КОПРИВЩИЦА

Иван Копривщенов

КОПРИВЩИЦА

Изминал дълъг път,
къде не скитал,
нашир и длъж вървял
през градовете шумни,
аз идвам в теб
като в света обител
да чуя древните ти
чудодейни думи.

Слънца и птици,
шарки и икони стари,
в сърцето си сега
аз искам да заключа.
От теб - огнище
свято на България
на обич и синовност
да се уча…


СТРАХ

Галя слънцето в косите ти,
но ме хваща малко страх -
вчера надникнах в очите ти
и не се намерих в тях…


ОТВЪД ДЪГАТА

Равносметката правя сега -
пътят ми дълъг и кратък.
Но аз успях да хвана мига
и вече мога да мина оттатък.


СВАТБАРСКО ХОРО

Бавно-бавно, тихо-плавно, както иде есента
неусетно се люлее - от кръвта ми - песента.

И сватбарите пристигат - съпроводени от тъпан -
гласовете им извиват, парят устните ми тръпно.

Разлюлява се на двора буйно нашенско хоро -
да са живи, да са здрави! да ги среща все добро.

Виж, протяга се десница и проблясва бяла кърпа,
а въ пазвите девичи двойак гълъбици пърхат.

Светват устните от нар, светва наниз във позлата,
българско хоро се вие, чуй! - задъхва се земята.

Шепа дружки отдалече - зачервени и красиви -
шепнат нещо тихо-плахо: виното било горчиво!

Щом погледнат се в очите - трепват вежди вити.
И дъхти на хляб земята. И дъхти на юнско жито.

Чудно как във късна есен свети летен ден?!
Българско хоро се вие - аз играя възроден…


ПИСМО

Сам съм.
Вечер.
Ноември е.
Отвън безутешно хлипат стрехите.
Мълча и си мисля: време е
да чуя как ще ме повика ехото.
Как за последен път ще звънне
парче от стомна
като усмивка.
За вяра и надежда ли ще съмне
денят - намръщен и сивкав?

Сам съм.
Вечер.
Ноември е.
Пиша си писмо до поискване.
Имам надежда - нямам пликове,
стиснати устни -
скъсани викове:
не знам адреса на щастието.
Боже мой, така ми е писнало!
Пиша себе си без остатък.
Пиша си писмо до оттатък,
пиша си писмо до поискване…