РОДОВА ПАМЕТ

Росица Кунева

РОДОВА ПАМЕТ

На Ирена Панкева

Когато към лозата подивяла,
отдавна необирана и тъмна,
ръката си протегна за раздяла -
раздялата е с камъни и тръни.

Когато към баирите затръгвам,
където мама месила е хляба,
тъгата ми, когато се завръщам,
е песен и е песен за раздяла.

Когато из града сама се скитам,
трамваите припяват като нявга,
а улиците стават път за никъде,
и мислите се спъват в тротоара.

Днес виното е рядко и прокисва,
а хлябът много бързо се разваля,
че никой лозето не ашладисва,
че зърното молецът го прояде.

Разцъфва в клоните една молитва -
на птиците дано гнездо да стане.
Отиват си душите ни, отлитат…
Но ще покълнат в родовата памет.


СЕВЕРНИ МОТИВИ

На Елка Няголова

Есенин, Серьожа, не бързай така,
не тръгвай към думи премръзнали.
Сгуши се във светлата своя тъга,
душите ни връзвай на възел.

А твоето куче при тиха луна
ще лае - любов ще раздава,
и с вълк ще говори, с дете и с жена,
пък теб ще те върне в Шираза.

В мужишката ръж на вълнисти коси
ръцете си тихо ще вплитам,
макар и да зная - рязански боли,
но всъщност така предпочитам.

И рижата кучка ще вие в степта,
кутретата глухо ще търси,
и слънцето утре със златна коса
с любов горестта ще превърже.

Препъвам се в стихове, само ме виж
как нощните мисли обърках!
Ще тръгнем безпътни сред мократа ръж
дома си забравен да търсим…


ПЪРВАТА НИВА

Внезапно дори се побърка и слънцето.
Слезе ниско на септември в петите,
смъкна чумберите черни
от слънчогледите
и на жените смъкна
потните ризи,
белким някой към белите пазви погледне.
Но мъжете ги няма,
изтляха нанякъде,
а жените им верни
стриват семето с пръсти,
поглеждат в пръстта и се прекръстват
и се молят за дъжд - не
а да го бъде пак селото.
Жега е сега.
Никой не пее.
Шепа старци из мегдана
се спъват във спомени.
И няма кой да загледа жените,
които полека нагоре се качват.
Сякаш бели икони със скалите се сливат.
Аз събирам сред тръните камъни.
От които не ще стане повече къща.
Днес дойдох тук и днес си отивам.
Днес продадох първата нива.


ЛЮБОВНА РЕКА

Що любов като прах попилях,
младостта е река ненаситна.
Тичах, спъвах се, виках и пях
бяла скитница посред звездите.

Колко груби и нежни ръце
ме разплискваха тихо из здрача -
в смътни мигове - без брегове,
а водите там сякаш плачеха.

И ме носеха тези ръце,
и тактуваха нощно стакато,
те ме търсеха, аз - без лице
се отдавах на някой Бокачо.

И се върнах пак там на брега,
край реката близко - далечна.
Вече нямаше бяла върба,
а денят имитираше вечност.

Тъмна сянка подаде ръка,
но не знаех как да премина.
Във реката потъна звезда,
а душата остана без име…


МОЛИТВА

Вдигам нагоре очите си,
а там е бяло,
проскърцват порти залостени,
пиле запява.

Вдитам очите си, търсейки
думи без памет.
Държиш ги леко в ръцете си,
те заиграват.

Въздуха вдигам, уж лесно е -
всъщност е тежък.
А ти го превърна някак си
в облак от нежност.

Думите, въздухът, въздъхът
ще ти изпратя.
…върни ми очите, моля те!
Аз ще почакам…


БЯЛО ВРЕМЕ

Ще те измисля, ще те извикам от нищото,
ще премина през всички затворени гари
и по пейките грохнали твойто име ще пиша,
на перон ще приседна - от всички забравен.

Сиви рамки са релсите на мечтите ми лунни,
твойте устни ще махат на призрачни влакове,
във които със теб без срам се целувахме,
но не знам къде сред полето ни чакат

двата коня бели - и черна талигата.
Сред полето ще слезем, ще дръпнем спирачката
и кондукторът свойски ще ни намигне,
а зад нас две реки със върбите ще плачат

за онази наша любов неизмислена,
дето птиците цяла нощ дирижираха,
толкоз проста, до болка чак истинска.
Без която полека умираме.


БЕЗ ОБЯСНЕНИЯ

Ето, нямам какво да кажа -
нищо умно, нищо смислено.
Играя на шах по паважа
със страховете си истински.

Не че нещо ново ще кажа,
но с дъха си ще го напиша,
че имам шепа приятели,
които ако повикам,

те като глутница вълча,
когато кръвта ми надушат,
около мен ще се скупчат,
и с воя си ще ме пазят.

Не че искам нещо да кажа…
следите се стапят в паважа.
Но от мен да го знаете -
От вълк куче не става…


***

Приижда Черната вода
и сенки влачи.
Брегът се сурва по ръба.
Върбите плачат.

Приижда Мътната вода,
души се мятат.
Държи се някак си брегът
и спи палачът.

Приижда Златната вода,
поглъща здрача.
С ръце докосвам светлина
и търся знаци.

И спят върбите там
с палача плачещ.
Приижда бялата вода.
Какво ли значи…


ARS POETICA

Когато се катеря по мисловните си сипеи,
тревите избуяват невъзможно,
за да се хвана в тях като последно -
в зеленото и в грубо стръкче нежност.
Но чувам как просъскват всички камъни
във чувството за сигурност и
п
а
д
а
т
из примамливата урва.

Когато стигнем дъното, разбираме -
най-истински са мъртвите поети.