МОРЕТО

Росен Василев

МОРЕТО

Морето е забило остър нож
дълбоко във сърцето ми. О, боже,
все вярвах, че ще мога аз да сложа
в кания разярената му мощ.

Но пак дочувам удар на вълни,
но пак усещам дъх на сол и вятър.
Пронизан, аз лежа върху земята,
а ножът, ножът все във мен звъни.

Звъни със блясъка на ярките лъчи,
звъни със болката на времето, което
полита, устремено към небето,
а после върху пясъка мълчи.

В разкъсаните водорасли плават
отдавна ослепените звезди.
И няма стъпки. Никакви следи
след себе си морето не оставя.


КРАЙ ВАЛЕНДАМ

Високо някъде над мен сега си ти -
високо и далече.
В очите ми просторът не блести -
просторът син и вечен.

Но може би така е по-добре -
с невидим трепет
да бъдеш ти море и не море,
и гръм, и шепот.

С вълни да ме заливаш, а след миг,
неразгадано,
само да преобръщам своя лик
във пръски пяна.

Холандия


***
Ще стигне ли морето пак до мене?
Стени и покриви ограждат моя ден.
Ръцете ми са силни, но студени.
Гласът ми е добър, но уморен.

Една вълна поне да ме догони,
да ме разтърси, да ме отрезви.
Аз виждам как капчукът в здрача рони
неискрени, неистински сълзи.

Една вълна, една вълна ми стига.
Морето нека ме отмине пак…
Какво ми трябва? Два, три силни мига.
И гроб върху един изровен бряг.


***
Живеем в къщи-кошери, където
натрапчив гост ни става самотата.
Тя идва, без да чука на вратата,
тя влиза, без да каже: - Позволете…

Тя пуска телевизора отрано.
Лениво се прозява или дреме.
Заспива после… Яростното време
остава да бушува на екрана.