолюбив дух, който е така характерен за македонските българи и за който той впоследствие разказва в своите книжовни произведения като забележителния труд „Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.”

Кожухарството не го привлича, въпреки че това са били материалните условия за неговото бъдеще, баща му се е занимавал с ботушарство, хлебарство, лозарство, но най-дълго като занаятчия е керемидар.

В родния си Охрид бъдещият фолклорист и жаден за знания родолюбец започва да се образова чрез вуйчо си Янаки Стрезов. Той следвал в Атинския университет, но поради липса на средства прекъснал студентството си. С него по-късно двамата съвместно откриват през 1854 г. частно училище.

През онези години в Македония основното образование се води на гръцки език, затова преместването на младия Кузман Шапкарев в Струга от средата на 1856 г. до 20 август 1859 г. има за него съдбовно значение - каквото е отиването на Петко Р. Славейков от Велико Търново в Трявна.

Там той се запознава с Димитър Миладинов и неговото семейство и изпитва силното му и благородно родолюбиво влияние, а по-късно през 1863 г. се оженва за неговата най-голяма дъщеря Елисавета.

В своята богата автобиография Шапкарев описва как започва да учи децата в Струга освен на гръцки и „с българското четмо и писмо”. Д. Миладинов, който по това време е бил учител с Р. Жинзифов в Прилеп, му изпраща 15 екземпляра от буквар на черковно-славянски език, за да ги раздаде на своите ученици.

Шапкарев обяснява, че изпълнил препоръката на своя по-възрастен колега, но внимавал при обучението на децата „на краснописание българско” да няма външни посетители, които да го издадат, че нарушава установения ред да се учи само на елински. Опасността от намесата на гръцкия владика е била много голяма.

Шапкарев разказва как като видял, че не се появява отникъде препятствие за въвеждането на българския език, а напротив, усетил задоволство от гражданите, което растяло от ден на ден, той се заловил за това дело с още по-голяма охота и сериозност.

Забелязал, че след като раздал букварите на учениците и ученичките те с радост ги приели и с голямо усърдие се учили на майчиния език.

Неговата радост е огромна, когато вижда, че на провежданите изпити през 1858 г. българчетата разказват изучените предмети на български език, който не е бил преподаван 70 години в училището.

Написаните на български съчинения довели „зрителите до изстъпление”, до истинска народна радост и всеки от тях „с горещо любопитство” сграбчвал листовете и „те преминаваха като летящи лястовици, без да паднат на земята”, гледани от насъбралото се множество хора.

Шапкарев отбелязва и следното: „В Струга се появиха такива изящни краснописци, каквито не съм срещнал други през цялото си 30-годишно учителстване по разни места из Македония…”

И той изброява имената на Яким Чакъров, Стефан Узунов, Христо Видов… Когато приключва своето пребиваване в родния град на Братя Миладинови, за да се върне в Охрид отново като учител, той описва как „рукнаха из очите на всички порой сълзи”.

Своята просветна мисия той продължава и в други македонски градове - Прилеп, Кукуш, Битоля. В годините до Освобождението той успява освен да учи децата, да събира и записва народни умотворения, народни песни и приказки, събира и етнографски материали за обичаи в Южна Македония.

По примера на Петко Славейков пише буквар и читанка за децата на македонските българи. Негови вдъхновители са Димитър и Константин Миладинови и той подготвя материалите за тяхното животоописание.

С тях той е свързан съдбовно - сгодява се, а след това се оженва за дъщерята на Димитър Миладинов. Следва великия им пример на патриоти. Благодарение на Шапкарев и неговите биографични страници остават завинаги известни думите на Димитър Миладинов преди да бъде отведен в затвора: „Що така сте се уплашили деца? Една шепа кръв е человеческий живот… Аз отивам на вярна смърт, но народът българский, за когото съм ратувал и за когото ще умра, няма да умре заедно с мене…”

Това, което може да се отбележи, че Кузман Шапкарев много добре обяснява каква е била тогавашната образователна система, нейните особености, изтъква причините българите да се учат на гръцки език, но същевременно с това обяснява как националното съзнание се е съхранявало и българщината не е загубвала своята сила.

С много верен вътрешен усет той осъзнава колко важно е при тежките условия на живот внимателно да се появяват искриците на народния дух, защото гъркоманите и представителите на турската власт са задушавали всяко проявление на българщината.

Като следва примера на своя тъст и духовен наставник, К. Шапкарев постепенно засилва интереса си към народното творчество, неговото събиране и съхраняване. Отначало той се запознава със сборника на Ст. Веркович „Народне песме македонски бугара”, издаден през 1860 г.

Пет години по-късно, когато става учител в Кукуш, вижда и сборника с български народни песни на Братя Миладинови. Солунският книжар К. Държилович му съобщил, че в складовете на митницата в Солун стоят два сандъка с книги, изпратени вероятно от Константин Миладинов от Белград, но непотърсени и за да се освободят е нужно да се плати митническа такса.

Запитал го като сродник на двамата покойни вече братя, интересува ли се от тази пратка. Когато въпросът бил уреден, Шапкарев получил двата сандъка с 65 екземпляра от прославения сборник „Български народни песни”.

Шапкарев е бил в Охрид, когато започва Руско-турската освободителна война, но поради нарастващия страх от неизвестността заради идващите вести за започналите гонения над българите, той с голяма група напуска родния си град и отива в Солун, от където с параход пристига в Дедеагач, а оттам с железницата се добира до Одрин.

Според неговия разказ, когато виждат руските войници, „извадихме фесовете си, които заменихме с български шапки, и като Колумбовите моряци на Сан Салвадор коленичихме на земята и я целувахме, поздравявахме се с братушките и интимно, като с братя се разговаряхме. Ах, божичко, казвахме си, дали ще имаме късмет да видим и нашето място така освободено?”

Но радостта от така сключения на 19 февруари 1878 г. (ст. ст.) Санстефански мирен договор e краткотрайна. Шапкарев е искал да се премести да живее в Пловдив, но Екзарх Йосиф I го умолява да отиде в Солун, където през 1880 г. е създадена Солунската българска мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Методий” и той остава там като учител четири години.

Когато със семейството си се прехвърля в Пловдив, започва работа в съдебната система и затова се налага да се мести в Сливен, Стара Загора, Враца и Орхание (Ботевград).

Няколко години е живял в Самоков, където неговият брат е бил на работа в съда.

Големият родолюбец полага сериозни усилия за подготовката на събрания огромния фолклорен материал за издаване. В писмо до проф. Марин Дринов на 10. Х. 1885 г. споделя своето съкровено желание: „Най-главната причина, за която в сегашно време най-много желаех да се издаде сборникът ми, е тая, че появлението му щеше да осветли учений слав. свят по-осязателно в неоспоримостта ни по отношение на народонаселението върху оние македонски страни, върху които най-много претендират съседските ни народности - сърбите и гърците.”

Благодарение на съдействието, което му оказва именити учени и специалисти като Марин Дринов и Иван Д. Шишманов, а те успяват да издействат и материална субсидия от Министерството на народното просвещение, е отпечатан „Сборник от български народни умотворения” (1891-1894) в шест доста обемни тома, разпределени в девет книги, като последната останала неотпечатана.

Това изключително богатство включва 1300 песни, надминават два пъти песните от сборника на Миладиновци, 280 приказки, както и описания на характерни обреди, обичаи и облекла - едно наистина уникално дело.

Не случайно проф. Петър Динеков не само дава висока оценка на съдържанието на така важния за науката труд, но и отбелязва: „За периода, когато се поставят основите на българската фолклористика, усърдието на Шапкарев е удивително, неговото трудолюбие - пословично.”

След издаването на приказките, събрани от фолклориста, проф. Иван Д. Шишманов не пропуска да отбележи: „Не знаем дали печатарите и книжарите са възхитени от сбирката на Шапкарев и дали в материално отношение избитъкът от нея е голям, но това знаем, че учените славяни, които се занимават с народната словесност, я посрещнаха с радост и това е достатъчна награда за събирача, който работи не само за себе си, но и за делото.”

Шапкарев е разбирал своето призвание много широко и е търсил всячески начини да отразява преживяното и богатството на своята обществена дейност.

Изпращал е материали на Георги Раковски в „Дунавски лебед” и е познавал поемата му „Горски пътник”. Затова сътрудничи в Славейковите издания „Гайда” и „Македония”, а така също в „Цариградски вестник”, „Съветник”, „Право”, „Читалище”, „Турция”.

Във в. „Българска пчела”, издаван в Браила, отпечатва статия за решителността на охридчани да се противопоставят на гръцкото духовенство. Неговите публикации се отличават не само с богата документална стойност, с живо и непринудено представяне на българския живот в условията на робските години, но когато се е налагало и с нужната острота.

С публицистичен тон изтъква: „Ние не сме специалисти писатели, които могат да пишат с всичките дипломатически тънкости и с изисканата деликатност, така щото нито косъм да не се помръдне от главата на противниците им. Като писатели от практика пишем поне това, за което наздраво сме убедени, и казваме, което знаем наверно и което с очите си сме виждали.”

При толкова житейски превратности, Кузман Шапкарев е преживял и истинска лична драма. Както отбелязах неговата първа съпруга е голямата дъщеря на Димитър Миладинов. Когато Шапкарев идва в Струга през 1858 г. той е 24-25 годишен и се запознава със семейството на великия възрожденец, харесва неговата дванайсетгодишна дъщеря Елисавета, но поради това че е малолетна, само приготвят условията и се договарят на 30 октомври 1858 г. за бъдеща женитба, когато тя стане пълнолетна.

Но арестуването на братята, отвеждането им в затворите в Охрид, Битоля и Цариград, където според Шапкарев са отровени, сватбата става значително по-късно и техният семеен живот продължава шест години и половина.

Тогава младият съпруг разбира, че Елисавета Миладинова страда от тежко заболяване. Тя ражда три деца и умира, а след нея не живеят дълго и трите им деца.

Младият вдовец се оженва след шест месеца за втори път, но съпругата му умира при раждане заедно с детето. Опечален, според разказа му, Шапкарев след година и половина се оженил за трети път и бракът му продължил пет години и половина, до смъртта на съпругата му на 30 август 1878 г. във време доста напрегнато и размирно. От този брак той имал двама сина и една дъщеря.

Оженва се за четвърти път - няколко деца умират доста малки, но оцелява синът Иван Шапкарев (1891-1974). По това време той работи като съдия в гр. Орхание, днес Ботевград.

Завършил Военното училище в София, синът е офицер и участва в двете балкански войни, както и в Първата световна война. Достига до чин полковник.

През 1919 г. негова съпруга става младата многообещаваща поетеса Елисавета Белчева, бъдещата Багряна. Но заради конфликт със своята свекърва, която й забранява да пише стихове, а иска от нея да гледа семейството и мъжа си, авторката на „Вечната и святата” се разделя със своя мъж и го напуска на 16 април 1925 г., заминавайки за Германия.

В книгата „Младата Багряна и нейните спътници” (1975) от Блага Димитрова и Йордан Василев намираме някои подробности за женитбата на младата поетеса със сина на големия възрожденски деец.

Самата Багряна е разказала: „Ожених се, без да бъда силно влюбена. Надя, сестра ми, се ожени една година преди мене и синът й е една година по-голям от моя син. Шапкарев бе упорит, настойчив, малко нервен, пееше хубаво. Интересуваше се от литература, четеше. Пазеше свято паметта на баща си, големият фолклорист Кузман Шапкарев. При него бе и библиотеката му. Жан бе единадесето дете на баща си от четвъртата му жена. Тя беше жива и трепереше над него. Родила преди това много деца, но й останал само той, всички преди него измрели.”

Двамата автори се срещат през 1970 г. и с Иван Шапкарев, който споделя: „”Първата жена на баща ми е дъщеря на Димитър Миладинов. Баща ми написа книга за Братя Миладинови, той боготвореше Димитър Миладинов. Аз съм син от четвъртата жена на баща ми. Трите му жени починали. Майка ми бе силна, едра жена. Пет-шест деца са й умрели след като поотраствали до една годинка. Едри, хубави деца. Баща от третата си жена имал три деца, но при третото раждане тя умряла. Екзарх Йосиф го познавал, той му разрешил да се ожени четвърти път. Мой брат бе политически секретар на Гоце Делчев.”

Багряна допълва споделеното: „От живота на мъжа си, постоянно зает с книги и писане, свекърва ми беше намразила литературния труд. А ето че сега попаднала на снаха, която иска да чете, пък отгоре на това - пише стихове.”

И не без тъга допълва: „Още в началото Жан изгори тетрадката ми със стиховете.”

Така постепенно тя посочва и причината за развода си: „Мъжът ми беше много ревнив. Веднъж в Казиното някой ме гледал, а той в грамадното огледало уловил този поглед. Сторило му се, че аз също съм погледнала. Грабва една бутилка и - фрас! Хвърли я в огледалото, строшава го. Буен бе, на изблици. А това, че е имал подбуда да печати, едва сега научавам, не помня тогава да е ставало дума.”

Следват още лаконични нейни обяснения: „Разбрах, че не ще мога да живея с този човек - забранява ми да пиша, забранява ми да се срещам с хора, не мога да излизам сама…” И още: „Не се карах с майка му, не се борех, но в мене отрано заседна мисълта да се спасявам, защото иначе ще загина.”

До края на живота си през 1909 г. бележития българин и всеотдаен труженик на словото, е очаквал от тримата си синове да продължат да се грижат за огромния му архив.

Според проф. Петър Динеков именно Иван Шапкарев е сътрудничил дейно на институтите на БАН, в които специалистите са проучвали и подготвяли късните издания на Кузман Шапкарев.

Така е запазена не само богатата документална книжнина на възрожденския просветител и книжовник, но с годините тя става достояние на новите поколения учени, а така също и на всички, които милеят за българщината и нейната непреходна мощ.