КЪМ СЕБЕ СИ

Янко Стефов

КЪМ СЕБЕ СИ

Върви! Не спирай в своя път.
Целта ти още е далече.
Макар, че в старата ти гръд
сърцето слабо бие вече.

Напред! По път, без път - върви!
Върви: животът е вървене.
Във тебе всичко да кърви -
върви през своето кървене!

Не спирай, бедно същество,
гони житейските миражи!
Неблагодарно общество
ще те охули и накаже…

Но туй във сетния ти миг
ще бъде твоята награда,
че издържа без стон и вик
един живот със него в ада!


***

На доцент М. Минков

Горе вятърът лудува.
Свирят телефонни жици.
А тополите рисуват
бели облаци и птици.

Тичам в нивите зелени
след препуснали каруци.
И в душата спотаени
екват неродени звуци.

Литва песен и се слива
със гласа на равнината.
А сърцето ми щастливо
грее като мак в житата.

Мога ли да те забравя,
чуждо да ми стане свое?…
И насъне, и наяве
тебе виждам, село мое!

Моя радост и тревога!
С всичко лесно се разделям.
Със земята ти не мога,
че била ми е постеля!

Със земята и небето,
с птиците и със цветята,
и със Бакаджика, гдето
още вей хайдушки вятър.


ПЕЧАЛ

Седя на пейката във парка
и сам печално разсъждавам.
Припада тиха нощ и сякаш
дърветата се натъжават.

Далечен шум градът ми праща
и чувам глухите му стъпки.
Над мен виси небето прашно
като разпрана сива кръпка.

Защо се питам във нощта
невесели тъжни мисли
се трупат като жълти листи
и следят ме накрай света?…

Май Бог от своя небосвод
ми дава знак магичен,
че свършва моят миг космичен,
наречен - за какво? - живот!