Стефан Коларов

Всеки път когато отбелязваме годишнината от рождението на Щастливеца, това сякаш неизбежно контрастира на тържествената приповдигнатост, с която честваме по същото време рождените дати на Ботев и Яворов.

Всъщност както сам отбелязва в своята „Автобиография”: „Алеко Иваницов Константинов е роден в Свищов на 1863 година, 1 януари.”

На същата дата, пак стар стил, 15 години в Чирпан се ражда авторът на „Две хубави очи” и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”.

Образите на двамата велики поети са обгърнати от героичната романтика на времето, от хайдушката атмосфера.

На портретите и нарисуваните картини по-късно виждаме автора на „Борба” и „Хаджи Димитър” с горда властна поза или със сабя в ръка и облекло на войвода, повел храбрите юнаци към Балкана, след слизането на Козлодуйския бряг.

Снимките документират Яворовото участие в освободителните борби на Македония - брадясал, с четнически дрехи и оръжие. Техният интимен живот също е бурен и авантюристичен.

Хр. Ботев се оженва за Венета, която е напуснала с момченцето си Димитър своя законен съпруг и идва в Букурещ при своя вуйчо. Когато тръгва с четата, от борда на „Радецки” на 17 май 1876 г. той написва на съпругата си, на единствената си дъщеря и на доведения си син прославеното прощално писмо, което придава на саможертвата му още по-ярък блясък.

Последните му думи стават заветни за поколенията: „Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.”

Влюбеният Яворов разкрива в своите изповеди силата на страстта: „Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена: на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов.” За сърцето му воюват няколко жени.

По друг начин са очертани контурите на фигурата на най-големия ни сатирик. На корицата на Съчинения в два тома (1974) художникът Владислав Паскалев e избрал една снимка, на която виждаме Алеко Константинов строен, красив, като салонен бонвиван, елегантен и изискан, внушаващ онзи изтънчен вкус, който го ръководи да бъде така безпощаден към бай Ганю и неговото обкръжение.

Но има и нещо странно, вглъбено, скрито и интригуващо. Сякаш всеки момент може да ни извика в лицето присмехулно като своя герой: „Ашколсун кьопоолар!”

Пред вида на зашеметяващата гледка на Ниагара авторът на „До Чикаго и назад” прави едно трогателно по откровеността си признание:

„Не съм любил и не зная какво сеща човек, като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувства той при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът, като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот…”

След това признание в „Моята изповед” на въпроса „Кое развлечение ви е най-приятно?” неговият отговор не изненадва: „Гуляй на чист въздух в мъжка компания.”

Но за отбелязване е, че той посочва за най-почтената добродетел „любовта като сърдечна доброта”.

Пак в тази анкета, направена на 20 юли 1894 г. във Владая, на въпроса „Кое историческо лице ви е най-симпатично?” той отговаря: „Савонарола”.

Няма да скрия, че отговорът на този въпрос някога предизвикваше у мене недоумение, караше ме да гадая от къде идва това Алеково предпочитание към личност с толкова мрачна слава.

За сравнение - на същия въпрос от тази психологическа анкета Вазов посочва Наполеон Бонапарт.

Алеко казва, че от чуждите народи най-симпатични са му французите. Освен от Ниагара, той е запазил като най-приятен спомен и изкачването и гледката от Айфеловата кула.

Вазовото предпочитание някакси е по-обяснимо - Наполеон е наистина прославен със своите военни походи, из цяла Европа могат да се посетят места, свързани с битките, които води. А в Париж се издига в негова чест Триумфалната арка, колоната на площад Вандом е излята от пленените в битката при Аустерлиц оръдия и най-горе тя е увенчана със статуя на Наполеон в дрехите на римски император, а в Двореца на Инвалидите е мястото, където наред с Военния музей са гробницата на редица губернатори, маршали и големи военни дейци, както и неговия саркофаг, поставен в църквата „Св. Луи на Инвалидите” …

Докато италианския свещеник от Ордена на доминиканците Джироламо Савонарола стои твърде далече от нашата традиция, няма никаква популярност, освен в научните среди и църквата.

Откъде може да се е зародило това предпочитание към управника на Флоренция, завършил своя живот на кладата като еретик?

От късата и стегната „Автобиография” на Алеко можем да проследим неговото израстване и развитие.

Богатият баща - солиден търговец и високо образован за времето си, пожелава единственият му син да бъде обучаван от домашните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков.

След това момчето учи два класа в Свищовското училище, а в периода 1874 - 1877 г. е ученик в Габровската гимназия. Именно там под влияние на Илия Христович и „Шишковата словесност” почва да пише детски стихове.

На следващата година заминава за гр. Николаев, Русия, където свършва пълния курс на реалната гимназия и през 1881 г. постъпва в Новоросийския университет.

Алеко Константинов живее в Южнославянския пансион и заедно със сътрудничеството на няколко приятели издава едно ръкописно хумористично вестниче, написва и „пиески”, според неговото определение, за ученическата сцена.

Също така създава и една комична поема в духа на народните песни, озаглавена „Песен за Пламен-Теня и Слобод-Маджара, издадена от Л. Ю. Райков в Свищов през 1882 г.

Когато се завръща в родината е назначен за член на Софийския окръжен съд, след шест месеца е назначен за прокурор в същия съд, а девет месеца след това става помощник-прокурор при Софийския апелативен съд.

Но докато младият правист има такава успешна кариера, в течение на пет години, от 1885 до 1890 г. измира цялото му семейство: баща, майка, три сестри. И за да бъде нещастието пълно - уволняват го и от службата. „При туй отчаяно положение, без средства за съществуване, той се отдава на литературни занятия…” - пише за себе си бъдещият именит автор.

Може би заради ранните си години на възпитание и обучение в семейната среда, а може би и заради тези мрачни събития от по-зрелите му години бихме могли да търсим връзка със Савонарола.

Накратко ако проследим неговата биография и дейност можем да откроим няколко характерни и силни моменти.

Доминиканският монах и проповедник е роден на 21. IX. 1452 г. във Ферара като третото от седемте деца на неговите родители. Тъй като дядото Микеле Савонарола бил известен лекар, бащата Николо искал синът му да се посвети на медицината, но юношата бил много мълчалив, замислен и аскетично настроен, отрано показвал дълбока религиозност.

По-късно неговият брат и последовател Маурелио, наречен след това Мавро, разказва, че едно младежко влечение към девойката Лаодомия Строци накарало Джироламо да напусне родния дом, разтревожен от желанията на плътта, той заминал за Болоня и на 25. IV. 1475 г. поискал да бъде приет в манастира Сан Доменико от ордена на проповедниците, за да стане рицар на Христос.

В един недовършен трактат, озаглавен „За западането на света”, Джироламо призовавал читателите си да бягат от този свят на прелюбодейство, содомия, убийства и завист.

В манастира младежът води суров живот, отказва се от парите, които имал, дори от своите книги, запазва си само Библията, но се опълчва и срещу манастирския разкош. Силно бил повлиян от богословските съчинения, особено от идеите на Тома Аквински, изучавал и Аристотел.

Посветил се на бедност, целомъдрие и послушание, след една година бил ръкоположен за свещеник. Заради споровете, които имал с някои от своите началници, младият монах бил изпратен в доминиканското селище Санта Мария делли Ангели, а след това вместо да се завърне в Болоня той отива като лектор в манастира Сан Марко във Флоренция през 1482 г. Фра Джироламо преподава логика, пише ръководства по етика и философия, изучавал Писанието…

Става пътуващ проповедник до 1490 г., когато отново бил назначен в манастира Сан Марко. Негов покровител и защитник става философът-принц и хуманист Джовани Пико дела Мирандола, който чул Савонарола на една дискусия и бил впечатлен от неговото учение и благочестие.

Той успял да убеди владетеля на Флоренция Лоренцо Велики Медичи да вземе Савонарола като духовен съветник и че монахът ще носи престиж на Сан Марко. В своите проповеди фра Джироламо проповядвал Първото послание на Йоан и книгата Откровение, окайвал живота на корумпираното духовенство, призовавал за покаяние, пророкувал, че идва нов Кир над планините, за да почне обновяването на Църквата.

През септември 1494 г. френският крал Шарл VIII напада Италия, завоювал Флоренция и изгонил Медичите. Мнозина приели това като знак, че пророчеството на Савонарола се сбъдва. Благодарение на своя авторитет Савонарола става символичен управник на града, тъй като е не-гражданин и монах, въвежда форма на демократична република, наречена Християнска и религиозна република.

Издига патриотичния мит за Флоренция като новия Рим, гласувани са нови закони като „Закон за обжалване”, с който се ограничава дългогодишната практика за изгнание и смъртно наказание.

Флорентинците били вдъхновени от идеята на Савонарола за премахването на „порока” и били гласувани нови закони срещу прелюбодеянието, содомията (сексът между еднополови двойки), общественото пиянство и други морални нарушения.

В книгата си „Принцът” Николо Макиавели разглежда Савонарола като некомпетентен, зле подготвен, нарича го „невъоръжен” пророк за разлика от „Мойсей, Кир, Тезей и Ромул”. Папа Александър VI (1492-1503) провежданите реформи, но бил разгневен, когато Флоренция отказала да се присъедини към Светата лига срещу френския нашественик като причината за това папата виждал в зловредното влияние на самообявилия се пророк.

Размяната на писма довела до задънена улица. Папата призовал монаха да се яви при него в Рим, но Савонарола под различен претекст, отказал.

Последвало гневно и сурово решение - на 12 май 1497 г. Александър VI отлъчил Савонарола и заплашил флорентинците със забрана, ако продължават да го приютяват. Поради въвежданите сурови мерки на живота, а и поради обедняването, жителите на Флоренция се обявили срещу Савонарола, голяма тълпа нападнала Сан Марко…

Фра Джироламо и неговите помощници фра Доменико и фра Силвестро Маруфи били арестувани и задържани.

При мъченията Савонарола признал, че е измислил своите пророчества и видения. На 23 май 1498 г. тримата монаси били изведени на Пиаца делла Синория и изправени пред трибунал от висши духовници и правителствени служители.

Те били обявени за еретици и осъдени да умрат незабавно. Накарали ги да съблекат доминиканските си дрехи и облечени в бели ризи, били обесени на издигнатите бесилки, а след това били запалени под тях подготвени огньове и изгорени.

За да не бъдат търсени реликви от поклонници, останките от изгорелите тела били хвърлени в р. Арно.

След гибелта на тримата, монасите от Сан Марко въпреки цензурата и заплахата от изгнание, издигат в култ „тримата мъченици” и почитат Савонарола като светец.

Идеите на Савонарола намират прием от Мартин Лутер при Реформацията в Германия и Швейцария. През ХХ век са издадени над 30 тома проповеди и писания от Савонарола.

Така че неговото виждане за християнството като за означаване на доброта, а не показване на богатството и разкоша, искането да очисти Римската църква от покварата съдържат остри социални идеи.

Савонарола е силно набожен и фанатичен, но и новатор - с републиканските си възгледи той е смятал, че републиката във Флоренция ще донесе благоденствие, ако нейните граждани станат по-нравствени.

Проследявайки накратко тази странна за нас биография, можем да видим с какво тя е привлякла вниманието на Алеко Константинов.

Въпреки заможния си произход - и до сега родният му дом е една от най-представителните сгради в Свищов, той е бил аристократ по дух, а не по богатство, моралната му чистота и светско възпитание, широката култура го издигат над неговото обкръжение.