Ганчо Керечев

РАЗДЯЛА С ЕДИН ГРАД

И все едно дали ще тръгна беден
или богат през въздуха потекъл
като в реки по пътищата, няма
очи да свърна, устни да помръдна,
да проговоря дума. В спомен болен
със будната си кръв ще те отнасям
като в старинен мит. И ще избухват
талази на зелената ти сила
и весел смях върху крила на птици,
за да се върна.
Дори когато срутено небето
размаже моя образ и изчезна
в безкрая на безмълвието страшно,
ти ще чакаш.
Ще чакаш и ще искаш пак да чуеш
гласа на мойта кръв,
забила в тебе червеното си копие
до обич.
И светли незабравки ще увяхват.
И тичащи потоци ще проплакват.
Гори зелени ще отзеленяват.
Пръстта дори ще измени цвета си!
Но аз във тебе няма да се върна!

ПЕСЕН НА ПОЛИКСЕНИ

От несъстоялия се спектакъл
„Ковачи на мълнии” на Иван Пейчев

Къде отиваш все нататък
и все покрай брега отиваш,
отиваш през мъгли и вятър,
през дъждове и нощ отиваш.
Навярно някъде в сърцето,
в кръвта ти, някъде дълбоко,
съвсем самотна като вопъл,
трепти искрата на надеждата.
О, ти не знаеш, че оттатък,
зад края на това отиване,
една досадна подла сутрин
те дебне със смеха на вятъра.
О, ти не знаеш, че оттатък,
оттатък зад това отиване,
те чака същата действителност
със плесенясалата ивица
на пясъка и на надеждата.
Но ти отивай, не се връщай,
макар че вятърът се смее.
Моряците ще те посрещат,
ще те посрещат и ще пеят.
Нали се казваш Поликсени.
Моряците за теб ще пеят.
Върви, върви, върви, нататък,
където болката те води,
където мълниите бродят.

ГРАДИНАТА

В градината, във двора, тук е всичко.
В градината се ражда песента.
В градината цветята се обичат.
Шурти вода, усещаш вечността.

Животът води свойте диалози
с пръстта и шушнат в нея семена.
И е доволен, като че ли, този
Всевишен Бог със много имена.