БАЩИН ГРЯХ

Янко Стефов

Има едно място в Бакаджика край моето село, което ме изпълва с разкъсващи чувства - местността Убитите сърби, скътана в северните гънки на малката планина. Отдалече това място се познава по високите липи, пробили тук-там пътеки към небето през гъста растителност. Малко изворче се процежда през дебел пласт шума. Подухне ли ветрец, старите липи се пробуждат от дрямката си и започват да разказват легендата за едно предателство.
… Било по време на войните. Една след друга по-кървави. Тогава в село живеел един малък човек, простичък и добродушен, кротък като овцете, които пасял с другари по ниските склонове на баира. Малкият добър човек се бил оженил миналата година и сега жена му била трудна. Един ден комшийското момче яхнало магарето си и го намерило зад баира. То рекло: „Праща ме баба Геройка, да си хаберлия…щото…тая вечер буля може да …такова…нали знаеш!..” Човекът бил простичък, но от тези работи вече отбирал и веднага се сетил, че на жена му й е дошло времето да го дари с първа рожба. Рипнал Малкият добър човек да се похвали на другарите си. А те дотогава не го смятали за нищо, че бил най-будала между тях. Все го хокали и биели, карали го да върши и тяхната работа. Но сега като чули какво казва Малкият, за първи път го потупали по рамото. „Браво,бе! -рекли му те. - И ти си бил мъж… Дано ти е мъжко, дай Боже!”
А Малкият добър човек, трогнат до сълзи от човещината им, която досега не познавал, обещал да им донесе цял бакър с ракия за почерпка. Толкова му било хубаво, че не се замислил откъде ще намери ракия, като си нямал, горкият, ни лозе, ни сливи из дворчето. Другите не му повярвали, ама им станало драго, че тоя не им се сърди, ами ги почита. „И на сиромашка софра човек веднъж в живота си може да се нахрани богато” - помислили си те и тръгнали да подбират овцете, че икиндия отдавна вече минало.
Изпъчил гърди Малкият добър човек, свирнал весело на кучетата, нарамил със замах гегата и тръгнал с останалите. Свършили, що свършили, стареят на аргатите рекъл, като се почесал по главата без да си сваля калпака: „Ти, Малкия, такова…я си иди у вас, рожбата да си повидиш. Пък когато тръгнеш насам, намини у нас и кажи на жената да ми изпрати туй-онуй, тя знае какво…” Останалите веднага се съгласили: „Право дума баш овчарят, иди си… - И му занаръчвали : - На мене ми донеси от Тенютодоровия дюкян малко тютюн, че кесията ми вече е празна… На мене ми донеси малката брадвичка от Балтаджията…На мене това…на мене онова…”
Събрал се Малкият добър човек, припомнил си пак заръките и заприпкал нагоре към манастира. Искал да мине през манастирската църква и свещичка за здравето на невястата и първата си рожба да запали. На иконата да се помоли, Света Богородица да му помага занапред - свои овце да завъди, имот да направи. Когато върви из село, с пръст да го сочат и отдалеч да го поздравяват. А не като сега - всеки се задява с него, за човек не го смята. Ама той е добър, Света Богородица ще му помогне, нали и тя е майка на чедо страдално. Знае хорските мъки и помага колкото може. Дано и заради него се застъпи пред Господ. Курбан тук ще й даде - най-тлъстия овен. Ще каже на чорбаджията си , че добичето крадци са го отвлекли. А не… не ! Досега лъжа не е слагал в устата си, няма и да я помирише. Ще помоли чорбаджията, оня ще го разбере, а той ще му отработи овена…
С тези мисли Малкият добър човек не усетил как стигнал до манастира. Сторил, каквото си бил наумил, пъхнал в пояса си пълна манерка със светена вода от аязмото и поел по стръмния път край Калето за по-направо. От върха селото отведнъж блеснало пред него като разровено с маша огнище. Той вдигнал ръце, викнал от радост с цяло гърло и полетял надолу. Нахлулият от полето мрак все повече се сгъстявал, но познатата пътека вярно го повела през дървета и храсталаци. Като наближил изворчето под липите, дочул неясен шум. Малкият добър човек не бил страхлив, помислил, че може да са лисици и продължил да слиза надолу. Но скоро шумът прераснал в тих шепот и той се притаил зад едно дърво. „Дали жена ми вече не е добила и са пратили да ми кажат?..” - помислил си той. Напрегнал се в тъмното и забелязал някакви сенки, които се щурали насам-натам. Сякаш търсели нещо или не познавали местността. „Какво ще дирят в тъмнината - рекъл си Малкият добър човек. - Сигурно са от друго село и са сбъркали пътя”. Той се открил отведнъж на непознатите като изникнал от мрака таласъм. Те първо отскочили уплашени, но щом разбрали, че е сам, бързо се скупчили около него.

***
На голия Кърклар баир край Ямбол бил разположен временен военно-пленнически лагер. Мястото било обиколено само с бодлива тел и се пазело от български войници. Пленниците спели направо на голата земя под открито небе, свити в парцаливите си войнишки дрехи. Имало ги всякакви - гърци, турци, сърби… Една нощ, когато тъмнината станала гъста като петмез, трима сърби се проврели под тела и изчезнали неизвестно къде. Часовоят бил наблизо, но не трепнал. Наистина ли не ги забелязал или се престорил ? И той не бил по-добре от пленниците - изтощен от войните, пренаситен на зверства и кръв, сам озверен от преживените жестокости по фронтовете. През деня видял в града побеснели от гняв жени, които крещели пред околийското да им върнат мъжете от фронта. Най-после един зализан полковник излязъл на балкона и ехидно им отвърнал: „Като искате мъже, хе къде е Кърклар баир. Там има много мъже, идете и си изберете!” Но жените започнали да къртят павета от улицата и да замерят балкона, та трябвало полицаите да извадят шашките, за да ги пръснат ….
Целия ден тримата избягали пленници прекарали в угарите между двете малки планини - Ямболския и Войнишкия Бакаджик. Минавали села, но не смеели да се отбият в тях, макар че били много изгладнели, а и времето вече ставало студено и голите им меса мръзнели. През война хората стават подозрителни и те не знаели какво още може да си изпатят. Добре, че се отървали от тоя нескопосан български лагер. С първия здрач тръгнали към близкия баир. Вървели дълго между тръните, докато наближили истинска гора. Нямали представа в каква посока се движат, искали само да бъдат колкото се може по-далече от лагера.
Полите на баира били изсечени до голо и босите им крака стържели озъбената камениста земя. Усетили изворче и се втурнали обезумели от жажда натам, но някакъв човек изскочил изневиделица и ги пръснал в мрака. Оня изглежда бил добър човек, защото ги дочакал и нещо им заговорил. Разбрали, че ги кани да идат с него в селото, но те отказали уплашени. Тогава той извадил от овчарската си вулия комат хляб и го тикнал в ръцете им. А после им дал знак, че иска да го чакат тук, докато се върне.

***
Когато Малкият добър човек влязъл в дворчето си, вечерният мрак вече здраво бил прегърнал селото. Малкото прозорче на къщичката му, зазидано в стената, едва светлеело, явно било затулено , за да не се вижда нищо отвън. Бутнал вратата тъкмо когато една комшийка излизала навън. „Къде, бе ? Я, бягай оттука! Жена ти още не е родила…”- сгълчала го тя. Човечецът се наежил и искал да й викне, че той се намира в двора си и може да влиза в къщата си, когато си поиска, но поразмислил и като се отдръпнал кротко встрани, седнал на дръвника. Поседял малко самичък в тъмното, но понеже жена му още не раждала, наумил да използва времето и да отскочи до дюкяна, за да изпълни поръките на другарите си.
От вратата още го блъснал спарен въздух, натежал от цигарен дим и алкохолни миризми. Вътре заварил чорбаджията си с един офицер и няколко войници. Те седели на голямата маса, пиели и се веселели. Като го съзрял, чорбаджията му креснал: „Хей, келеш! Ти какво правиш тука, а не си в баира с овцете, а?” Малкият добър човек мигом се свил от страх и не можел думица да отрони. Видът му изглежда много развеселил офицера, защото той го повикал с пръст при себе си: „Ела,ела, не слушай кмета, ти. Седни тука до мене, да пием по едно…” Малкият добър човек отведнъж се отпуснал и на един дъх издекламирал: „Аз ще черпя! Тази вечер син чакам да ми се добие. Хора, чувате ли ме, тази вечер аз черпя!..” Всички в кръчмата се умълчали, а после наобиколили човечеца и взели да му друсат ръката. Чорбаджията омекнал, повече да угоди на офицера, и сторил място между двамата. Кръчмарят донесъл на всички по едно и прошепнал на ухото на щастливия бъдещ татко: „Ами имаш ли да ми платиш?…” Тоя тутакси му отвърнал: „Имам овце. Едната е твоя !..” Кръчмарят се усмихнал ехидно и се върнал на тезгяха.
Черпнята продължила докато се понапили и тръгнали да си вървят. Накрая останали само кметът, офицерът с войниците, Малкият добър човек и още неколцина. Офицерът станал, изпънал куртката си, стегнал колана и рекъл: „Време е да лягаме, господа! Утре работа ни чака. Без пленниците не трябва да се връщаме, полковникът ще ни одере живи”. Очите на Малкия добър човек светнали услужливо. Харесал му тоя офицер. Ако не бил той, чорбаджията сигурно щял да го изгони от кръчмата като мръсно куче. „Господин офицер - рекъл човечецът, - аз ги знам къде са!” „Ха!”- оня се слисал. „Те са там, в баира под липите” - не мирясвал да угодничи овчарят. Първом офицерът помислил, че тоя смотан селяндурин пиянски му се докарва, но сякаш поизтрезнял, поразмислил малко, после прегърнал малкото човече и поверително го попитал: „Сигурен ли си, че са те… тия, дето си ги видял?”„Ами как! - гордо се изпъчил малкият. - Не им отбирах много от приказката, значи са ябанджии. Цял комат хляб им дадох. Казах им да ме чакат там. Ще им занеса още хляб и дрехи…” Офицерът се почесал по ухото и хитро рекъл: „А бе, момче, бива ли да ги оставяш сами в тъмното. Хайде да ни заведеш, заедно да идем, да ги доведем в селото. Да ги почерпим, да ги облечем, да се постоплят хората, а ?” Овчарят скочил: „Дадено, още сега тръгваме!” До вратата на кръчмата дядо Драгни го дръпнал за ръкава: „Защо ги предаде, бе келеш? Сега ще ги изтрепят тия зверища… Изрод да станеш, дано!”
Малкият човечец заподскачал, за да върви в крак с другите. Кметът и той пухтял с всички към баира. Овчарят вървял, но нещо не му споряла крачката. В ушите му като шамари плющели думите на дядо Драгни. Щом излезли от селото, той излязъл пред всички и изврещял: „Стойте! Аз ви излъгах, никакви хора не съм видял. На - честен кръст!” В първия миг офицерът се ококорил, после стоварил юмрук в главата на нещастния човечец: „Тръгвай, твойта мамка келешка, и ни води! Сега лъжеш”. Малкият добър човек се дърпал, лягал на земята, но ония го повлекли. Все по дерето, по дерето, към изворчето под липите. „Н-е-е-е! - овчарят отново изскочил пред всички и разперил ръце. - Няма да ви пусна по-нататък!” Кметът го хванал и захвърлил като мръсен чувал на земята. „Махай се, келеш с келеша ти, докато не съм те утрепал!.. Аз ще ви водя, господа! - обърнал се той към офицера и войниците. Колко лежал смазан в дерето Малкият добър човек не разбрал, но много ясно чул изстрелите. Те стреляли там, а сякаш него улучвали. А след тях кънтял гласът на дядо Драгни: „Защо ги предаде?.. Изрод да станеш!..”
Минало време. От оная вечер Малкият добър човек си останал вкъщи, чорбаджията го изгонил още на другия ден. Залежал се болен. А и детето му, което се родило на сутринта, нещо не го бивало. Наближавало да навърши годинка, а все още не можело да се изправя. Ръцете и краката му се отмятали като изкълчени, телцето му се скривило. От ден на ден то се превръщало в малко изродче. Майка му го гледала и по цял ден хлипала, но с мъжа си дума не продумвала. Малкият добър човек страдал, че хората го отбягвали, близките му не го търсели. Рядко излизал из село, но като минел през мегдана, все чувал да шушукат: „Горкият, станал на сянка!” „Ще стане ами, не е лесно да изядеш живота на трима души!..” „Казват, че ония не искали да слязат от дърветата и военните от яд ги изпотрепали. Хлябът още бил в устата им…” „ У-у-у, Бог да ги убие, дано!” Слушал клетвите Малкият човек и бързал да се прибере у дома, а там се затварял при добитъка, сякаш да се скрие от хорската мъст. Линеел от ден на ден, но никой не се спрял при него да го поразговори, душата му да погали, а той да изплаче мъката си. Никой не го виждал кога хляб яде и кога вода пие. Чували го само как говори на добитъка си, а понякога им се струвало, че плаче. Но не разбирали кого оплаква: убитите или себе си. Защото не човешката омраза към него, а мъката го тласкала към гроба. Като дявол измъчвал душата си, докато най-сетне в един божи ден не намерил покой под малка купчина пръст.
Отишъл си от света Малкият добър човек, но оставил живо едно малко изродче. Познавах го. Нито вървежът му вървеж, нито говорът му говор, нито гледането му гледане. В страх потъвах, когато го срещнех, а той все налиташе да ме милва. Аз пищях и се криех в полата на баба ми, а жените го хокаха: „Пръждосвай се, кучи сине, не плаши детето!” След много години, бях вече порасъл, един ден пак го срещнах. Той се спря и протегна кривата си ръка. Позволих му да ме докосне. Взрях се в него и забелязах влага в кривогледите му очи. Домъчня ми за този осакатен човек и топло стиснах десницата му. Оня сякаш разбра, захлипа с гърлени звуци и внезапно тръгна по улицата с изкълчената си походка. Много години той живя в самота и почина в мизерия. Горкият човечец, износи докрай греха на баща си!