Бойка Николас

Из „Обичам се!” (2018)

„Да кажеш сбогом и да погледнеш другия в очите,
освобождава и пречиства Душата…”

Баяна, дъщеря на Александър и Константина щеше да обиколи много страни и места, докато се научи да се чувства добре в собствената си кожа.
Момичето не бягаше само от проблемите, а от това, което не харесваше в самата себе си.
Нейната любов към тропическия й мъж беше толкова силна, че го последва на почти двайсет хиляди километра, чак до неговата страна.
Тя се намираше между два океана, множество сини лагуни, стройни палми, димящи вулкани, лепкава и влажна жега, от която често й се завиваше свят, дъсчени къщички с покриви от цинк и хора, които се хранеха на люлеещи се столове - изкуство, което Баяна никога нямаше да усвои, колкото и да опитваше…
Страна, със столица, разположена на брега на едно езеро, със звучното индианско име - Ксолотлан и голямо почти колкото море.
Страна, разрушавана многократно от земетресения и останала опустошена от последната гражданска война, в която казват, че военните изхвърляли бунтовниците в кратера на вулкана Масая.
Хората от тази страна обожаваха да се любят и танцуват, те живееха така, сякаш всеки техен миг е последен, защото не знаеха дали не ги очаква поредното земетресение или всеки момент можеше да се събуди Момотомбо или който и да е друг от техните полузаспали вулкани…
Оказа се, че Ника, дъщерята на Баяна има брат, който баща й никога не беше виждал и като част от мъжкарските им навици, когато момичето питаше някой местен мъж:
- Имаш ли деца?
Той й отговаряше наперено:
- Да, имат три деца от мен!
Истината беше, че като „бяла жена от Европа”, с Баяна се отнасяха като с кралица, дори с времето щеше да заеме важен пост в един от техните Университети.
Казваха й „Доня” и „Шефке”, което ласкаеше и радваше изпълнената с комплекси от детството си жена.
Принцеса Ника на две годинки преживя първата си депресия на тропическа земя, може би заради жегата и защото й беше мъчно за снега на Балканите или заради жестоките караници между родителите й.
Момиченцето с осанка и черти на египетска богиня, с балканска, индианска и испанска кръв, се озова в един нов свят сред хора, които говореха странен за нея език, който тя, с помощта на папагала Лолита, научи много бързо.
Баяна никога не беше виждала толкова бедни и същевременно такива весели хора, толкова ярки цветове, аромати и разнообразие от вкусни плодове и екзотични ястия, които неусетно лекуваха консуматорската депресия.
Там, в този магически свят, който изглеждаше едновременно реален и вълшебен и за който беше чела единствено и само в книгите, тя успя да изхвърли завинаги част от европейските си комплекси…
Баяна и Ника много вечери чакаха напразно инженера пред вратата на скромната им къщурка, но той не идваше…
Появяваше се просто на другия или на по-другия ден.
Тримата деляха една стаичка и едно легло в един от най-бедните квартали на тази столица, заобиколена от бистри лагуни, дъщери на изригнали вулкани.
Когато все пак „еl ingeniero” се появяваше, Баяна я заливаха студени и топли вълни от гняв, възмущение и безсилие, крещеше му през сълзи:
- Ти си един безотговорен егоист. Ами ако се случи нещо с нас, докато отсъстваш? Даже няма и да разбереш! Аз и Ника - самички в тази чужда страна! Защо винаги изчезваш? Къде ходиш?
- Любов моя, спокойно! Вече ти казах, имах проблеми в работата. Не се ядосвай, принцесо моя! Знаеш, че те обожавам, красавице!
Честите им караници, съпътствани от обиди и насилие, много натъжаваха Ника.
С времето, на дъщерята на Александър й дойде до гуша от импровизираните отсъствия на нейния мъж, когато най-малко очакваше и лека по-лека престана да го обича.
На своите двадесет и четири години не беше нито мъдра, нито търпелива, нито достатъчно изпълнена с благодарност и прошка, просто беше един действащ вулкан от гневна и яростна лава, който редовно изригваше с всичка сила.
Естествено не можеше да каже нищо на майка си и сестра си, защото щяха да й натякват, бяха я предупредили, че този мъж, от друга раса и страна, си е просто такъв…
Но кое е по-важно: да сме прави или да сме щастливи?
Баяна тъгуваше за баба си Келара, за нейните майка и сестра, липсваха й приятелките.
Копнееше за снега, за планината, под която беше израснала, за каменния връх, от който черпеше сила и упование в трудни моменти.
И колкото и страни да обиколи след това, никъде не намери такова място с магическа планина, каменен връх и бликащи минерални извори, каквито имаше в нейния роден град…
Но нямаше и да срещне друго такова кътче като това, където живееше тогава - с огромна синя лагуна насред столицата.
Също след време щеше да разбере, че въпреки нанесените рани, тя и бащата на Ника са се обичали много и истински…
На това далечно място, Александър - нейният баща не й се явяваше насън, а ? липсваше много…
На Баяна й дойде в повече и тропика, и да споделя мъжа си със своите „приятелки” и един ден, както правеше тогава, защото не познаваше друг начин да смекчи болката, просто избяга.
Но не и преди това да се влюби на инат в един брадат и кльощав революционер, който повече говореше, а по-малко действаше…
Латино партизанинът с наранени от войната душа и тяло, спеше винаги с пистолет под възглавницата и разказваше, че по време на гражданската война е трябвало да се изправи и да воюва срещу собствения си баща, който бил много важен генерал и дясната ръка на диктатора Сомоса.
Според него, Баяна била най-умната жена, която някога бил срещал, пееше й революционни песни под тропическия порой, който прогизваше в дрехите и душите им, разказваше й за войната и мечтите си и винаги я хранеше със собствената си ръка.
Но един ден Баяна си отиде!
Просто така - от днес, за утре!
Напусна и инженера, и революционера.
Земята на Дирианхен и на Никарао остана завинаги, забита като трън в сърцето й.
От този момент нататък Баяна щеше да започне да събира изгубените парченца на мозайката на Душата си! Щяха да са й нужни много години, за да ги пренареди.
Замина си, без да се сбогува с първата си голяма любов, със семейството му, със свекърва си, която й изсмука отровата от палеца на десния й крак, когато я ухапа един малък скорпион, скрит в обувката й.
След години, бившата й свекърва щеше да й се явява много пъти насън, даже точно една седмица преди да почине, за да се сбогува със своята балканска снаха-беглец.
Важните хора в живота на Баяна, с които не се беше сбогувала, вече станаха трима - баща й, сандинисткият й мъж и тропическата й свекърва…
Това, което Баяна научи от своите „бягства”, беше, че, за да започнеш на чисто, е много важно да се сбогуваш, защото не може да се отвори една врата, без да се затвори друга!
С времето разбра, че да кажеш сбогом и да погледнеш другия в очите, освобождава и пречиства Душата…
Майката на Ника бягаше от болката, но не знаеше все още, че единственият начин да се освободиш от нея, е да я признаеш, иначе ще те изяде отвътре!
След време, така щеше да бяга и Ника - от мъката, от майка си, от нея самата…
Въпреки, че дъщерята на Баяна имаше рядката дарба да възкръсва от пожара на всяка своя малка и временна смърт, подобно на птицата Феникс.