СОФИЙСКИ ИМПРЕСИИ

Стефан Коларов

КОГАТО СИ ОТИВА ЕСЕНТА…

Вървейки по булевард „Руски” от станцията на метрото до автобусната спирка на „Лъвов мост”, гледах как вятърът разпиляваше едри кестенови кафяви листа и на едва просветващото слънце те ми заприличаха на човешки длани, очакващи малко нежност.
И си спомних за стиховете на Александър Вутимски:

ЕСЕННИ ЧАСОВЕ

Понякога обичам с часове
да гледам уморено зад стъклата
как нервно неспокоен вятър вей
и клони, и антени клати…

Отронва се и пада тъжна шума
от сивите попарени дървета.
Един болезнен залез тихо свети
и клоните над него в дрямка клюмват…

Те може би жадуват минувачи
да разнообразят деня им сив,
или поне един стар продавач
мъртвилото със вик да огласи…

Безшумен, тъжен есенен пейзаж,
във който всичко дреме и загасва. -
Но аз обичам дълго да седя
и съзерцавам нямо и безгласно…

Тогава, че живея сам, забравям,
че съществувам сред безлични хора.
и есента безшумно упоява ме
със някакъв невидим, светъл опиум…

——————————

ДВАМАТА, СТУДЪТ И НИЕ

Мразовитата софийска сутрин сред празничния Ивановден се усеща не само според съобщенията на синоптиците за минус 9 градуса, а навсякъде - от прозореца си не виждам на изоставеното игрище хората, които традиционно разхождат своите кучета там, а и малко са тези които преминават по улицата. Не са много и тези, с които се разминавам, докато стигнах до метро станцията, а във вагона никой не съблича палтото, повечето пътуващи си стоят с ръкавиците и шапките. И докато прекосявам Орлов мост, и в автобуса, който идва удивително навреме и е отоплен, в цялата тази зимна атмосфера едно писмо, което помня от младежките си години, със своите „парещи” редове не ми дава покой:

„…Пиша ти, приятелю, че аз останах тука Букурещ с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах се съдраха, и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моя съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът… Тие дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов”, но как ще да се явя, не зная! При сичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово… Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето си легнем - той пее, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!…
Букурещ, ноември-декември 1868 г.
Хр. Ботйов”

Писмото, както е известно е до Киро Тулешков. Една сурова откровена изповед без никакъв опит за героизация или самохвалство, без излишна дързост и евтина храброст. В това писмо релефно, с цялата мащабност изпъкват двамата велики българи - Ботев и Апостола. Не се съмнявам, че мнозина са гледали по телевизията репортажите за мъжкото хоро в Тунджа, за празничното отбелязване на рождения ден на безсмъртния поет в родния му град. Но когато това писмо ме хваща за гърлото си мисля за следното: кому е нужна тази парадност с гирлянди на безсмъртието, а писаха, че паметникът се нуждае от укрепване! С речи, които никой не помни и всяка година предъвкват изтрити от сила и въздействие думи! Ботев е казал така пестеливо всичко за себе си, с такава яснота и откровеност, каквито и най-сериозните негови тълкуватели не могат да достигнат.
Спори се дълго и разпалено за историческото ни минало, за герои и поробители, за злодеи и мъченици. Ако зависеше от мене бих поставил това Ботево писмо и в учебниците по история, и в учебниците по литература. В него е казано толкова много, че авторите на тези учебници, които напразно се мъчат да разколебаят и най-упоритите ученици да учат с текстовете си, могат да сведат глава. От думите в ледената обстановка на изоставената воденица се долавя огнения дух на поета, неудържимия ритъм на неговото сърце и написани върху простия лист хартия, те остават вечни!

——————————

СНЕЖНО НАСТРОЕНИЕ

Следпразнична София е бяла, а сивият плащ е забулил Витоша. Снегът покрива изкривените изронени плочки по тротоарите - изработени некачествено и поставени некачествено, слага бяла шапка на кофите с неприбраните боклуци. По улицата се върви трудно, защото снегът е непочистен, а отдолу има лед и това затруднява и возачите на колите, и пешеходците. Двете бездомни кучета, които срещам, не ме поглеждат и аз им отвръщам със същото. От двора на близкото училище детската глъчка леко разведрява унилия столичен пейзаж. Снегът, който вали в прочувствената стара песен на Адамо, отдавна е в косите ми и аз никак не се вълнувам дали тя ще дойде тази вечер на среща. Вече са се образували локви поради мекото време и снежинките, които падат в тях, стават на кал - велики Смирненски, твоят дух е вечен!
Сякаш отново оживява и картината от малкото софийско стихотворение „Ден” на Александър Вутимски (1919-1943), за да покаже, че в голямата поезия чувствата и размислите са непреходни:

Снегът вали над твоя двор. Замислено
дърветата дохождат до прозореца.
Във стаята безшумно е и синьо.
А в ъгъла скучае сам часовникът.

Децата днес се радват на земята
и пеят песни за снега и вятъра.
А ти седиш до огъня във здрача.
Безмълвен и самотен като старец.

Сега дори врабчетата са радостни.
Стани, излез - навън е бяло, хубаво.
Порадвай се на сребърната стряха,
На палавото кученце на двора.

Снегът отдавна вече навалял.
Дърветата задрямвали пред прага ти.
Здрачава се. Ти не скърбиш за нищо.
И заедно с часовника скучаеш.

Само роденият поет може да предаде с такава пластична сила, неподправено и искрено, своите вълнения.

——————————

КОГАТО ТЪРСИМ И ДАРЯВАМЕ ТОПЛОТА И ИСКРЕНОСТ…

Според възприетата през последните години практика 21 януари е Международен ден на прегръдката. Макар, че не съм сред възторжените ценители на подобни инициативи, постепенно откривам, че има и нещо привлекателно в тях - и като забава, и като настроение, а защо не и духовен поглед към нещата от живота. Неотдавна отмина денят, в който отбелязваме думата „благодаря”. На пръв поглед едва ли не делнична, а всъщност толкова важна и многозначна. Залисани в своите делнични грижи сякаш я отминаваме и забравяме. А в нея има някаква снизходителност и благосклонност, някаква строга простота на вежливост и възпитание!
Символиката на прегръдката обаче е много по-богата и сложна на внушения. Нейното психологическо съдържание и пластично изражение вече съдържа цяла гама от настроения, вълнения, желания и дори страсти. Моралната сила на прегръщането очертава интимност, която разкрива човешката природа в нейната широта и дълбочина. Не рядко пъти чрез прегръдката можем да доловим към какво се стреми подсъзнателно един човек към друг - обич, близост, уважение, но заедно с това горчилка и недоверие, ясна деловитост или лицемерно поздравление, боязливо начало или хладна раздяла…
В литературата и изкуство никак не е случайно това, че прегръдката е изобразявана в различни сюжети и теми, намерила е безброй словесни или пластични претворявания. Затова я откриваме в поезията или в белетристиката и драматургията, в платната на художниците или в композициите на скулпторите, на театралната сцена или в киното. Самият живот я предлага в неизчерпаеми превъплъщения. Прегръдката просто е част от нашето съществуване с другите, включително животните и природата.
Великият Ботев ни остави в поезията си един драматично-величав образ на прегръдката, като й придаде силата на своя подвиг:

Ако ли, мале майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк в ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка,
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
(„На прощаване”)

В съвременната ни поезия две стихотворения на Блага Димитрова разкриват нейното ярко виждане и тълкуване на прегръдката в темата за любовта. За мен това са две от най-хубавите й лирични изповеди. Ценното в тях е, че поетесата не просто пресъздава интимния свят, а намира много силен подтекст, за да го пресъздаде с емоционалната му широта и смислова дълбочина. В „Прегръдка” тя е намерила великолепна поанта за любовно чувство и неговото съдържание. Предала е силният емоционален порив чрез едно открояващо се релефно изображение и това прави творбата одухотворена с действена интелектуална подвижност.
Образът на вишната и нейното алегорично интерпретиране изпълва с интимна мекота и изящество второто стихотворение. Самото име на плодното дърво е едновременно поетичен и иносказателен подтекст за красотата, младостта и нежността. Блага Димитрова с една безупречна пластичност успява да открои промяната на състоянията. Антитезно двете части на стихотворението показват силата на една прегръдка и нейните драматични последици след раздялата. По своему тя е разкрила това тайнствено чувство на необвързаност, което често пъти разрушава любовта. С покрусена и сломена душа изоставената любима „трепти с попарени листа”.

Блага Димитрова (1922-2003)

ПРЕГРЪДКА

Сърце в сърце. И дъх във дъх.
Тъй близко бе до мен, че аз не можех да те видя.
Аз виждах надалеч през твойто рамо тъмен връх.
Бях устремена сякаш отвъд тебе да отида.

Аз чувах сърцебиенето лудо на звездите.
Пресрещах вятър запъхтян, наметнат със листа.
Поемах идещите силуети на горите
и клоните, разтворили обятия в нощта.

Далечината вдишвах на огромна глътка.
Притисках вятър, облаци, звезди до мойта гръд.
И в този тесен обръч на една прегръдка
обхванах цялата безкрайност на светът.

1957, София

ВИШНА

„Студено ли ти е?” - попита
и във прегръдка ме зави.
До тебе доверчиво свита,
разцъфнах цяла… И какви
презморски птици в мен запяха!
Повяха южни ветрове.
И като вишна още плаха
раздадох свойте цветове.

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен, вече и не питаш:
„Студено ли ти е?… Сега
край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз, избързалата вишна,
трептя с попарени листа.

1955, Варшава

В живота на човека прегръдката започва от майчината грижа и закрила и преминава през безброй превъплъщения. Затова отдаването на внимание на това толкова естествено и силно психо-емоционално действие може да възпита добродетели, които са ни нужни завинаги.