ПРОТЕЗАТА

Янко Стефов

Автобусът изрева като посечено добиче, преметна задница и се бухна в най-дълбоката пряспа сняг. Прохъхра задавено, стъклата издрънчаха уплашено и в следващия миг тишината запищя в ушите на пътниците. Никой не смееше да мръдне от мястото си.
Безкрайно дълги секунди минаха в болезнено очакване. Хората по седалките се бяха вкаменили. Снежната виелица кичеше прозорците на автобуса с бели перденца, изпъстрени с невероятни шарки. През изпочуканата, рехаво затворена врата на колата снегът бръскаше и задръстваше стъпалата. Един далечен тътен гъгнеше отвън и се просмукваше от изопнатите сетива на пътниците.
Най-после шофьорът се размърда. Огледа безпомощно всички, изкашля се без нужда и процеди през зъби:
- Това е… Кучешко време!
- Ами сега ?.. - изстена млада жена с малко дете в скута си.
Шофьорът повдигна неопределено едрите си рамене и затършува в джобовете на панталона си, сякаш там щеше да намери нещо, което да им помогне. Поп Станчо се сгуши на седалката и зашепна усърдно някаква молитва. Отпред до шофьора важно седеше Бай Каню и трескаво обмисляше „създалото се положение”, според любимия му израз. Някога той беше важна клечка. Нямаше събрание, на което да не седеше в президиума. След промяната завъртя компаса на 180 градуса, стана фермер и изкупи на безценица половината земя на селото. Но с хората се държеше все така грубо и безцеремонно, затова те се бояха от него и го слушаха със страхопочитание. Навън виелицата продължаваше лудия си танц, трополеше по покрива на автобуса, драскаше с железни нокти по вледенените стъкла, блъскаше с костеливи ръце по вратата. Пътниците слушаха воя на бурята с настръхнали коси. Шофьорът се озърташе панически като животно, хванато в капан. Автобусът бе затънал до прозорците в снега. Лопати вътре имаше, но каква полза от тях!
- Драги пътници! - разнесе се разтрепераният глас на шофьора. - Смятам, че не сме много далеч от селото. Има-няма два-три километра. Докато е още светло, някой трябва да отиде до там и да поиска помощ. Кой ще отиде, а?
Той огледа пътниците изпитателно. Младата жена с детето тихо хлипаше. Попът вглъбено се молеше. Останалите мълчаха, забили глави между дланите си. Бай Каню се раздвижи и бавно се надигна от мястото си.
- Вие ли се решихте? - попита бързо и радостно шофьорът.
- Не! - гласът на Бай Каню изплющя като камшик над главите на хората. - Не, драги!.. И срамота, значи! - Погледът му прониза гневно момъка, който седеше отсреща до един старец, омотан с дебел ямурлук. - Предложението на шофьора е уместно. Само така ще излезем от създалото се положение. Но не бива, госпожи и господа, когато сред нас има млади хора, ние, старите, да оправяме работата… Да, срамота е!
Бай Каню, който всъщност беше едър и здрав като бик, млъкна, но гласът му продължаваше да гърми из автобуса и да мачка съзнанието на пътниците. Момъкът се смути, лицето му почервеня от неудобство. Погледите на всички се впиха в него като щикове и го пробождаха цял. В очите им се четеше единодушие с Бай Каню. Младежът помръдна, понечи да каже нещо, но само изпъшка и стана. Облекчителна и напоена с надежда въздишка натроши тягостната тишина и оживи обстановката. От всички страни към младия човек се посипаха съвети. Шофьорът се зае да му обяснява посоката и пътя. Попът вдигна ръка и широко благослови момчето. Бай Каню, който от младини беше върл атеист, свирепо изгледа отчето и изкомандва:
- Маладец, навперьод!
Вратата на автобуса едва се отмести, момъкът хлътна в тясната пролука и потъна в бялата бездна, която го помете за миг от очите на пътниците.
- По дирите, все по дирите! - окуражително викна след него шофьорът, но гласът му бе сдавен от воя на фъртуната и примирено заглъхна.
- Май, че не трябваше да изпращаме това момче - плахо се обади старецът, до когото то седеше. - Днес е излязло от болницата и…
- Мъжете трябва да се каляват, докато са млади, дядка! - сряза го безцеремонно Бай Каню.
- А бе, тъй е, … ама то още не е оздравяло … - опита се пак да го защити старецът, като отметна в безсилен яд дебелия си ямурлук.
- Я го виж ти ! - озъби се злобно Бай Каню. - Пе-да-гог!
Стана от седалката си и захвана дълга реч за възпитанието на днешната младеж. Пороят от думите му затисна пътниците като лавина, а снежната фъртуна напразно се мъчеше да го заглуши.

* * *

Тази вечер кръчмата на Гърбуша пустееше. Само неколцина от най-верните му клиенти се бяха осмелили да го навестят по това време. Бурята фучеше и ковеше ледени капаци на прозорците. Отдавна вече беше се стъмнило, трябваше да си ходят, но никой не смееше и вратата да отвори. Неколцината се бяха скупчили около зачервената печка и си разправяха от страшни по-страшни история за замръзнали пътници по друмищата, за разкъсани от вълци и още какви ли не страхотии.
По едно време бурята понамаля и хората се разшаваха. Нахлупиха си калпаците, наметнаха кожусите и се наканиха да си ходят. Митю Върлото, който живееше най-далече, избърза напред. Отвори вратата и прекрачи прага в тъмното. Вятърът блъсна в очите му голяма къделя сняг. Митю изпсува и затърси с крак по-плитко място, където да стъпи, но се спъна в нещо черно и се прекатури в снега.
- Мамка ти кучешка! - изхриптя Върлото, докато ставаше, мислейки, че се е спънал в замръзнало пред кръчмата псе. Направи крачка назад и ахна:
- Ха, тука има човек, бе! - завика той изненадан към все още отворената врата на кръчмата. - Зарит в снега …
- Дайте го бързо вътре! - викна Гърбуша.
Дойдоха още двама и внесоха на ръце непознатия в кръчмата. Сложиха го да легне върху дългата маса, покрита с пръснати вехти вестници.
- Глей ти! Някакво момче! - рече удивен Иван Андреев. - Чие ли ще е?
- Не е нашенче - отсече Гърбуша, който познаваше всички хора в селото. - С какъв акъл е тръгнало в това време! - зачуди се старият кръчмар. - Че то едва диша.
Свлякоха замръзналите дрехи от момчето, взеха в шепите си сняг и започнаха хубаво да го разтриват. След някое време то се съвзе и отвори очи. Огледа се трескаво наоколо и тихо промълви:
- Автобусът … там … - гласът му отново се изгуби.
- Какъв автобус? Къде? - заразпитваха го всички, но момчето пак изгуби съзнание.
- Вижте го, бе …то е с един крак - извика учуден Тоню Борсука. - Другият го няма. Сигурно е бил дървен, ето - каишката се е скъсала и то го е изгубило в преспите по пътя.
Гърбуша взе огнеупорния фенер и излезе навън. Повървя малко, спря, огледа се и скоро забеляза дървената протеза. Забита в снега, тя сякаш сочеше със стъпалото си откъде беше дошло момчето.
Върна се в кръчмата. Момчето отново бе отворило очи и с тих глас говореше. Всички слушаха и цъкаха възмутено с език.
- Знам го тоя Каню - избухна гневно Тоню Борсука. - Силен като слон е. Сам да се наеме, ще измъкне автобуса от пряспата. А да прати това болно момче в тая фъртуна, пфу!
Гърбуша вдигна телефона:
- Ало, кмете!.. - с няколко думи старецът описа случая.
- Кажи на Митю да пали снегорина и да заминава. И да вземе още двама души. След десет минути идвам… - разпореди се кметът.
Никой не бе усетил кога виелицата навън съвсем бе утихнала. Също толкова внезапно, както и внезапно бе забушувала. Може би и тя се бе възмутила от постъпката на Каню. Или пък се беше засрамила от себе си. Кой знае …