ПОКОЛЕНИЯ

Иван Воденичарски

Мария Петрова седна на фотьойла срещу телевизора, включи го и се опита да гледа някакво предаване по руската телевизия. Беше мелодрама под рубриката “Давай поженимся”. Бързо я овладя досадата и смени предаването с някакъв филм. Даваха един от старите съветски филми за войната. Тъй като нямаше какво да прави, реши да го изгледа, макар че съдържанието му й беше познато. Филмът си вървеше, а тя хем го гледаше, хем си мислеше за своите си работи. Сети се за мъжа си, който беше заминал в чужбина по служба, за децата си, които бяха на село при неговите родители. Най-много мисълта й се задържа върху обстановката в редакцията, която оглавяваше. Както в повечето такива микроколективи и в нейната редакция имаше ежби, колкото щеш. Всеки беше срещу всеки и тя с мъка сдържаше болните амбиции, така че все пак работата да върви.

След като се умори да премисля обстановката в редакцията, Мария неволно си спомни за наскоро починалата си баба. Чувстваше се виновна пред нея, защото не изпълни обещанието си да съхрани библиотеката, картините и портрета, останали от таткото на баба Вера. Мария беше съвсем малка, когато той почина и в съзнанието й бяха останали само много бледи спомени от него, а баба Вера го боготвореше. Смяташе го едва ли не за най-големия български учен. Баба Вера се опитваше да й внуши да чете неговите книги. Мария най-напред си даваше вид, че се зачита в тях, но накрая си призна, че не са й интересни. Нея повече я занимаваше икономиката, на която беше посветила живота си. Но не тази икономическа теория, която беше започнала да изучава в университета.

Промяната на обществения строй в България много бързо доведе и до смяна на приоритетите в икономическите теории, изучавани във вузовете. Без много да се замисля, тя бързо възприе новите приоритети, още повече, че те й изглеждаха много по-приземени в сравнение с марксовите абстракции.

Размишлявайки за прадядо си и баба си, Мария изведнъж се стресна от изненада. Усети, че някои я гледа от упор и иска нещо да й каже. Повдигна главата си и едва не из-вика: “Бабо, какво правиш тук?” Баба Вера я гледаше, усмихваше се леко и сякаш много й се искаше да си поговорят, но не казваше нищо. Само очите й бяха вперени в нея - добрите й очи, които винаги излъчваха всеотдайност. Мария стана от фотьойла и се опита да тръгне към баба си, но баба й стана сериозна, почти строга, обърна се и тръгна към вратата. Мария искаше да я настигне, да я спре и да я помоли да седне на фотьойла, но баба й отвори вратата и излезе от апартамента. Мария не посмя да тръгне след нея, защото се досети, че тя всъщност е починала и че това е само сън.

Събуди се и дълго време седя неподвижна, докато се опомни напълно. Първата й мисъл, когато се съвзе, беше: “Още утре трябва да отида до гробищата и да запаля свещ на гроба й. Ще я помоля да ми прости, че не изпълних молбата й. А дали не трябва да направя нещо от това, което искаше тя от мен?

Мария се изправи и с бавни стъпки приближи първата секция на голямата библиотека, останала от прадядо й, световно известния академик Тодор Петров и отвори най-долния рафт. Извади от там дневника на баба си - огромна, с дебела подвързия тетрадка. Той беше останал от военните години, когато баба Вера е била лекарка в десантен батальон. Въпреки тежестите на войната, въпреки непрекъснатите опасности за живота, с които се е сблъсквала, тя старателно е записвала необикновените си преживявания. Мария досега не го беше чела поради лекомислието, присъщо на младите години, така както отбягваше да чете и дебелите трудове на прадядо си. Но сега, дали защото самата баба Вера я подсети за себе си, тя реши: непременно трябва да се запозная с този дневник. Ще започна още сега, тази вечер и без това си нямам друга работа.

Разположи се отново на фотьойла и сложи дневника на масичката пред себе си. Отвори бавно корицата и погледът й спря върху първата дата, написана на първата страница: Двадесет и седми юни 1941 година. Датата беше подчертана с две прави линии. Първите изречения бяха: “Днес, в 8.00 часа се записах доброволец в Червената армия. Изрично настоях да ме изпратят на фронта. Попитаха ме, дали съм съгласна да стана лекар в парашутно-десантен батальон. Приех. Утре трябва да се явя пред командира на батальона”.

Мария ахна от изненада. Баба й тогава е била на 22 го-дини и изведнъж я включват в парашутно-десантен батальон. Откъде е намерила толкова кураж за това? Тя беше виждала снимки на баба си в униформа, по време на работа в полева болница, заедно с войници и офицери, с които е воювала. Беше слушала от нея разкази за разни епизоди от войната, но никога не се беше замисляла сериозно какво значи това парашутно-десантен батальон.

Мария се зачете в дневника и бързо потъна в него. До късно през нощта тя четеше и размишляваше и в съзнанието й се рисуваха една след друга необикновените картини на фронтовия живот. Скокове с парашут в тила на врага, продължителни преходи в жеги, студове и кал. През гъсти гори и непроходими блата. И навсякъде срещи със смъртта.

На следващия ден беше събота, почивен ден за редакцията и Мария помоли съседката, с която бяха приятелки, да прескочат заедно до Централните софийски гробища. В намръщеното дъждовно утро тя се изненада от народа, който беше навлязъл в гробищния парк, а съседката я подсети, че е Задушница и затова има толкова много хора. На входа купиха цветя, купиха и някакви сладкиши и се упътиха към алеята, където почиваха един до друг прадядо й и баба й. Там други близки от техния род не бяха погребвани, защото бяха умирали далеч от София, в други страни. Майка й беше починала в Москва наскоро след раждането й след тежък аборт. Три години по-късно и баща й издъхнал в московска болница след тежък инцидент на строителна площадка.

От Съветския съюз я доведе в София баба Вера и сама я отгледа. Тя, баба Вера, сега я гледаше усмихнато от надгробието, доволна, че е дошла да я види. Мария постави сладкишите в подножието на паметника, запали свещ и на паметника на прадядо си и двете жени се заеха да почистват тревата, поникнала над тленните им останки. В хода на работата им, към тях се приближи млад мъж и се представи, че е от персонала на парка. Попита ги, дали биха приели срещу скромно заплащане той лично да се грижи за гробовете на техните близки. Мария веднага се съгласи и бързо уговориха какво да бъде възнаграждението, след което мъжът си отиде.

Двете жени обядваха заедно в ресторанта край Дома на руската наука и култура, разговаряха почти през цялото време за дълга към мъртвите, за това колко забележителна жена е била д-р Вера Петрова. И затова колко високопоставен в държавата е бил баща й академик Тодор Петров. Съседката каза, че той винаги се е държал учтиво с нея, но тя никога не е имала възможност да разговаря с него. Винаги е бил много зает с работата си и не му е оставало време за странични разговори. Мария реши в себе си след време да се запознае и с основните съчинения на знамени-тия си прадядо.

След като се прибраха, Мария отново разтвори дневника на баба си. Четеше и непрекъснато се удивяваше на непоколебимата решителност на хората от десантния батальон по време на жестоките изпитания, на които са били подложени. Стигна и до един архиважен исторически момент. Баба й разказваше за личните си преживявания по повод на отношенията си с командира на батальона. Въпреки тежестите на войната и те са имали мигове с романтични преживявания. Дори са се чувствали щастливи от близостта си.

Разказът на д-р Вера Петрова за любовта й с майор Николай Баталов беше наистина вълнуващ. Но той завършваше трагично. Майорът загинал при една от акциите на неговия батальон в Словакия. Тя даже не успяла да го види след смъртта му. Батальонът трябвало бързо да се оттегли от мястото на сражението и не било възможно живите да се погрижат за мъртвите. До края на войната и след нея д-р Вера Петрова живяла само със спомена за този майор. От любовта им се родила майка й, а години по-късно на белия свят дошла и тя, Мария, като естествено продължение на забележителния род на Тодор Петров.

Но ще допусне ли Мария със своя живот да се прекърши традицията на беззаветна служба на най-хуманния човешки идеал? Мария взе твърдото решение на първо време да издаде Дневника на баба си. Реши също, че трябва да направи преоценка на целия си мироглед. За това съществуваха някои предпоставки. Тя вече беше осъзнала, че хаотичното пресичане на разнопосочни икономически факти води до загуба на голям обществен ресурс и в крайна сметка изправя страната пред криза.

Всъщност кризата, започнала през 1989 година, беше перманентна. Тя продължаваше и сега, когато някои си въобразяваха, че е налице подем. В списанието си Мария описваше фактите такива, каквито са, без да откроява тенденции, без да формулира закони на икономическото развитие и принципи на икономическата политика. Но именно фактите я насочваха към закономерностите и тя разбираше, че ако не се опре на тях, управлението на държавата ще докара страната до катастрофа.

При една своя среща с професор от Университета за национално и световно стопанство тя му отправи директен въпрос:

- Кажете, професоре, какви грешки е допуснал Маркс в своята икономическа теория? Коя от икономическите категории на Маркс не работи в днешно време?

Професор Тенев свали очилата си и я загледа изпитателно. Не, че се колебаеше какво да отговори, а искаше по-ясно и недвусмислено да формулира отговора си.

- Нито една от икономическите категории на “Капита-лът” не е загубила своето значение. Който не е усвоил “Капиталът” на Маркс, не може да разбере съвременните икономически процеси.

- Но защо тогава във Вашата статия, която разглежда въпросите на макроикономиката, няма нито едно позоваване на Маркс? Дори категориите, които използвате, не са марксистки. И целият Ви анализ няма нищо общо с теорията на Маркс, макар че се опитвате да бъдете безкомпромисен с реалните факти.

- Такова е времето - отговори просто професорът - поколенията, които идват след нас, ще ни поправят.

С това разговорът им приключи. Тя го увери, че статията му ще излезе непременно в следващия брой на списанието и двамата се сбогуваха. Останала сама, тя дълго размишлява върху последните думи на професора. Ако новите поколения ще ни поправят, защо и ние самите не се опитаме да видим грешките си и да ги признаем.

След разговора си с професор Тенев, Мария беше започнала още по-внимателно да се взира в икономическите реалности не само в България, а и по света. И въпросите, които се изправяха, неумолимо изискваха коренно да промени мисленето си. Защо се сгромолясаха големите американски банки? Защо цялата американска икономика се оказва пирамида, изградена върху пясъчна основа? Защо в Европейския съюз се увеличава пропастта между високо-развитите и по-слабо развитите страни? И защо икономиките на Гърция, Италия, Испания и Португалия се приближават към колапс? Всичко това не означава ли крах на пазарния либерализъм? Не означава ли необходимост от преход отвъд капитализма?

По тези спонтанно възникнали в съзнанието й въпроси тя долавяше отговори от някои ръководители на капиталистическата система. Например френският президент беше направил изказване, че трябва да се излезе от капитализма и да се премине към нов икономически строй. Капитализмът вече не беше способен да решава човешките проблеми, не беше способен на положително развитие. Мария беше ходила на специална научна конференция по случай обявяването на Карл Маркс от анкета на Би Би Си за мислител на хилядолетието…

Силно бе впечатлена от изказванията на някои участници. Те с голям ентусиазъм говореха за силата и актуалността на Марксовото учение. Тогава бе поразена от факта, че анкетираните хиляда най-големи съвременни учени са поставили Маркс начело на поредицата велики мислители на второто хилядолетие. След него оставаха такива корифеи на научното познание като Айнщаин и Нютон. Значи хората, които днес стоят в авангарда на научното познание, признават величието на Маркс като основоположник на научния социализъм и съвсем не ги е еня какво говорят за него съвременните пропагандисти на антикомунизма.

Оказва се, че въпреки 1989 година алтернативата на капитализма е актуален въпрос и тя е посочена именно от Маркс. Мария постепенно беше обладана от идеята да промени облика на списанието, което се издаваше под нейно ръководство. И затова може би се събуди интересът й към наследството, останало от баба й, и от знаменития й прадядо. Тя все повече се убеждаваше, че трябва да им отдели необходимото внимание не само от любопитство. Това беше потребност, предизвикана от нейната собствена идейна еволюция.

Дните минаваха под знака на новите ценностни ориентации на Мария. Когато съпругът й се завърна от командировката в Съединените щати, тя сподели с него намеренията си. Това стана по време на един обяд, който си устроиха в ресторанта към Дома на руската наука и култура. Двамата обичаха да посещават този ресторант, защото бяха възпитаници на руското училище и връзката им с Русия си оставаше жива, въпреки превратностите във външната политика на българската държава. Там срещаха и стари свои познайници от руската общност в България, както и приятели на съпруга й от времето на неговото  следване в Московския институт за международни отношения.

С влизането в ресторанта веднага бяха забелязани от добре познатия им дългогодишен сервитьор Федя, който им предложи да опитат новата партида шампанско, доста-вена специално от Русия. След като харесаха напитката и си поръчаха от нея, двамата се разположиха на масата, пре-дложена им от Федя. Набързо си избраха менюто и съпругът й направи поръчката. Мария веднага се зае да разкрие пред мъжа си своите планове за списанието.

- Митя, докато ти отсъстваше, аз размишлявах за моето списание и стигнах до идеята за коренна промяна на неговия облик. Причината е, че в този си вид то не отговаря на потребностите и най-важното - вече не ме удовлетворява. Смятам, че времето налага то да придобие марксистки дух, макар че не е необходимо това да се афишира изрично. Трябва да променим изискванията си към нашите автори и дори да потърсим нови автори…

Димитър Спиридонов вече гледаше жена си с огромно любопитство, защото схващаше, че тя наистина е взела важно, съдбоносно за самата нея решение. Той не се намесваше активно в нейните професионални увлечения, но когато тя смяташе за целесъобразно да иска неговото мнение, я изслушваше внимателно и отговаряше според разбиранията си, а тя от своя страна не винаги се съобразяваше с мнението му, защото беше независима по природа.

Димитър Спиридонов разбираше, че и сега трябва да подходи отговорно към новите виждания на жена си и затова я изслуша с внимание. След като тя приключи разясненията си, той реши да й постави някои въпроси. Първият от тях беше:

- Мила, защо чак сега стигна до решението да издаваш марксистко списание? Струва ми се, че д-р Вера Петрова очакваше от теб много по-рано да влезеш в традиционния за твоя род коловоз. Тя си отиде разочарована от теб.

- Мили, на младини ние бяхме лекомислени, както повечето деца на  знаменити родители. Това, което другите постигаха  с много труд и борба, ние получавахме наготово. А това, което не е извоювано с борба, не може да докосне сърцето ти, колкото и велико да е.

- Следователно, оказва се, че 10 ноември все пак има и положително значение за нашия живот. Той ни постави в равноправно естествено отношение с другите хора.

- Да, никога няма абсолютно зло или абсолютно добро. В новите условия ние израснахме в интелектуално и нравствено отношение и станахме способни да оценяваме правилно нещата от живота, не само от настоящето, а и от миналото. Това, което някога ми изглеждаше измислено, преувеличено, украсено, днес разкрива пред нас чрез автентичните документи истинското си величие.

- Затова и опитите за неговото отрицание са долнопробни бръщолевения, на които хората със здрав разум не отдават никакво значение. Знаеш ли, мила, аз очаквах този поврат в мисленето ти, исках сама да стигнеш до истината и сега съм доволен.

Димитър замълча за момент и в настъпилата пауза усети как топлата ръка на Мария докосна неговата. Той я прибра в дланта си и двамата приближиха главите си. Целунаха се леко, кратко, но с толкова дълбоко чувство, че и на двамата им стана неловко от откровението си. Леко засрамени, обърнаха погледите си към приближаващия тяхната маса Федя, натоварен с предястието и аперитива. Той се престори, че нищо не е забелязъл и внимателно започна да подрежда нещата, които носеше. Двамата взеха чашите с шампанско и се чукнаха, вперили любовен поглед един в друг. Федя деликатно се отдалечи, за да изчака момента, когато трябва да донесе ястията им.

- Марче, следвай смело пътя си! Имаш моята пълна морална и всякаква друга подкрепа.

Двамата излязоха от ресторанта в късния следобед. Почти прегърнати, тръгнаха по улиците на София, без да бързат да се приберат. В този миг те не мислеха за изпитанията, които ги очакваха…

Новата насока на списанието скоро стана исторически факт. То беше посрещнато от някои с недоумение, от други - с искрено възхищение, а от трети с несдържано озлобление. Последиците от промяната му обаче бързо се проявиха. Една вечер Димитър Спиридонов се прибра в дома си с лошо настроение и това веднага се усети от жена му. Той не я целуна по бузата, както обикновено, а седна в трапезарията и зачака мълчаливо студения айран, за който беше помолил жена си.

Тя в това време трескаво мислеше какво ли се е случило с него. След като постави чашата пред него, Мария седна и го загледа изпитателно. Двамата дълго време  мълчаха, докато най-после тя се реши да го попита:

- Ще кажеш ли най-после какво ти е?

- Освободиха ме от работа - отговори той глухо, защото хем изпитваше неудобство да го признае пред жена си, хем беше силно раздразнен от начина, по който беше станало освобождаването му. Не министърът, а някаква третостепенна фигура от канцеларията на министъра му се обадила по телефона и му съобщила неприятната новина.

- Самият министър вчера ми говореше приятелски, че ме смята за най-големия капацитет по отношенията на България с Франция и Германия и ми се кълнеше, че никога не би се разделил с мен. А днес подписал заповед за уволнението ми. Близки приятели ме информираха, че премиерът снощи имал труден разговор с него и вероятно му е наредил да бъда освободен…

Димитър отпи от айрана и сякаш преглътна точния епитет, който заслужаваше високопоставения продажник. После продължи:

- Ще премисля всичко, което се случваше напоследък в министерството, съветите, които искаха от мен, и предложенията, които правех. Най-вероятно съм станал неудобен с откровените оценки за изискванията на Еврокомисията във връзка с нашите отношения към Русия. Положението в Украйна се усложнява крайно много, расте напрежението между Русия и САЩ, също и с Европейския съюз. Знаеш моите възгледи по този въпрос. Аз настоявах да бъдем внимателни с Русия, да не се въвличаме в антируски кампании, да не се поддаваме на натиска на САЩ и да отстояваме националните си интереси по въпроса за южния поток. Министърът обаче, макар че е социалист, предпочете да пренебрегне съветите ми и да застане откровено зад позициите на САЩ и Евросъюза. При това положение наистина няма място за мен в съветническия апарат на министъра на външните работи. Между другото подшушнаха ми и за твоето списание. Според някои колеги характерът на твоя “Икономически преглед” е несъвместим с моето положение в министерството. Но ти не се притеснявай, продължавай в същия дух, а аз ще намеря начин да се справя с новите проблеми. Имам достатъчно приятели на всички равнища на държавния живот.

Мария беше разстроена от новата ситуация в живота им. Донякъде се чувстваше виновна за случилото се, но в същото време беше наясно, че това рано или късно трябваше да се случи. Политическата система не можеше повече да бъде доброжелателна към тях. Защото те бяха несъвместими с нея. Мария сложи ръката си върху десницата на мъжа си.

- Мили мой, сега е мой ред да кажа, че те подкрепям, каквото и да се случи, не падай духом. Ще се справим! Само живи и здрави да сме.

Двамата се изправиха и тръгнаха към спалнята…

След уволнението си Димитър веднага започна трескаво да си търси работа. Най-напред реши да опита в УНСС, защото разбра, че обявяват конкурс за професор по международни икономически отношения. Това почти напълно се покриваше с образованието и квалификацията му.  Имаше и достатъчно опит в управлението на държавата по тези въпроси. Но когато посети ректора на университета, който беше и негов стар познайник от Москва, остана разочарован.

Професор Никола Обретенов много приятелски го информира, че шансовете му да заеме тази длъжност са минимални. Към нея се беше устремил много високопоставен държавен служител, бивш посланик на България в САЩ, доверено лице на американското правителство и на влиятелни политически кръгове в България. Всички членове на комисията по избора на професор са вече подготвени да гласуват за тази особа.

Димитър Спиридонов сложи обратно в чантата си издадените напоследък свои трудове, които искаше да покаже на ректора, който даже не пожела да ги погледне. Разделиха се хладно.

Вкъщи жена му го успокои и му предложи да не търси непременно престижна работа и висока заплата. Каза му, че при сегашните политически условия трябва да бъде готов да работи и нещо по-обикновено. След това го помоли да отиде до Ребърково и да доведе децата им, защото беше време да се подготвят за училище. Димитър се съгласи. На следващия ден отпътува с колата си за Ребърково.

Беше изминал почти месец от уволнението му и той все не успяваше да си намери подходяща работа. През това време помагаше на жена си в подготовката на списанието - четеше някои статии и даваше препоръките си по тяхното редактиране. Ходеше в печатницата, за да наблюдава отпечатването му, уреждаше и някои финансови  въпроси. Посъветва  жена си и тя се вслуша в съвета му да освободи едната от редакторките, защото той спокойно можеше да я замества.

Все пак към края на есента един запасен генерал, с когото на времето беше пътувал в самолета до Москва и бяха водили интересни разговори за съдбата на Варшавския договор, му предложи работа, за която не си беше помислил. Бяха се видели на Орлов мост, познаха се веднага и генералът, след като разбра, че Димитър си търси работа, му предложи да го направи заместник-президент на охранителната фирма, която ръководеше. Досегашният му заместник напуснал, защото се поболял и повече не можел да изпълнява функциите си.

Влязоха в едно кафене, за да поговорят по-подробно за характера на работата. Фирмата се оказа доста голяма, с много обекти в София, Пловдив и Кърджали. Димитър Спиридонов благодари за поканата и помоли да му даде един ден да помисли. Всъщност той искаше да се посъветва с жена си. А тя посрещна с интерес новината. Предложи на мъжа си да приеме, макар че тази работа не отговаряше на интересите му.

- Митя, в днешно време не можем да избираме работата си, уж сме свободни, а нямаме никакъв избор и зависим изцяло или от случайностите, или от благоволението на властимащите.

По време на вечерята двамата оживено разговаряха за живота на хората в съвременното общество. Децата им Петьо и Верчето, разбираха, че родителите им имат сериозни проблеми и се стараеха да не капризничат, слушаха внимателно разговорите на възрастните и се мъчеха да осмислят новото, което бе настъпило в живота им.

- Митя, колкото повече мисля за живота и реалните проблеми на хората днес, толкова по-мил ми става социализмът, който така лекомислено изоставихме. И все повече разбирам, че нашите предци са били по-достойни от нас. Те са стояли в авангарда на историята, а ние се влачим  в опашката й.

Димитър не беше съвсем съгласен с жена си. Затова доста решително я прекъсна.

- Преди 1989-та ние не можехме да бъдем нещо повече от това, което бяхме. За нас условията се бяха променили силно в сравнение с времето на Тодор Петров и Вера Петрова. Но днес, отново дългът започва да играе решаваща роля за честните хора. Аз много се радвам за твоето списание, затова, че ти чрез него намери себе си. Книгите, които съм написал досега, са моето откровение в този див и варварски капитализъм. Доволен съм, че не съм правил компромиси със съвестта си. Знаеш ли, намислил съм нова книга и дано ми стигнат силите да я напиша.

Жена му забеляза, че той с особен патос заговори за тази своя нова надежда и мечта…

- Съдържанието й ще бъде посветено на възраждането на Русия и съвременната българска политика. Искам да формулирам прогнозата си, че отново ще стигнем до катастрофа, от която ще ни избави Русия. Американската политика не може да не катастрофира. Европейският съюз в близко време или ще се разпадне, или ще претърпи революционни сътресения. Ислямските общества стават все по-агресивни и техният сблъсък с европейската цивилизация ще има ужасни последици. И всичко това е плод на безразсъдната мания за световно господство на американската олигархия. Но тежката дума отново ще си каже Русия. Защото Русия вече не е същата, както през 90-те години. Руският народ не иска да бъде повече наковалня. Това искам да разкажа в книгата си.

Жена му го гледаше с възхищение и каза, че поддържа преценките му и ще му помага да постигне целта си.

- Няма значение какво точно ще работиш и за какво ще ти плащат. По-важно е какво ще създадеш и ще оставиш на хората след теб…

Мария стана права и зарови ръката си във все още буйната коса на Димитър. След това прикани децата си да побързат с яденето и да се подготвят за спане.

- Утре сте на училище, милички, и трябва да сте бодри.

Димитър и Мария след като изгледаха новините и филма след тях, продължиха разговора си в спалнята. Прегърнати, те си шепнеха до късно през нощта…

Истински бяха въодушевени от своята решимост да вървят по избрания път на интелектуална борба против обществения строй, който се опитваше да ги превърне в безлични, никому ненужни същества.