ВЪЛНЕНИЯ ВЪВ ВХОДА

Стефан Койчев

“Манолоооо, …. Манолооо, не чуваш ли, бе? Манолооо !…” Глас женски, писклив и дрезгав, но настойчив и властен едновременно, с нюанс на гърмяща тенекия. В него имаше някаквa перманентна паника и дори известна агресия. Дори лека лудост, би казал някой. Идиличното съботно утринно спокойствие на квартала бе разкъсано за втори път от яростния крясък. Пауза…

От прозореца на четвъртия етаж на вътрешния двор на блока, се появи една изрусена женска глава с ролки на косата.
“Питуфооооо!”
Отново настъпи кратка пауза.
“Пии-туууу-фо!”

Трясък на отваряща се врата прекъсна този път неповторимото вокално изпълнение на госпожата. От вътрешната врата на първия етаж изскочи като катапултирано, странно дребно човече. Беше около 90-годишен старец.

“Викай Питуфо на синовете си…!” - Изведнъж гласът му секна. Погледна в краката си, потънали във вода до глезените и остана безмълвен. Цялата му вътрешна тераса от 30 м2 бе залята. От спукания маркуч на пералнята, инсталирана в прилежащата малка пералня галерия, на вълни преливаше нечиста вода. Дребният господин вдигна късоглед поглед нагоре и сконфузено промълви “Грасиас”, но вече нямаше кой да го чуе. Чу се само трясък на затвореният прозорец oтгоре.

Маноло - Питуфо (Смърфът) се страхуваше от Асенсион от четвъртия етаж, която го инструктираше редовно по разни домашни или комунални проблеми. Бивша приятелка с починалата му жена, тя веднъж го бе обвинила в непочтени отношения с други жени, докато собствената му лежала болна вкъщи и бе отсякла “Няма да стъпя на погребението му!” След време обаче смекчи тона и го покани на сватбата на най-малкия от тримата си синa.

Стълбището на входа на блока беше истинското царство на Асенсион и още Чон, както я наричаха по-близките й. Там изливаше в непрекъсната работа цялата си неудържима и неутолима енергия. Нейният вроден устрем за публична изява я тласкаше все навън и навън от къщи и разбира се най-близкото поле за действие беше стълбището на входа им.

Cрещу скромна сума (от която тя не се нуждаеше) Чон метеше, миеше с изтривалката, фучеше с парцала, лъскаше и без това чисто поддържаните перила. Всъщност този навик за много пенсионерки за нея беше страст. Всичко трябваше да се види и чуе. Всяко движение с бърсалката трябваше да произведе звуков ефект. Да впечатли обитателите на апартаментите във входа. Да се види кой поддържа живота в блока.

Ударите кънтяха от мраморните плочи на стената до железните перила. И обратно, като безкрайна совалка… Преднамерено интензивни и чести…… Да, всички във входа трябваше да се чувстват задължени, за нейната безкористна всеотдайност.

Но Чон никога не се самовъзхваляваше публично. Контактите й с всички във входа бяха постоянни. Измисляше си дребни поводи. Ту ще позвъни на баба Консуело, ту на отговорника на блока Томас, на аржентинката Глория или на Антонио. Не пропускаше разбира се 90-годишния “Питуфо” …. С Маноло се държеше назидателно. Скастряше го като немирен ученик в клас, въпреки възрастта му….
“Да кажеш на Паки да изтрива хубаво площадката пред вратата!”
Домашната помощница го посещаваше веднъж или дваж в седмицата.
“Май защото си по-стиснат и от шивачката Пепа отсреща. Затуй не се старае момичето.”

Маноло се зачервяваше от гняв, но се сдържаше, знаейки какъв ураган може да го сполети, ако й отговори. Говореше се, че бил коцкар и на младини като шофьор на такси доносничел на франкистката тайна полиция “БПС - Бригада Политико-Сосиал”. Освен това бил и голям ухажор. Меракът не го напускаше и сега на деветдесет години. Съседката полякиня сподели с Асенсион, че наскоро влизайки във входа им натоварена с пазарски чанти, се натъкнала на Маноло. “Ел Питуфо” неочаквано заподскачал бодро на място пред нея, да й покаже колко е свеж и във форма. Понечил да й помогне с едната чанта… “Силен съм още!”, но тя любезно отказала: “Благодаря, не е нужно, лека е.”

Асенсион понякога нахлуваше неканена в съседските апартаменти. Например в дома на живеещитe на третия етаж съседи поляци, нетърпелива и възбудена заради собствената си неспособност да преодолее езиковата бариера, тя без да довърши обясненията си влезе в кухнята им. Отвори прозореца и победоносно издърпа един чорап, паднал от горната тераса върху простора им. Хората останаха слисани, но закимаха разбиращо.

Сегиз-тогиз мисълта й прелиташе в семейна посока и се сещаше за снахите си и говореше на внуците си:
“Джоан, да кажеш на майка си, че ми дължи една обеца… Онази, дето ти ми отнесе с хвърчилото си през терасата!”
“Aaa, Уго, а ти повече да не…”
“Чон, не се кахъри толкова за Уго!”- каза снаха й Лорена, застанала пред нея, предизвикателно гримирана, с поглед преднамерено отправен встрани към прозореца. Носеше изпънат по тялото еластичен клин и стъпила на обувки с високи тикове. После, като промени манекенската си поза добави: “Отгледала си трима сина… Какво толкова, трима внука ли ще те уплашат?”

Уго, останал без ключ за вкъщи, беше ходил до магазина на заетия си баща. После се отправил към фитнес салона на майка си, но не намирайки и нея там, пристигнал при баба си Асенсион. За лош късмет, там бяха вече другите й внуци Джоан и Елисео, а баба им беше заета с приготвяне на обяда. После следваше сиестата и тя въпреки неуморната си натура, си позволяваше половин час отдих.

Асенсион имаше и нямаше приятелки. Най-канената и най-споменаваната у тях беше Чаро. Пенсионерка, боядисана брюнетка на нейната възраст. Често излизаха двете на кафене или на сладкарница. Събираха се и с други познати и на кафе с чашка херес се обсъждаха новините, пресяваха се най-злободневните и пикантни истории. Най-малко известните случки и най-потресаващите събития бяха кулминацията. Тогава, затаили дъх с втренчен поглед, поглъщаха новините. Така след около час-два засищаха неутолимия си информационен глад и доволно се надигаха от столовете си. Разказаното задоволяваше нуждата им от материал за разискване и клюки до следващата среща или телефонен разговор.

Наскоро обаче Чон беше засегната жестоко. Беше се подготвила в очакване на Чаро с горещ шоколад и сладки. Уреченият час 16.00 отмина, а от гостенката нямаше никаква вест… Напрежението в дома на Асенсион се нагнетяваше… Сумтене… нервни стъпки назад напред.
В 17.00 ч. се позвъни на вратата на съседката Андреа от долния етаж.
На третото позвъняване Андреа отвори.
Сериозна, с насилена полуусмивка и с кана с горещ шоколад и бутилка херес “Тио Пепе” в ръце, Чон я гледаше застанала безмълвна.
Андреа я покани вътре с въпроса “А какъв е поводът, Асенсион?”
“Ей така, да се почерпим! ” - и разлютена добави: “Чаро повече в къщата ми няма да стъпи!?” - тя влезе и се настани.
Започна със сагата на отношенията между двете. Не пропусна случката с Куро, котаракът на Чон.
Тогава Чаро беше станала обект на особена агресивност, изразена с дращене и хапене на обувките на гостенката от недоволния домашен любимец. Изумената гостенка я попита “Какво му става на този проклетник?”
“Хммм, какво ли? Ами седнала си на любимия му стол, ето какво!”
Последва злощастният за метаболизма на Асенсион случай с апетитния домашен кейк със стафиди, който приятелката й беше донесла на едно следобедно гостуване.
“Три деца съм родила…. Повярвай ми, такъв ужасен запек никога не ме е спохождал! Непоносими болки, невъзможни…”
Отношенията им с Чаро се отличаваха с особена емоционалност. Симпатиите им почиваха на изострения общ интерес към хвалби, клюки, осъждане и осмиване на този и онзи, на свои роднини и близки.
Безграничното любопитство, пред което комичното дърдоренето на баба Еулалия с минувачите изглеждаше като аматьорство, кулминираше често до досадно самохвалство и груба нетактичност.
А самолюбието и докачливостта на Чон бяха пословични…

След три последователни гафа на Чаро, чашата на търпението преля.
Най-голямото й “прегрешение” беше, когато се появи пред вратата на приятелката си с голям семеен портрет в ръце. Осем братя и сестри със седемнайсет синове и дъщери и почти трийсетина внуци. Като че ли я удари гръм. Честолюбието й беше жестоко ранено. То не й позволяваше някоя приятелка да я надмине в нещо. Сякаш се беше сгромолясало любимото й стълбище. Тя имаше само три внука, а не трийсет като Чаро… Средната й снаха беше отново бременна…. обаче бяха й казали да очаква отново момче. Ааах, няма да има кой да й помага, нямааааа… Да беше момиченце, та да го учи с метлата как се действа… аааа!

Отношенията на Чон с обитателите на блока им бяха обичайно добри. Въпреки че безграничното й любопитство често достигаше до досадна нетактичност и комично нахалство, не й се сърдеха. Винаги беше готова да помогне. Да услужи, когато може.
Но тя си имаше своя кумир. Това беше, Мими дъщерята на 99-годишната баба Консуело от първия етаж. Всъщност тя обичаше истински доста възрастната госпожа. Често слизаше да й помага безкористно и да я наглежда. Дъщеря й живееше в Мадрид, a синът на дъщеря й беше дипломат в Ню Йорк, в ООН. Асенсион се чувстваше истински поласкана от тази близост.

Когато г-жа Консуело почина, Мими запълни липсата в сърцето на Чон. Мими обичаше Асенсион. Когато семейството им пристигнеше от Мадрид, за Чон настъпваха оживление и празнични дни.
В един такъв ден, около 8.30 ч., докато Чон пиеше сутрешното си кафе, се позвъни на вратата. Тя отвори и лицето и се разтвори в широка усмивка. Пред входа на апартамента бе застанала симпатичната Мими, държаща връзка ключове в лявата си ръка. Обясни й, че заминават. Каза, че поверява апартамента на грижите й. Благодари предварително, като й подаде ключовете. Целунаха се по бузите за довиждане.
Телефонът звънна остро. Чон се сепна и взе слушалката. Беше средният й син. Тя се задъха от чутото.
“Така ли? Съвсем сигурно? Ааах, каква красавица ще има баба! Най-после!” Наaaй-после! Бръкна припряно в един шкаф и извади кутия шоколадови бонбони.

После Чон допи на един дъх кафето си, стана и излезе на терасата. Облегна се на перилата и огледа вече спокойно улицата. Камионът с бутилките газ беше спрял на завоя. На лицето й беше изписана триумфална усмивка. В едната си ръка стискаше ключа на апартамента на Мими, a в другата държеше кутията с бонбони. Веднага тръгваше по съседите да почерпи и да видят и те колко е щастлива зa бъдещата си внучка.