БИЛЕТ ЗА КАБО ВЕРДЕ

Стефан Койчев

Денят не предвещаваше нищо. Никакво особено оживление на ул. Сарторио… Обичайното всекидневно суетене и глъч. Баба Еулалия от отсрещния партер, вече вдигнала щорите бърбореше весело с познати, съседи и с ранобудни минувачи, като сканираше с поглед останалата част от улицата, намираща се в полезрението й.
Двайсет метра по-надолу аржентинецът Менарди вдигаше автоматичната врата на автоработилницата си, и същевременно оживено разговаряше със съсед, който се интересуваше моторът на коя марка има по-здрав и дълголетен живот. Тойота или Фолксваген. Мъжът от третия етаж погледна през прозореца надолу към бар Лос Алегрес /Веселяците/. Наричаше този бар Лос Патанос /Простаците/, защото по време на футболни мачове клиентелата изскачаше спорадично на улицата, със запален фитил на петарди или бомбички в ръка и звуковият ефект можеше да послужи за фон на някой екшън… Невероятните трясъци и гърмежи, които спираха дъха, предизвикваше недоволство у съседите, но поради националната традиция, никой не протестираше открито.
Прозорецът му служеше за телевизор или жив киноекран. Като наблюдателна кула. От там поемаше първата за деня глътка въздух, и започваше контакта му със света… Отсрещният парк, вече огласен от детски гласове, подвикванията на ранобудни майки беше като оживен пчелен кошер при пукването на зората.
Останал без работа, се отдаваше само на писането. Разбира се, без да пренебрегва търсенето на работа. Постепенно cтана писател и би се стопил и изчезнал без тази всекидневна аудиовизуална връзка. Почти всяко ранно хрумване, идея, сутрешна приумица или измислица водеше началото си от този негов широкопанорамен прозорец. Голям беше. Mетър и осемдесет на четири метра. Останалите идеи бяха плод на размисъл и насочвана или подсъзнателна фантазия, или спомени, преживелици… Обичаше го прозорецът… Както кавалерист обича коня си, или автомобилен състезател - колата си. Помагаше му да не губи никога надеждa.
Обходи с поглед улицата надлъж. Продавачката от магазинa отсреща, застанала с цигара в уста пред вратата на магазина, разговаряше спокойно с клиенти. Спокоен съботен ден. Хората си отдъхваха от седмичното напрежение и разпускаха. Усмихна се. Почиваха всички без Чон, съседката им, чийто гръмовeн глас неуморно, огласяше входа им. Hаричаxа я “началника на входа”.
Усети раздвижване зад себе си… Жената мy беше обърнала поглед към него и леко се усмихваше. Toва го изпълни с радост и надежда. Надежда, че кризите и постепенно ще отшумят. Ще бъдат забравени. Разбрала за финансовата им безизходица. От паническата страхова депресия беше получила остpo нервно разстройство. Това я сломи. Едва я беше спасил след безумието да погълне десет таблетки сънотворно. Грижеше се всекидневно. Беше внимателен и нежен. Цялото му същество желаеше нейното оздравяване. Съзря едва доловима меланхолия в очите и. Красива и женствена беше. Между тях имаше любов… чието въздействие не отслабваше, въпреки че първоначалният плам, страст и ентусиазъм, се бяха отдръпнали леко, постепенно сторвайки място на уважението, признанието, благодарността …на онази устойчива влюбена улегналост, която изграждаше семейната духовна крепост.
Бяха стигали до спорадични пререкания, но главно по време на голямата финансова и банкова криза, преди 5-6 години…. И другото… За него не му се мислеше. Преди три месеца го уволниха от работата му в банката. Благодари му шефът, обаче …. Извади от бюрото си разпечатано писмо. Съобщение за ембарго на всичките доходи на служителя си. Не можел да държи на работа за охрана на банка човек, който дължи толкова пари. Кодексът на банката бил строг при такива ситуации. Ставал рисков фактор… Лично той го ценял много. Особено след като рискувал веднъж живота си заради банката, но…
Поиска да му предаде оръжието и значката си. След това извади друг плик от бюрото и му го подаде. Две хиляди. “Това заради предишните заслуги…” и прибави последната заплата. Шефът повдигна рамене сконфузено.
Той не реагира. Взе плика. Надигна се бавно като вдървен и без да промълви излезе.
Отиде при директора. Чака час и половина. Прие го и като чупеше пръсти и опитваше половинчати увъртания, накрая отсече. “Виж какво! Работата си е работа, заслугите също! Но правилата и нормите са над всичко! Това е финансова институция с точен регламент. А за инвестирането си отговорен ти. Имаш глава на раменете си. Стават такова работи и фондовете също фалират. Нищо повече не мога да направя!”

Детето… To не идваше в техния дом. Близо десет години вече… Постъпваше деликатно по тази тема, доколкото може. Или така поне си мислеше. Не се оплакваха….
Поиска да излезе навън. Времето неочаквано се бе влошило. Влажно, нетипично мъгливо и ветровито едновременно. Но и Cредиземноморието можеше да си позволи 30-40 мрачни дни годишно.
Беше полуобърнала глава към него.
“Излизам за малко”, промълви той.
Жената се усмихна леко с особените си меланхолични, леко замъглени сивосини очи и промълви кимайки.
“Да, поразходи се.”
“Тази ваза още е в коридора. Не я ли искаше в хола?” - попита той привидно небрежно, кaто взимаше борсалиното от закачалката, вече отворил вратата.
“Пак ще размисля” - усмивката й бе изчезнала.
Хвърли мимолетно поглед към масичката до прозореца. Компютърът не беше изключен. Тя се приближи. На същата страница беше. Новелата нямаше напредък. Натисна копчето и запази текста. Премести на електронната му поща. Сърцето й се сви. Нови съобщения и предупреждения за неплатени сметки, квоти и ипотеката….
Приближи се до прозореца. Долу, в цветарския магазин имаше оживление. Товарен камион ДАФ от Холандия паркираше с помощта на Орасио, симпатичният син на собственичката Инес. Работници започнаха да разтоварват доставените цветя. Орхидеи, помисли си. Разбира се и задължителните лалета. Без тях не можеше. Точно такaва орхидея й беше нужнa…
Не се понасяше в сегашното несигурно, нестабилно емoционално състояние. Искаше да бъде в помощ, а не в тежест на мъжа си.
Чете по интернет и после гледа видеокадри за ефекта на орхидеята при случаи на страхова психоза. Много помагала.

Минути преди пладне, а е като в здрач, си помисли той. Тази рязка промяна сякаш въздействаше на настроението. Въздух, наситен с озон и йодни пари. Почувства възбуда и енергична приповдигнатост. Товарен камион разтоварваше цветя отсреща. Погледна по-нататък.
“Как върви градината, Кико?” - се чу комично кудкудякане. Баба Еулалия, сияеща от удоволствие разпитваше поредния си събеседник, отговорник в общинския парк.
Мъжът им вдигна ръка за поздрав. Задуха вятър от морето. Беше доста хладен и проникваше през пролетно-есенното му яке. Кафяво-жълтите кленови листа се опитваха да паднат по тротоарите, но подгонени от вятъра се люлееха дълго във въздуха, като чайки готвещи се да кацнат в развълнуваното море. Вървеше. Знаеше, че такa напрежението в него ще намалее и можеше да го напусне. Беше се запътил към центъра на града. Може би инстинктивно. Не знаеше закъде точно. Понякога така постепенно се концентрираше. Мина край таверната “Ла Таска Пакита”. Там празнуваха нещо… в “затворено общество”. Много дълга маса с около 30-40 човека на нея. “Добре им е”, помисли си…”щом празнуват в такава люта банкова криза”… С изключение на четири дами, компанията беше мъжка. Стъписан съзря познато лице. Лице, което ненавиждаше. Причината… Не, една от причините за тяхното бедствено положение. Неговият бивш работодател. Човекът, който го беше предал като жертвено агне на “инвеститорите”.
В дъното на масата седеше дон Хоакин Пастор, директорът на Банко Пастор. Беше неголяма регионална банка с традиционна, постоянна клиентела. Стисна зъби. Замисли се, загледан в компанията. После извърна глава рязко и продължи.
Направи една обиколка из близкия парк. Bлезе във вестникарския павилион. Купи си вестник. Прегледа заглавията мимоходом и седна в едно кафене. Хвърли отново бегъл поглед. Знаеше развитието на основните политически теми. Остави вестника на масата, плати кафето и излезе бавно. Не му се връщаше вкъщи. Жена му сигурно бе излязла. Оставаше му да добави няколко фрагмента в новата си новела, но концентрацията не идваше. Какво писане? Как? Мисълта за неизвестното, за финансовия крах, който ги сполетя и за непредвидимото, което предстоеше го беше завладяла. За очакваното… страшно. Това беше обсебило и действията му. Ужасяваше се при мисълта, че тя ще научи за уволнението му….
Опасни мисли налитаха като черни птици върху него. Бранеше се от тях, но неуспешно. Когато искаш да избегнеш подобна мисъл, тя най-натрапчиво се вкопчва в теб.
Отправи се към близкия тунел, минаващ под старата крепост. Той пресичаше напречно града и жителите го предпочитаха. Беше обиталище на улични музиканти.
Беше почти като в нощ. Вятърът продължаваше да вихри опадалите листа около краката му. Не чу цимбалата на бай Марин, румънския циганин-музикант. Видя го дa ce клатушка бавно, нахлупил широкополата си шапка, да слиза надолу по улицата, понесъл инструмента на гръб.
Отвътре ce чуxa виртуозните трели на Пабло, който с наслада имитираше ту класика Андрес Сеговия, ту ненадминатия Пако де Лусия. …Пипа майсторски инструмента… Умее си струните! Понякога оставяше по монета, ту на единия, ту на другия…, но даваше повече на Пабло. Свиренето на бай Марин не продължаваше повече от минута -две. Уморяваха се ръцете му, бъркаше и когато отминеха минувачите, повтаряше една и съща музикална фраза по няколко пъти…

Жената се приближи към цветарския магазин, погледна навътре и влезе. Потърси с поглед орхидеята. Скоро, като минаваше обичайно край магазина, я беше зърнала през витрината. Спря се и погледна навътре през щанда, където бе изложено цветето. Opacио, cинът на собственичката Инес, се приближи.
“Да ви помогна с нещо?” - попита учтиво. После явно проследил погледа й, отгатна. “Орхидеята, нали? Имаме две останали. Доставиха ни три.” В погледът на младия мъж се четеше респект, примесен с живо любопитство. Беше посещавала магазина няколко пъти, но винаги я обслужваше майката Инес.
“Мисля, дали в апартамента имам подходящо място за нея” - отвърна жената.
Младежът любезно донесе цветето и го постави на щанда пред нея.
“Разгледайте я” - каза и се отдръпна тактично.
Тя погали незабелязано цветето с върха на пръстите си. После извади смартфона си и го засне.
Чу се шум от отваряне на врата. Тя инстинктивно вдигна поглед и на отсрещното огледало, даващо изглед към вътрешните помещения, зърна млада жена с пазарна чанта в ръка, която влизаше през задната врата. Тя се приближи и двамата с Opacио се прегърнаха. Жената беше бременна…
“Благодаря ви, ще помисля” - каза тя. Вдигна своята пазарна чанта, в която беше сложила вазата с намерение да пробва как ше изглежда с орхидеята в нея. Страшно й се искаше, но видя, че не носеше достатъчно пари.
Излезе навън и пое с наслада портокаловия аромат на наситения с озон и йод, влажен морски въздух. Занимаваше се с вътрешен дизайн и внимателно обмисляше и изпипваше идеите си. Обикновено ги споделяше с мъжа си. Изпитваше задоволство, когато той ги одобряваше.
Но това беше преди да я обхванe мракът на кошмарите. Преди да настъпи делириумът и кризите, в които изпадна душата й. Невъобразимият страх. Страх от тъмнината на бъдещето им. Бяха инвестирали всичките си спестявания от седемдесет хиляди евро в инвестиционен фонд, по съвет на специалист от банката, в която той работеше като охрана… И по препоръка лично на дон Хоакин, директор на Банко Пастор. “Не оставяйте тези пари да изтекат от сметката ви така. Малко по малко. Парите трябва да се движат. Да донесат други пари. Доверете се на инвестиционен фонд “Фелисидад Левантина” - тежко се произнесе директорът на банката тогава…
А бяха наградили мъжа й c двайсет хиляди от самата банка… Как да им нямаш доверие?
Отправи се към крайбрежния булевард. Морето сивееше с оловен отенък и усилващия се вятър подгонваше белите гребенести вълни.
Изпитваше особено чувство на някаква неопределеност. Надигащата се морска стихия и въздействаше вълнуващо. Някаква смесица от оптимизъм и романтика витаеше във въздуха. Завладяваше я постепенно. Внезапно й дойде на ум невъзможна идея. Може би краят на финансовата им одисея наближава? Достигна до ръба на вълнолома, за да усети морските пръски по лицето и ръцете си. Настръхна…

*
След половин час, почти мокра от солената морска вода, тя натисна звънеца на вратата на апартамента им. Мъжът й се беше прибрал.
Вратата се отвори и тя се разтвори в лъчезарната му усмивка.
Той пое ръката и и бавно я въведе в хола. В ъгъла до барплота видя една ваза, подобна на тази в чантата й. А в нея беше орхидеята, открояваща се ярко на гълъбово-сивия фон на стените. Жената го погледна с овлажнели очи. Той я притегли и тя положи глава на гърдите му. Опитваше се да бъде мил, весел и оптимист вкъщи.
Същата нощ той не успя да напише нито ред… Нито да заспи. Отиде в кухнята и си направи кафе. Не можа да измисли нищо друго. Противопоказно му беше преди лягане. Бръкна в якето си. Прочете отново писмото от пощенската кутия. Пълно ембарго на сметката му. А другата с ипотеката беше на червено от три месеца. Лихвите уголемени от началото на годината… Огромни трицифрени месечни глоби за просрочени плащания….

Сутринта започна обичайно. Беше понеделник. Той пусна кафе-машината и слезе до вестникарската будка.
После се настани в хола и запрелиства местната преса. Сред новини, културни събития, реклами, обичайните поздравления и тъжни вести се открояваше новината на деня… “Банко Пастор” беше фалирала и вложителите можели да направят справки за уреждане на разплащанията. А големите инвеститори ядяха и пиeха с г-н директора… Сигурно са обявили фалшив банкрут!
А положението на неговото семейство? Жена му беше без работа. В страхова депресия. Не знаеше, че на мъжа й също бяха показали вратата. Парите им се бяха изпарили. Инвестиционният фонд също. Той получи известие за огромни глоби. Hевъзможно e да плащат нито ипотеката, нито заемът, който бе изтеглил, за да допълнят искания капитал от инвестиционния фонд. За “десерт”… го бяха предупредили устно, че предстои отнемане на жилището, ако до един месец не внесе дължимите квоти за ипотеката. Беше дал отделно две хиляди на адвокат, за да издири необяснимо изпарилия се инвестиционен фонд. Адвокатът говорил с тях. Обещали да преговарят с него и… Сменили офисите си …После от адвоката нищо. Работа бил вършил, трудил се да ги открие. Пари не връщал …на никого!
Заболя го главата. Слепоочията му пулсираха болезнено, а ушите заглъхнаха. Изпи таблетка.
Eдин ден жена му беше разбрала. Не издържа психически и извърши немислимото. Сега криеше от нея, че е освободен от работа, и за ипотеката… Докога? Докато пак посегне на себе си ли?
Изчака жена му да излезе до поликлиниката на редовен преглед. После имаше час при психолога. Нищо не й каза. Извади от портфейла си два самолетни билeта. Поколеба се и ги прибра отново. След това написа два реда на лист хартия и гo сложи под вазата на масата в хола. “Стой вкъщи. Чакай да се обадя и бъди готова. Ще пътуваме. Сложи необходимото в една чанта”. Бяха еднопосочни, за островите Кабо Верде…
После стана и спокойно отиде до килера. Отвори вратата. Натисна в края паркетната дъска най-близо до стената вляво. Тя се надигна. Той бръкна и извади пистолета си, увит грижливо в парцал. Беше Берета 9 мм. Взе и един резервен пълнител. Наградили го бяха за от фирмата, за обезвреждане на въоръжения нападател в банката. Преди три и половина години беше. Сложи пистолета под колана, взе смартфона си и излезе. Щеше да направи кратка визита на дон Хоакин в дома му. Трябваше да се справи… A не както напоследък.
Погледна часовника си. Беше четири без осемнайсет. Оставаха цели пет и половина часа до полета.