САМОДОСТАТЪЧНОСТ

Владимир Георгиев

Не е пенизът да изглеждаш много работлив. Трябва да нагласиш нещата така, че уж работата да те затиска, да те измъчва, неин роб на видимост да се докарваш, лишен от личен живот; мъченик си, но търпиш. В нечие име. За нечия кауза. Но не и за себе си.

Ти самият си последният човек, за кого би превил собствения си гръб. Не - за другите е отредена всеотдайността ти. И не защото го искаш, а защото няма кой друг. Така са решили народът и Всевишният и ти трябва да се подчиниш на тази вселенска воля.

Управляваш, колкото и да е тежко, вземаш решения, макар и неправилни, отговаряш, а не знаеш за какво, даваш съвети без да схващаш смисъла, изобщо - бачкаш, притиснат от длъжността и задачите, а не защото природата те е създала работяга.

Ти си и весел, и добряк, и човеколюбив, и шегаджия, и за компания ставаш, и жените харесваш, ама няма време за нито едно от тези неща, които иначе щяха да те характеризират. Сега те характеризира онова, което не си и никога няма да бъдеш.

Кофти съдба. Всеки го тегне към това, което не е.

Няма нужда да принуждаваш прасето да яде диня - то си я обича. Само му я дай и то само ще стигне до убеждението, че иска да я изяде. Така е устроено прасето. Човекът, затворен в кочината на дълга, е конституиран различно.

Ако беше оставено на неговата угода, той и парченце нямаше да хапне. Не диня да му дават, нито динена кора дори - нищичко! Той е аскет по природа и духовник по сан.

Щяхте да го видите вглъбен над книгите, свел мършаво тяло на някоя дървена пейка в параклиса, където тиха бледа свещичка ще хвърля боязлива светлинка върху хлътналите му бузи и горящи от безсъние очи.

Така щяхте да го видите, ама друг път. На него не му е дадено да живее тъй по своему угоднически. Той ще маа динята, мръвките и прочее нецелесъобразности само защото му ги тикат в устатата, с примиреното съзнание, че не бива и не може да откаже.

Не е възпитано, пък и нали трябва да дегустира народното благосъстояние.

Отговорността не му позволява да омаловажава труда на производителите на дини, суджуци и филета. Ако зависеше от него, само сух пленясал хлебец би ръфал от време на време, но не би. Отредили са народът и Всевишният да кльопа по цял ден. И той го прави със стоическо нежелание.

А и не може да краде. Не е научен на това. Всички около него грабят френетично, олелия настава и все по-откровено го правят, ачик-ачик - да бие на очи, та ограбените хич и да не си помислят, че има на кого да се оплачат.

Защото щом крадеш публично и очевидно, значи нямаш причина да се страхуваш от някого, от държавата най-малко. Затова позволява на другите да крадат - той ги съжалява, но не ги моли да престанат, и те са хора.

Щом му дават от своето, значи има надежда за тях. Така е създаден светът - има ли крадци, значи крадците са нужни. Иначе нямаше да ги създаде Творецът. Хубавото е, че все има от кого и от къде да се краде.

Това е най-драгоценното на демокрацията - в името на народа и от негово име грабежът става социално мероприятие и ако не пълни държавния бюджет, не го и празни.

И все е сред народа. Там, на улицата е израснал, там се чувства най-добре. Ще захапе пак филия с мас или лютеница, ще затича с босите крачета, ще ритне топката с увити парцали, притегнати с канап, и ще вкара гол на най-добрия си приятел, Буцата Пилето (примерно)…. Спомени.

Всеки миг свободно време ще обяснява какво е добро за другите, защото той само за другите знае що е добро, за себе си е заделил единствено мъката и злото - като кръст ги носи на шията до златния ланец, който преди двайсетина години му го подари Буцата Пилето на път да духне зад граница.

От Буцата му остана знанието, че вкараш ли гол, вече никой няма за помни, че само си докоснал топката, която ти е сложена на крака от по-добрия, от истинския голмайстор.

Важно е реализаторът да си си - тогава всяка колективна игра се превръща в индивидуална, защото победителят получава всичко.

И понеже е разбрал някак рано това от своя як и мъжествен приятел Буцата, който бил много страхлив по природа, та се наложило да добавят към прякора му уточнението „Пилето”, накиснал именно него пред полицията за далавери, които не бил извършил; ченгетата това и чакали, погнали Буцата, всичко му взели, само един златен ланец му оставили и свободата да зачезне внезапно и почти незабелязано от полезрението на властта.

И оттогава нашият човек, човекът от народа носи златен ланец на гърдите си до тежкия кръст на мъката и злото, възложен му от съчувствието на народа и волята на Всевишния.

Той знае, че да бъдеш човек от народа създава удобството винаги да бъдеш успешно зъл, неспособен, корумпиран и честен човек. При това - едновременно, защото тъкмо народът често е разнопосочно всякакъв и обединено никакъв.

Знае, че четенето обърква. Не познава умен човек, който да е станал такъв от четене. Най-много да се замонашиш, а точно това ще попречи на обязаностите му, колкото и близо да стои до неговия натюрел.

Улицата е най-добрата книга - винаги е отворена, а ако не ти харесва написаното там, винаги можеш да откъснеш листа или да го прескочиш.

Написаните правила са най-безсилните, защото чрез словото се опитват да станат задължителни. Това не се получава в живота, а оттук и изводът, че всичко, което лежи върху хартия, е безжизнено, мъртвородено.

Така мисли и не му пука, че го наричат посредствен. За такива като него в „Параграф 22″ Джоузеф Хелър е написал: „Той има щастливата способност да накара най-различни хора да постигнат съгласие, че е тъпанар.” А това е привилегия и власт.

Той и властта не обича - досущ като работата. Но тя му е (въз)дадена и трябва да я носи като кръста и ланеца на шията си. Не знае вече какво е да си без власт. И дори не знае дали той е част от нея или тя - от него.

Не е объркан. Не е съсредоточен. Не носи очила понеже нищо не обича да носи. Не люби и не мрази. Не е нито велик, нито величав. Всички смятат, че знаят какво той не е.

Но нищо повече не искат да знаят. Защото намират за достатъчно, че той е.