ЗА МЪЖКИТЕ МОМИЧЕТА

Мая Нарлиева

ЗА МЪЖКИТЕ МОМИЧЕТА

Злободневни въпроси
под ревера си носим
и въртим ли, въртим до безкрай ритуала…
В кръговрата опоскан,
с камънаци и троскот,
и плевим, и вършеем по мъжки в премала.

Като стожери здрави,
повишени в коравост,
с нафталин запечатваме старите рокли.
Не живеем лукаво,
достолепни по право,
с грим не крием небето в очите си мокри.

А са мокри, защото
под ръба на окото,
всяко мъжко момиче е плачеща язва.
Под суровото мото
да пребори живота,
свойто женско начало жестоко наказва.


ОТВЕСНО

на майките, загубили своите рожби

Oт памтивек метях след ветровете,
но двор, метла и скромен завет имах.
От толкова случайности несретни,
ръцете ми скова насрещна зима.

След множествени думи за обрати,
повярвах си, че лятото е вечно,
че синоптичното най-топло кратно
е всъщност неделимо. Но далечно.

Сменихме се - сега съм верен вятър,
прахосвам и последната прашинка.
Бях сбрала смет за плод, но днес не смятам…,
скитосвайки разливам гъсто вино -

отвесно - от земята до небето.
Разчиства пътя ми една Мария -
попътно ми е. Даже на късмет е.
Тежи ми само черната шамия!


ОЧИТЕ ТИ

на моето момче

И днес очите ти приличат на прозорци
към най-зеленото небе, в които косо
един разплакан месец, гол и безпризорен,
почуква есенно в стъклата им… с въпроси.

Не го допускаш в погледа си изумруден.
Да повали навън и… сам ще си отиде -
неканен, с кални стъпки, себе си прокудил,
мъглите къса сам във вятърни кориди.

В ресниците прозират резедави кълнове
и благославят думите с неимоверност -
неустоимо е, когато сутрин мълком
прошепват с обич колко всъщност съм потребна.

Ноември се дотътря с дъх на дълга зима,
а твоето смарагдово небе рисува в полет
две бели лястовици в бяла уязвимост.
Ще пренощуват тук… До следващата пролет!


АРШИН ЗА ЖИВОТ

Нямам нужда от вашата мяра позната!
Моят ръбест аршин и не пасва на всеки -
ръбовете му рибята кост са в гърлата,
плоскостта му - капан за злодумския екот.

Имам къси ръце, но с размах надалече -
ако някой реши да ми счупи аршина.
Преизпълних му крайната кота и вече
безвъзвратно фирата до пепел изстина.

Пазя детската рокля на сини цветчета,
че мирише на лято, на мама и спомен.
Многолистен тефтер с чернови и клишета,
на гърба му записан е Божият номер.

И понеже да помня молитви не мога,
ще звъня до небето за изповед грешна.
Но в студа ако свършат дървата за огрев
на приятел, бих дала тефтера си спешно.

Имам също мъжа с най-горещите длани,
този който не би се отказал от мене.
Маса, стол и легло, самоделно издялани -
наследих ги от дядо по някое време.

Почерняла игла за поуки съдрани,
нощем бод подир бод кърпя днешните каузи,
на сина си маншети, илици и рани,
още няколко делнично скъсани пазви…

И врабче, на перваза ми кацнало плахо,
да нахраня с трохи и отпратя в небето.
Нямам нужда от друго! Какво не разбрахте!?
Те ми стигат за този живот,
за да светя!


ДУЛО В ГЪРБА

Долавям тежък, скърцащ звук -
забива завистта в деня ми нокти.
За мен ли си дошъл в зори дотук,
попътен дъжд ли те доведе мокър?
Или под болни мисли се потиш
зад дулото, насочено в гърба ми?
Приятелю, не е алъш-вериш
приятелството, не е съд и драми…
Не искам да те питам и защо,
съвсем не си най-първият ми Юда,
молба ще те замоля докато
намираш точка за фатален удар:
не се прицелвай вляво - там прибрах
момчето си и рожбата ни свята.
Улучиш ли ги, ще живееш в страх,
че може да възкръсна за отплата.
За себе си ли? Няма да скърбя!
И милост за остатъка не прося!
Не ще превърна чакането в бяг -
ще понеса предателството просто.
Забравил си - с любов те напоих
на кладата в най-жадната Неделя…

Врагът поне е враг - не се бои -
очи в очи стои преди да стреля!


ЧОВЕКЪТ С ХАРМОНИКАТА

на Красимир Тенев - Майстора

Човекът с хармоника рядко говори
в суетния шум от тълпи минувачи,
отглежда в очите си сенки и хора -
над хората бди, а под сенките плаче.

По здрач, оглушал от забързани стъпки
на тихи миряни и знатни особи,
безлюдния град в топъл звън ще окъпе
човекът със свойта хармоника джобна.

Извие ли трели, земята забавя
дълбокия пулс, после птиците буди,
а въздухът - фина мембрана, в октави
трепти, сякаш пърхат с криле пеперуди.

И макове нощем поникват в паважа,
полюшват стеблата си крехки по двойки.
Трамваи, подметки… преди да ги смажат,
Луната косач точи сърп за ръкойки.

А вятърът обич в улуците пуска,
потребна и утре светът да танцува.
Човекът, хармоника стиснал във устни,
до изгрев ще свири. Макар… че не чува…


БЛУДНИЦА

Няма дума да чуеш за нея добра,
облекло от елита не носи,
на ревера й алена буква от срам
обществото приши без въпроси.

Сред онези жени е, които без свян
свойто тяло продават. В замяна
получават плесници от целия свят
и безимено с присмех подмятат.

От оглозган късмет не разчита на Бог.
Не подава на просяка залък,
ако види удавник във вира дълбок,
подминава - вирее без жалост.

Тя не вие на глас и не моли наум
щом съдбата я спъне коварно,
от падение няма да вдигне триумф,
ще поеме безмълвно товара.

Няма чувство за хумор и пие на екс,
алкохолът държи я във форма -
аромат на жасмин, гола плът, а в комплект
претопява отломки от гордост.

Но удари ли пет, утро в тънък атлаз
ще приспи пошлостта без остатък.
Под клеймото изважда най-нейното Аз,
валс танцува с полуголотата.

В изнурения час живо пулсът тупти,
преди изгрев с цветята говори
и си спомня, дори ще си спомниш и ти,
колко обич е скрила в позора.


ГОСПОД МЕ ОБИЧА

Много ме обича този Господ. Като своя рожба ме обича!
Кръста дето вчера ми наметна, пусна гвоздеи в гърба ми жилав.
Влача го като осъден грешник, впила вярата в една обител -
близо ли е моята Голгота, Съд, все някакъв, ще ме помилва…

А небето се е свлякло ниско - толкова, че мога да го стигна,
щом изправя торс, върхът на кръста гладката повърхност му раздира.
И заплаква някой жално Горе, през отвора плисват сълзи мигом,
(сигурно е мама, впрочем) но вървя напред, в дъжда. Не спирам!

Мамо, не ридай! Не ме оплаквай - жива съм и здрава горе-долу.
Имам още път, но ще се справя… Знаеш твоето момиче гордо.
Тръните в петите са протези - верую да стъпвам с хъс и воля.
Господ ме обича много, мамо! Затова ме учи на упорство.


НЕ НОСЯ НА КОЛОСВАНЕ

Не завързвай очите ми с кърпа от прошки -
напоена и тежка, люти като огън!
Аз не моля, не прося видения нощем,
за да трият с ръкав трезви грешки.
А мога!

Да си сляп - не е изход, а вход към неистини.
Залости по-добре съвестта си с резе.
Коловозно подкарай юздите й мислено -
глупостта и без друго компаса ти взе.

Не изписвам трогателност с почерк от пошлост.
Не кова за сърцето си низ паравани.
И добра, и ужасно проклета съм още.
Да колосаш душата ми?
Няма да стане!


РАЗМИСЛИ НА ЕДНА ПАЛЕЧКА

Някой дали знае колко съм малка!?
Мога под прага на пръсти да ходя,
само за входния вятър е жалко -
той ще копнее да тича по пода.

Аз ще му преча, а той ще ме блъска -
детска игра откогато се помня.
После ще клекне до мене навъсен,
ще се престори на нисък и скромен…

Всъщност, дали знае колко съм малка
Вятърът, който разпалва пожари,
който отнася короната кралска,
облаци гони, събаря Икари…?

Утре, когато порасна, обаче,
кой ще закача Голямата в мене?
Той ще ме брули, а аз ще си крача…

Вятърът не е съвсем до колене.
Даже съвсем не е май за големи.