ГРАД ЛОВЕЧ ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ

Петко Еврев

откъс

Градът - нашата люлка, огледалото на нашия живот. Той идва много далече от миналото, където избледняват знанията ни за нашите прадеди и отива също толкова далече в бъдещето, където се губят представите ни за нашите правнуци. Нашата среща с него е кратка. Но за това кратко време той промени чувствително снагата и физиономията си. Нашето време беше пълно с амбиции, с илюзии и разочарования. Такъв беше и нашият град. Той се люшкаше между амбициите да става все по-голям индустриален център и илюзиите, че въпреки това съхранява своята природна красота и историческа памет. После настъпиха разочарованията от замърсените река и въздух, от наранената природа и разрушените стари къщи и улици, които оценихме едва тогава, когато ги бяхме загубили. Градът се промени толкова много. Наследихме го от нашите предходници един, предаваме го на наследниците си съвсем друг. Но независимо от промените и сътресенията, които той преживя през нашето време, нещо силно и трайно в него остава винаги непроменимо и непоклатимо - това е природата и духът на нашия град, които са по-силни от всичко, сторено от нас. Градът - нашата люлка, градът - огледалото на нашия живот.
Започвам да пиша за него, за да го видя такъв, какъвто е останал в моето обременено от времето съзнание, в моите избледнели представи и спомени. В тези излинели и разкъсани нишки се кръстосват непрекъснато различни картини, събития, хора, които трудно се подреждат хронологично, а скачат напред и назад във времето и в пространството на моя град. Оставям ги да текат свободно, не мога и не искам да ги подреждам, нямам власт над тях, те ме водят на където си поискат и аз ги следвам послушно с любопитни и доверчиви детски очи.

Реката

Реката присъстваше неотменно в живота на града ни, а той като че й беше обърнал гръб. Главната улица не се откриваше към реката, а пълзеше успоредно, но отдалечено от левия й бряг чак до края на града, от площада пред съда не можеше да се види ни река, ни брегове. Само над старите покриви се показваха върховете на редицата тополи край Осъма, потрепващи от лъха на крайречния вятър - Осъмника. В късните летни привечери Осъмника приятно разхлаждаше замрелия в лятната жега град. Но през зимата сутрин той бръснеше безмилостно улиците и подбираше забързаните минувачи да подтичват. Такъв е Осъмника. Заради него ли или заради пролетните наводнения градът обръщаше гръб на реката. Но не можеше без нея. Градът и реката бяха свързани така, че нищо не можеше да ги раздели. И животът на града течеше заедно с реката и лете, и зиме.
През лятото градът буквално живееше на реката. От ранна утрин рибарите хвърляха въдици във вировете и клечаха по бреговете. По-късно, когато слънцето напичаше, нагазваха в реката и замахваха методично с пръчките по бързеите за мренки. Ята от патици и гъски, поклащайки се смешно по тревясалия бряг, се отправяха с крякане към реката, но рибарите ги гонеха по-далече да не им плашат рибата. Идваха вече и нетърпеливи малчугани, нагазваха в още студената вода на вира с вдигнати нагоре ръце, потапяха се и после бързо излизаха на брега. Клечаха присвити край свалените си дрешки и трепереха, настръхнали от студ, а после се просваха по корем върху изгладената скала да изсъхнат под топлещите слънчеви лъчи. По-късно към обяд се появяваха и жени, които носеха легени с дрехи за пране и дървени бухалки. Те запрятаха поли, нагазваха във водата и започваха прането, като насапунисваха дрехите с калъпи домашен сапун и след това бухаха с дървени бухалки нагънатите върху равната изгладена скала дрехи и черги. После постилаха белите дрехи и чаршафи върху зелената тревица на брега и ги пръскаха от време на време с вода, да се пропарят и избелят. Когато се случеше водата да отнесе някоя изпусната дреха или черга, наставаше паника и олелия. Момчетата се спускаха надолу по течението да настигнат отвлечената дреха и да я върнат на разтревожената домакиня. “Скаличката”, така наричахме това любимо място. То беше плажът на децата от долния край под Железния мост. Там се учехме да плуваме и да се гмуркаме. Децата от горния край Дикисана пък се къпеха на “Триъгълника” - така наричаха един вир над Покрития мост срещу Вароша, където посред вира стърчеше заострен голям камък, от който скачаха моряшки във водата. Малко по-нагоре пък беше “Четириъгълника” - друг голям камък сред реката. И там се къпеха деца.

Но истинският градски плаж беше при бента на “Бановата” срещу центъра на града. Там имаше действаща воденица, собственост на гърците - така наричаха голямата фамилия от братски семейства, преселили се от Македония в нашия град. Голям бент прекосяваше реката напреки и насочваше водата й във вадата на воденицата. Когато реката не беше много намаляла или когато затваряха саваците към вадата, водата преливаше през бента и се разбиваше разпенена долу във вира. Картината на този водопад беше и впечатляваща, и мамеща, и малко страшничка. Шумът на бушуващата в побелялата пяна вода ни караше да се надвикваме. Като скочиш от бента долу във вира, водата те завърта като в пералня, повлича те към дъното и после те изхвърля далече напред по течението. Трябва да си умел плувец, за да устоиш на силата й, да се гмурнеш обратно нагоре и да се пъхнеш под падащата водна завеса. Там можеш да си поемеш въздух и да останеш скрит от погледите на другите, които са горе на бента или на брега. Така играехме на гоненица или на криеница. Ако гонещият те открие под бента или във водата и те настигне и пипне с ръка, ти гониш. Къпехме се чисто голи, без бански гащета. Това беше мъжкият плаж. Жените се къпеха по-надолу на стотина метра, където реката беше успокоена и по-плитка. Никой не нарушаваше това разделение на плажовете. Ако някоя несъобразителна минувачка случайно преминеше по отсрещния път в посока към стария град, момчетата започваха да свирят и дюдюкат по нея с неприлични жестове и подхвърляния, докато тя се изгубеше засрамена зад първите къщи и огради на Вароша.

В града децата се научавахме да плуваме твърде рано. Но за да ти признаят, че можеш да плуваш, трябваше да си скочил от бента при „Бановата”, своеобразен тест за това, че наистина можеш да плуваш. Въпросът „можеш ли да плуваш?” беше заменен от въпроса „скачаш ли от бента?” Случваше се много рядко някой неопитен “смелчага”, надценил възможностите си на начинаещ плувец, да скочи от бента, да попадне във врящата вода на въртопа и да започне да се дави. Такива инциденти бързо биваха предотвратявани, защото наблизо намиращите се опитни плувци, които познаваха капризите на всяко кътче от вира, го измъкваха навън на брега и след като го удостояваха с два - три назидателни шамара, се връщаха към вира и цялото множество от големи и по-малки хлапаци се успокояваше и продължаваше играта. А какви майстори сред по-големите имаше в тази игра на гоненица във вира и под бента! Виртуози! Скачат надолу с главата с красиво сгънати тела, изгубват се под водата и след дълго време се показват там, където не си ги очаквал. После, когато гонещият ги доближи, се потапят отново под водата и изчезват някъде зад падащия водопад. Иди че ги търси и ги настигай! На един от тези майстори от нашата махала му викаха на прякор Иван Бебето. По-късно той стана републиканският шампион по плуване Иван Иконописов.

Къпането в реката започваше много рано - при първите хубави летни дни. Редовно на 24-ти май след манифестацията откривахме сезона, макар водата да беше още много хладна. Но това беше традиция. Случвало се е, но рядко, да се натопим в реката и на 1-ви май! Родителите ни редовно проверяваха дали сме се къпали, като драсваха с нокът по кожата на ръката. Караха ни се, че се къпем в студената вода. Нали горе в Балкана снегът още се топеше.

Много по-късно големите ученици и студентите отиваха да се къпят нагоре по реката извън града. Там бяха вировете “Трай Дянко”, “Куку Нано”, и “Хаджи Иванското”. До тях се стигаше след почти цял час пешком по тясната сенчеста алея на Баш Бунар. Но да се къпеш в тези известни вирове беше въпрос на престиж и ние търпеливо отивахме чак дотам в горещите летни следобеди. Там плажът беше смесен - за момчета и момичета по бански костюми. Край тези вирове прекарвахме приятни следобеди в къпане, игри, занимания и закачки. Късно следобяд поемаме обратно по алеята към града, весели и доволни от приятно прекарания следобяд.

Ходехме и на плувния байсейн до водноелектрическата централа на Баш Бунар. Там можеше да се плува истински, след като двата разделени даже и с ограда басейни - мъжкият и дамският, бяха обединени в един голям 50-метров басейн. Тук имаше изградена дървена кула за скокове, от която скачахме моряшки - надолу с главата, на кол - надолу с краката изпънати като пирон и по турски - с кръстосани крака, при което водата се разплисваше мощно настрани. Привечер, след като децата и младежите опразваха басейна, Иван Иконописов, вече известен републикански шампион, дошъл си през лятото в града, започваше своите тренировки. Той се пускаше във водата плавно и само с няколко мощни загребвания стигаше до края на басейна, обръщаше се и отново с няколко плясвания се връщаше до старта. Това беше загрявката, а след това преплуваше разстояния от цели километри с различни стилове. Коронният му стил беше бътерфлай-делфин и ние, застанали отстрани, се наслаждавахме дълго на красотата на неговото плуване. Излизаше за малко да си почине и да изяде по цяло бурканче конфитюр, след което продължаваше отново да навива километри в басейна. Имаше в града и други добри и талантливи плувци. Но Бебето беше уникален, постигнал всичко не само с вроден талант, но и с много упорит труд.