СЕДЕМНАЙСЕТГОДИШНИЯТ БУНТАР И „ПИЯНИЯТ КОРАБ“

Стефан Коларов

СЕДЕМНАЙСЕТГОДИШНИЯТ БУНТАР И „ПИЯНИЯТ КОРАБ”

След като излезете от райската Люксембургска градина, там, където е галерията за изобразително изкуство, ако пресечете ул. Вожирар, която по дължина съперничи на прочутата Ривали, след десетина метра ще достигнете до малката наклонена уличка Феру. Тя води към църквата Сен Сюлпис и площада пред нея с един неописуемо красив фонтан. Внушителната църква освен с представителната си и респектираща архитектура привлича с невероятния си интериор. В Капелата на ангелите, която е, като влезете от централния вход, разположена веднага вдясно, могат да се видят реставрираните стенописи от Йожен Дьолакроа. Те завладяват от пръв поглед със своята мащабност и зряло художествено майсторство на художника, боготворен от Шарл Бодлер.

Но преди да се открои блясъка на Сен Сюлпис и да се усети нейната невероятна атмосфера - отвън и отвътре, може да се види едно малко чудо - отляво се простира стена, върху която  изпъкват стихове, изписани с много приятен шрифт и подходящ кегел (големина на буквите), достатъчен да се чете текста. Впечатляващото от пръв поглед е, че не се вижда заглавието на творбата, но само след няколко крачки то ярко се откроява: „Пияният кораб” от Артюр Рембо. Обяснителен текст разкрива загадката: холандската фондация на името на прокълнатия френски поет решава да бъде представен текста на гениалната поема от дясно на ляво, защото вятърът идвал от тази посока, когато в едно от кафенетата, които са били наблизо до площада на църквата, младият гений е чел творбата си пламенно и артистично през септември 1871 г. Хрумване находчиво, интригуващо и забавно.

Рембо, който е роден на 20 октомври 1854 г. в Шарльовил, Ардените, отрано показва още като ученик в частния светски институт „Роса” (Rossat) своето интелектуално развитие, заради което го записват с един клас напред. След това учи и в Общинския колеж, където неговите отлични постижения по литература и латински език го правят известен. На латински момчето свободно съчинява поеми, елегии, диалози. През юли 1869 г. участва в академично състезание и спечелва първа награда с творбата „Jugurtha”. Директорът на колежа Жюл Дезуе бил казал за даровития ученик: „Нищо обикновено не покълва в тази глава, ще бъдеш гений на Злото или на Славата.” Сякаш педагогът е изрекъл невероятно пророчество! През януари 1870 г. негов учител по реторика е Жорж Изамбар, който веднага оценява качествата му, и двамата се сближават. Той му дава да прочете „Клетниците” от Виктор Юго, на което майката госпожа Рембо остро реагирала с несъгласие за това четиво. По същото време младият, едва правещ първите си стъпки автор, публикувал стихотворението „Новогодишни подаръци за сираците”, отпечатано в „Journal pour tous” („Вестник за всички”).

За самочувствието и дързостта на петнадесетгодишния поет можем да съдим още по това, което на 24 май 1870 г. той пише до водача на поетите от литературното движение Съвременен Парнас Теодор дьо Банвил. Той му съобщава, че иска „да стане парнасист или нищо” и изпраща за публикуване три стихотворения. Юношата, спечелил ученическите престижни награди, дръзва през ваканцията, въпреки суровото ограничение на майката, да избяга на 29 август - дни преди битката при Седан, в разгара на Френско-пруската война, за да отиде да види Париж. Когато пристига без билет на Гар дьо Нор той е арестуван и изпратен в затвора Мазас. За да се спаси, Артюр Рембо праща писмо до учителя си Изамбар в гр. Дуе с молба да плати дълга му. Учителят не само изплаща глобата, но му плаща и билета като го кани при себе си в своя дом. На 8 септември беглецът пристига в Дуе, но се бои да се завърне в Шарльовил. През това време Пруската армия обкръжава френската столица. При престоя си у своя учител, Рембо се запознава с поета Пол Демени, който вече е издал стихосбирка и участва в ръководството на издателство. Рембо му дава десетина свои стихотворения с надежда да бъдат отпечатани.

Изамбар съобщил на г-жа Витали Рембо, че избягалият  син се намира при него, на което тя отговорила в свой стил: „да го изгони и нека се върне незабавно”. Учителят съпроводил непослушния ученик до Шарльовил. Майката посрещнала беглеца изключително грубо. Заради острия упрек той „избягал на дъжда”. И поради взаимоотношенията с майка си, а и поради буйния си нрав, невръстният поет напуснал тайно за втори път на 6 октомври 1870 г. своето семейство и се отправил към гр. Шарлероа, Белгия, като поради липса на средства вървял пеша. Опитвал се да си намери журналистическа работа в „Journal de Charleroi”. По това време Париж е под обсада и достъп до него е бил невъзможен. Освен това Жорж Изамбар бил заминал за Брюксел и Рембо искал да го намери. Тъй като се разминали, той го потърсил отново в дома му в Дуе. Но Витали Рембо се досетила къде би могъл да се намери беглеца и помолила за съдействие полицията - така полицаите го ескортирали на 1 ноември 1870 г. Явно изстрадалата майка не е следвала съвета на Монтен: „Откажете се от насилието и принудата; защото няма според мен нищо, което повече да огрубява и затъпява една натура с добри заложби от принудата.” Тя смятала, когато войната завърши, да го даде в пансион.

Интересното е, че в същото време той написва седем стихотворения, които изпраща на Пол Демени като му пише: „Изгорете всички стихове, които бях достатъчно глупав да ви дам при срещата ни в Дуе”. Тези стиховете престояват неоткрити цели 17 години, които биографите по-късно наричат с името „Тетрадка от Дуе” или „Колекцията Демени”.

Желанието на Рембо да работи като журналист се сбъдва - от октомври 1870 г. до април следващата година, той сътрудничи на в. „Прогрес на Ардените”, където отпечатва сатирата „Мечтата на Бисмарк”, чийто ръкопис изследователите намират едва през 2008 г. Младият поет пише, че в битката с Париж Бисмарк ще изгори носа си. След обсадата на френската столица, продължила от 17 септември 1870 г. цели четири месеца и девет дни, Рембо прави третото си бягство - от 25 февруари до 10 март 1871 г. За да замине за столицата и да може да си купи билет, продава часовника си. Когато пристига иска да се свърже с бъдещите комунари Жюл Валес и Йожен Вермерш, следи събитията и те оставят дълбока диря в стиховете му, заради неговите ярко изразени републикански и антиклерикални възгледи. По време на Парижката комуна той създава саркастични стихове и възпява битката на бедния народ с властта. В своите писма до Изамбар Рембо критикува поезията на романтиците и парнасците. Една изключителна зрелост го извежда на пътя на голямото поетично дело.

Бурните събития са влияели силно на трескавото юношеско въображение със своята динамика и неудържим плам. В семейната ферма в Рош следящият събитията в Париж Артюр Рембо е търсил своята поетична художествена интерпретация на всичко, което става по улиците и площадите на столицата. Жаждата му да бъде във вихъра на своето време го въвлича в едно невероятно творческо опиянение. Смел и провокативен, той намира чрез неудържимата творческа инвенция образа, който му е нужен - пияният кораб, и макар че седемнайсетгодишното момче никога не е пътувало по море, успява да въплъти чувствата и мислите си в това невероятно търсене на новото и непознатото, което само въображението може да открие. В 25 александрийски катрена той успява да излее вътрешния неудържим порив и да създаде една поема на дързостта и храбростта.

Началото започва с освобождаването на кораба от всичко, което може да го задържи, да му отнеме възможността да навлезе решително в морето и да търси като отхвърли веригите онова, което един дух търси. Подобно на платнохода в стихотворението на Лермонтов и корабът на Рембо поема опасния курс на двубой със стихиите:

Ураганът пробуди моряшката смелост
и летях десет нощи аз в бури и мрак
над вълни и над бездни, разтворили челюст,
без окото от страх да подири маяк.

Като сока на ябълки сладка ме пръсна
и нахлу в моя кораб зелена вода -
тя изми там петната и локвата мръсна
и весла, и кормило разби навсегда!

И тогаз бях окъпан в светата поема
на морета, наситени от звездни венци,
и в небе отразено, де в мрак се възземат
сред останки от кораб разбит мъртъвци.

Там, де с багри залели пространството синьо,
блян и ритъм под блясък на ден вечно нов,
по-всесилни от лира и по-властни от вино! -
руменеят със горчиви петна на любов!

Аз видях небеса, разпокъсани, странни,
и вихрушки с приливи от край и до край,
И зари, по-капризни от нервни южняци,
и това, що човек само мисли, че знай!

Аз видях слънце в ужас и спазми мистични
над бразди от съсирена кръв да клони;
и подобно актьори от драми антични
своите тръпки хвъркати да влачат вълни.

Аз видях полунощ ослепително снежна
и целувки в очите на морския хор;
кръговратът на сокове странно-метежни,
жълто-синята бодрост на пеещ фосфор.

Чрез уникалния превод на Георги Михайлов усещаме цялата вътрешна ярост на младия автор, неговата воля да се пребори със задръжките, с опасните прегради, с рутината и застоя и да върви неудържимо напред. Изследователите на творчеството на Рембо отдавна са подчертали богатата ритмика, алитерацията, използването на редки или нови съчинени думи, безбройните хрумвания при използването на метафорите. Появяват се образите на многоглавото библейско морско чудовище Левиатан или на бегемотите, в художествената тъкан на творбата са вплетени неочаквани детайли като „сияещите крака на Мариите” или „ужасените очи на понтоните”. Богата палитра от багри подчертава сложните емоционални състояния.

Във финалните строфи на този химн на дързостта и непостижимия блян поетът е подсказал как неусетно изтляват сили и мечти, суровата реалност охлажда този буен екстаз на духа, неговото неудържимо опиянение спада и се засилва горчивината от усещането за неуспех:

Стига плач! Стига плач! О, зора вечно строга!
О, ти слънце горчиво! Жестока луна!
От парлива любов тръпна аз в изнемога…
О, разбий се, мой чълн! Погълни ме, вълна!

Преждевременна би била радостта за успех и победа на новото над старото и поетът не скрива разочарованието си: „Аз съжалявам Европа с нейните древни парапети!” Корабът, въплъщение на твореца и неговата готовност за саможертва, губи скорост, морската стихия се оказва по-силна от него:

Аз не мога, окъпан от сладка умора,
О, вълна, да летя пак с оная бързина,
ни да плувам на черни понтони под взора,
ни да мина под гордия сбор знамена!

Създавайки своята поема, Артюр Рембо дълбоко е вярвал в нейната сила и успех, защото когато се осъществява желанието му да бъде отново в Париж, той я чете вдъхновено пред слушателите от столичната бохема - поети, писатели, художници, издатели… Идва преломният момент в неговия труден живот, пълен в предизвикателства и провали.

——————————

ПОД СЯНКАТА НА САТУРН

В една кратка литературна скица, поместена в сп . „Везни” (г. III, кн. 20, 15.III.1922), Гео Милев със своя винаги приповдигнат слог пише за френския поет: „Цялото литературно дело на Рембо е създадено на 15, 16, 17, 18-годишна възраст. Едно дете дръзко, невъзпитано, амбициозно - един истински гамен, който идва от дълбоката провинция, за да покори Париж и света. Така Рембо - богопризван авантюрист - се втурва ненадейно сред полираната литература от онова време, вдъхновен от гордост и презрение носи със себе си бунт и оставя раздор…”

Съдбата на Артюр Рембо наистина е особена, в нея мрачното и светлото се преплитат в такава сложна игра, че тя държи в напрежение до края на неговия живот. Ако се вгледаме в биографиите на големите творци, особено на поетите, ще намерим бездна от страдания, мъки, неимоверни усилия, за да се осъществят и намерят признание - при не малко от тях то идва след смъртта им. Но при него впечатляващото е, че той се появява наистина като Халеевата комета на поетичния небосклон - какво само сравнение намерих! - почти мигновено озарява литературния пейзаж, и изчезва. Феноменалното в неговия принос е това, че той дори като автор няма особено развитие. Всичко е събрано около тези три-четири години на неговото бохемство, при това свръх скандално и драматично.

Сам в сонета „Моето бохемство” Рембо рисува суровото си положение - неблаговидно и бедно, положение на един вечен скитник:

С помръзнали ръце във джобове съдрани,
с износено палто - вехтарски идеал,
о, Музо, бродех аз, най-верен твой васал,
под небесата вън с мечти недомечтани!

С единствен панталон с висящ отзад парцал
мечтател, ронех аз, вървейки, рими странни,
и спях „Под месеца” - хотелът за незвани,
де с шепот снемаха звезди пред мен воал.

И слушах, и седях аз в някой трап крайпътен,
и в есенния здрач, когато полъх смътен
поръсваше роса по моето лице,

не струни - а тогаз - без звуци да изпущат -
аз дърпах връзките на своите обуща,
притискайки ги в страст до своето сърце!
(Превод Георги Михайлов)

Семейната среда, в която се ражда и израства Артюр Рембо не бих казал, че е била лесна за неговото развитие като автор. Баща му Фредерик Рембо (1814-1878) е капитан от пехотата, който е служил в Лион. Освен че е бил на  военна служба, той е участвал в завладяването на Алжир, занимавал се е с журналистика и като лингвист и етнолог е бил на фронта по време на Кримската война. От женитбата му в Шарльовил с Мария Катрин Витали Сюиф (1825-1907), обикновена селска мома от Рош, недалеч от малкото градче в Североизточна Франция, се раждат пет деца., Първородният син е Фредерик, след него е Артюр, третото дете е момиче, което живее само един месец, след него се раждат още две сестри - Витали и Изабел. Двамата съпрузи са живели почти разделено, но от 1860 г., когато на бял свят идва последното дете, капитанът повече не се завръща. Той се пенсионирал в 1864 г. и останал в Дижон, където умира, без да се вижда с децата си. Майката се обявила за вдовица и със синовете и дъщерите наела жилище в работническия квартал Борбон на Шарльовил, а по-късно всички те живеят в нейния селска ферма в Рош. Възпитана в строг дух, Витали Рембо по същия начин възпитавала и децата си. Несъмнено тази атмосфера се е отразила доста болезнено върху свръхчувствителния Артюр, който не познавал бащината близост, а наложеният суров ред му е влияел доста травматично, още повече че е имал свободолюбив дух от ранните си години.

Бягствата на невръстния Артюр от дома, опитите му да пише и да публикува издават онова, което още през ранните ученически години той е показал и някои от неговите учители са открили. Под напора на големите събития неговото преждевременно съзряване е показателно за таланта му да съпреживява това, което става в социалната действителност. Бедняк, той не остава безразличен към Парижката комуна. Несъмнено в образа на Гаврош е видял нещо свое, дълбоко лично, четейки „Клетниците” в една твърде ранна възраст. Непокорният му нрав се проявява не само срещу консервативната майка, но и срещу порядките в литературата, където той съзира твърде бледи отражения на реалността и самото наименование на поетичното течение Парнас носи белезите на нещо далечно, твърде старо и архаично, което на едно съвсем младо съзнание трудно може да повлияе и да го привлече. Затова в „Гласните” започва със закана: „А - черно, Е - бяло, И - червено, Ю - зелено, О - синьо; гласни, някой ден ще разкрия аз вашия скрит произход.” Не случайно впечатляват редица от заглавията на неговите стихотворения: „Злото”, В „Зелената кръчма”, „Търсачките на въшки”, „Бедните в църквата”, „Парижка оргия или Париж се заселва отново”, „Ръцете на Жан-Мари”, „Гарваните”…

Срещнал се с поета Чарлз Огюст Бретан (1837-1881), той го посъветвал  да изпрати свои стихове на Пол Верлен, тъй като се познавал с него от Па дьо Кале и смятал, че може да му помогне тъй като вече е издал няколко стихосбирки, последната от които е „Галантни празници”. Според спомените на Делайе Верлен е получил едно или две писма от Рембо, които не са запазени, но е станало ясно, че младият читател е изразил възторженото си мнение за стиховете на поета и му е изпратил няколко свои творби като го е помолил за подкрепа да посети Париж. Не е запазено и онова кратко писмо, с което Верлен е отговорил на своя млад ентусиазиран почитател: „Ела, скъпа душа, ние Ви призоваваме, ние Ви чакаме!” Този текст видях и в друг вариант: „Ела, скъпа велика душа. Ние те чакаме; желаем те.” И ако има различие в цитирането на този текст, едно е безспорно - Верлен е изпратил и еднопосочен билет на непознатото момче от Шарльовил. Така се осъществява една от най-скандалните и интерпретирана безброй пъти срещи в историята на поезията.

Всъщност ако подминем това, което е излизало най-често като сензация и измислици, можем да погледнем в дълбочина на двамата поети и да откроим онези страни на тяхната дружба, не прекалено дълголетна, които отразяват важни проблеми на творчеството и на психологията на литературния процес. Немил-недраг Рембо пристига с амбицията да завоюва своето място на литературния Олимп, макар че го е примамвал „Съвременен Парнас”. Неизвестен, но достатъчно дързък, той търси своето място под слънцето и след няколкото опити, за които споменах, сега той се среща с вече нашумяло и утвърдено име. Това, което е общото в тяхната биография до тази среща е, че бащите и на двамата са капитани, но докато Рембо почти не познава бащините грижи, то за Верлен те са били прекалени. Причината е дългото очакване да се роди дете от двамата съпрузи Никола Огюст Верлен и Елиза-Стефани Дее. Най-после след три спонтанни аборта и след мъчителни преживявания, на 30 март 1844 г. в Мец, където семейство живее, се ражда син. Кръщават го Пол-Мари, за да се изрази  признателност към Дева Мария за това късно раждане - след 13 години. Какъв лош знак!

Родителите, верни на своята дребнобуржоазна среда, полагат сериозни грижи и внимание към единствения си син, който расте заедно със своята братовчедка Елиза, родена през 1836 г. Тъй като е била останала сираче, семейство Верлен са я били приели за отглеждане като свое дете. След приключването на военната си кариера, бащата решава семейството да се премести да живее в Париж през 1851 г. Записва сина си да учи в лицея Ландри, а след това го насочва към лицея Наполеон, по-късно преименуван Кондорсе. Юношата Верлен показва доста голяма чувствителност и раздразнителност, трудно изживява пубертета си, дори иска тайно да се ожени за Елиза, но получава само нежното й емоционално отношение. Тя се омъжва в 1861 г. за богат предприемач - собственик на захарна фабрика. Влечението му към поезията е забелязано и оценено с насърчение. Като бакалавър той се записва в Юридическия факултет, но постепенно отпада, тъй като вместо да ходи на лекции предпочита да посещава популярните за младежите кафенета или шумните прояви на литературните среди. През август 1863 г. публикува за първи път сатиричната поема „Господин Прюдом”, в която осмива буржоазните нрави. Започва да сътрудничи на „Съвременен Парнас”. Неговият истински дебют става през 1866 г., когато с материалната подкрепа на Елиза излиза сборника „Сатурнови стихотворения”. В „Под знака на Сатурн” младият автор се е опитал по своему да разтълкува трагичните си усещания за живота и света:

Жреци и мъдреци в най-стари времена
гадаеха безспир с прокобна вещина
по звездното небе на хората съдбата,
прочели ориста на всеки по звездата.

С таз връзка тайнствена мнозина се глумят,
нищожни в своя смях, все пак да разберат,
че жертви са и те на тайната лазурна.

Тъй - за родените под знака на Сатурна -
звезда, почитана от древни времена -
предричат руните със тайни писмена
беди, нещастия и ужаси безбройни.

В плен на безумен блян, те гаснат неспокойни,
че разумът без глас е в техните тегла -
а в жилите кръвта, като отрова зла,
с жарта на лавата протича и изгаря
и техний идеал удавя и събаря.

Под тази зла звезда, които се родят,
тъй страдат и тъй мрат - че всички чака смърт! -
Но техният живот - от люлката до гроба -
е тъй предначертан от черна, зла Прокоба!
(Превел Георги Михайлов)

Настроенията, изразени в тази изповед съвсем не са случайни, а са плод на самата реалност - баща му умира през 1865 г., а две години по-късно при раждане умира и Елиза. Поетът търси утеха в алкохола, движи се с  бохемите от кръжеца „Палавите бонвивани”, а по-късно и с участниците в „Cercle des po?tes zutiques” - група от поети, художници и музиканти, която се е събирала в Hotel des ?trangers, намиращ се на ъгъла на ул. Расин и ул. L’Ecole de M?decine, през есента на 1871 г. Живее при майка си, с която много трудно се разбира. Още приживе неговият баща му намира работа в Застрахователна компания, а след това той работи като чиновник в кметството на Париж, но заради непозволеното бягство след като е уплашен от репресиите във Версай по време на Парижката комуна, загубва работата си. Сгодява се за седемнадесетгодишната Матилда Моте и на 10 август 1870 г. е сватбата му с нея. На 30 октомври 1871 г. се ражда синът Жорж.

Точно по това време се появява Артюр Рембо и разбърква още повече и без това трудния му живот. Етиен Кържа, писател, журналист и фотограф, е направил портретна снимка на пристигналия от провинцията юноша. Това, което привлича в образа на голобрадото момче, е някакво усещане за вътрешна решителност, устните му волево са стиснати, в погледа се долавя съсредоточеност и временен покой, само щръкналата едва прибрана коса подсказва неговата буйна природа. На скиците и рисунките тази коса след това винаги ще прави впечатление. Кържа е снимал и Пол Верлен с неговата сатирска глава, високо чело, горда осанка и скрита мъчителна меланхолия, която го обладава в трудни моменти.

Безпаричен и бездомен Рембо заживява в семейството на Верлен, но престоят му там скоро предизвиква скандал с Матилда Моте, която изгонва неканения гост като невъзпитан и нечистоплътен. Той се мести и временно живее при поета и критика Теодор дьо Банвил, при поета Шарл Кро, при художника Жан-Луи Форен… Пол Верлен обаче държи на своя млад приятел и му наема стая в района на Монпарнас. За няколко месеца невинното момче от Шарльовил усвоява и поетичните уроци на своя наставник, и пороците на бохемската среда, в която попада. За дружбата на двамата важи стиха на Сергей Есенин: „тази страст не наричай любов”. Въпреки че Верлен е с десет години по-възрастен, непокорният му приятел е доста буен и невъздържан, пиянството на двамата довежда до остри спречквания. Първичният и дори див нрав на Рембо трудно се поддава на превъзпитание. Бисексуалният Верлен в ролята на Пигмалион не е успял да създаде желаната статуя, в която да намери желаната любов. До „брюкселската афера” от 10 юли 1873 г. и двамата преживяват доста сложни и мъчителни моменти, в които не липсват сбиванията и заплахите. Направила опит да върне съпруга си, Матилда Моте преживява крах и подава молба за развод, съдебното дело за който продължава до 1885 г. Историята в Брюксел, довела до двегодишния затвор на Верлен, е резултат на остър конфликт между двамата, след като Рембо заявява, че иска да напусне своя покровител. Пияният Верлен при спречкването с него с джобен пистолет Lefaucheux го наранява леко по лявата китка. Когато Рембо тръгва към Гар дьо Миди, Верлен бързо го последвал, но заради уплахата, получена в хотела, Рембо потърсва съдействие на полицай, който задържал нападателя. По-късно Рембо се отказва от показанията си, но съдът издава две годишна присъда затвор, отначало в Брюксел, а след това в затвора в Монс. Съвременните изследователи смятат, че тази присъда е издадена заради моралното поведение на Верлен, а не заради нараняването на Рембо.

Докато е в затвора Верлен написва стиховете за „Песни без думи”, вдъхновени от цикъла малки пиеси на Менделсон-Бартолди. Когато излиза от затвора на 10 януари 1875 г. прави опит да се сближи със съпругата си Матилда Моте, но той остава без успех. Намира Рембо, който по това време е в Щутгарт, но вместо приятелство, двамата откриват у себе си насъбран стар гняв, сбиват се и се разделят завинаги. Зад тях остават клюките, интригите, неосъществените творчески замисли и вълнения. Но изпитанията,  които им предстоят, съвсем не са малки. Поверието за лошия знак на Сатурн сякаш се сбъдва напълно.

——————————

ГНЯВ И СТРАДАНИЕ

В живота на много прославени творци винаги има нещо необичайно, трагично и велико, страдалческо и болезнено, но от всички тях сякаш случаят с Артюр Рембо е един от най-заплетените и неясните. Колкото и да се вглеждаме в неговия образ, каквито и опити да правим, за да намерим някаква скрита вътрешна логика в развитието му, няма да успеем. Всичко около него е обвито от някаква непробиваема забулена тайна на съдбата, която е определила и неговия триумф, и неговия така бърз и необратим край на литературно развитие.

С поемата си „Пияният кораб” той разтърсва из основи парижките поетически кръгове на парнасистите, неговата поява се приема възторжено, като някакво знамение, дошло изненадващо от Ардените и внесло такъв неочакван обрат в художествените виждания и търсения дори на вече утвърдени автори, издали няколко книги. Стефан Цвайг, който в пространен очерк разглежда живота на „бедният Лелиан” и Рембо посочва как неизвестният още на никого младеж идва: „едър, набит юначага с онази сила, която Балзак придава на своите Вотреновци, провинциалист с огромни червени пестници и със странното изражение на рано покварено дете.” И добавя с присъщата му експресивност: „През тези три години - наред с многото стихове, изпълнени със сила и плам - ще напише „Пияният кораб” - онова безсмъртно стихотворение, трескав сън, в който сякаш са нахлули всички багри, тонове, образи и стихии на живота, кипнали в причудливи форми, врящи в съскащата магма на един трескав миг. Самият му живот е като сън - хаотичен, величав и извънвременен.”

В книгата си „По върховете на френската литература” изтъкнатият изследовател на живота на  наши и чуждестранни творци  Стефан Памуков пише: „Една мъчителна красота, изтъкана от символи, прави от „Пияният кораб” („Le bateau ivre”) шедьовър на френската поезия:

Мечтах зелена нощ, от сняг опиянена,
мечтах целувки аз по морските очи
и изблика на сок, и песента стаена
на изгрев жълт и син от фосфорни лъчи.

Именно тази сатанинска дарба има предвид Верлен, когато говори за „чудотворната лудост” на Рембо. И всичко би било добре, ако нещата са могли да преминат само в сферата на поетическото изкуство, а не по позорните пътища и затвори.”

Чувството за пътуване, за движение е така ярко изразено в неговото поведение и светоусещане, че дори от една малка лирична творба като „Впечатление” усещаме тази неукротима вътрешна динамика на духа, който изостря сетивата и кара поета да броди навред:

През тези сини летни вечери ще бродя по пътеки,
ще газя, боден от жита, по ситната трева:
ще чувствам аз и свежестта на своите стъпки леки,
ще къпе волно вятърът там моята глава.

Ще бродя сам, безсмислено безгрижие понесъл,
но ще залей любов без край духа с руменина,
и ще отмина аз далеч - като скиталец весел, -
далеч, далеч в природата - щастлив като с жена.
(Превел Георги Михайлов)

Като древният Антей възвръщащ силата си чрез допира до земята, така и младият бунтар и непрокопсаник, където и да обикаля по света, се завръща у дома. Така става и в края на юли 1873 г. Затваря се в семейната ферма в Рош и изолиран от всички, с почти неудържим трескав порив написва „Един сезон в ада”, книгата, която Верлен по-късно ще определи като „величествената  духовна автобиография”. Във всяка от частите на тази трудно определима като жанр творба, намираме изблик на чувства и страсти, няма никакъв ясно определен стил, едно бурно смесване на поезия и проза, спойката между които е авторовия неудържим вътрешен ритъм на свръх духовно напрежение. На приятеля си Ернест Делайе той пише: „Работя много редовно, пиша къса проза… Моята съдба ще зависи от тази книга, за която все още трябва да измислям половин дузина ужасни истории.

Хаосът, който го е обзел, личи в „Лято в ада”, където неговото признание увлича: „Една вечер взех на коленете си Красотата. И аз я намерих горчива. - И прокълнах я. Опълчих се срещу правдата.” И продължава с тоя нервен пулс: „Сполучих да направя тъй, че да изчезне всяка човешка надежда от моя дух. Върху всяка радост, за да я удуша, аз се хвърлих с глухия скок на хищно животно. Повиках палачите, за да хапя, умирайки, прикладите на техните пушки. Позовах всички наказания, за да задушат с пясък кръвта ми. Нещастието стана мой бог. Аз се проснах в калта. Изсъхнах в образа на престъплението. И надиграх лудостта.”

С едно демонично сладострастие той търси трагичните противоречия на живота и с една завидна образно-емоционална наситеност ги пресъздава. Във финала на творбата поразяваща е силата, с която Рембо определя своята творческа участ: „О! Много погълнах аз. - Но, Сатана, заклевам те, отправи към мене един по-малко гневен поглед! - И очаквайки няколкото малки закъснели мерзости - на тебе, който обичаш у поета липсата на описателни и поучителни способности, аз изпращам тези няколко гнъсни страници от моя бележник на прокълнат.”

В „Лоша кръв” поетът признава: „От галите, моите прадеди, имам синьо-бяло око, тесен мозък и неловкост в борбата. Намирам облеклото си също тъй варварско, както и тяхното. Но косите си аз не мажа.” И обяснява: „От тях наследих: идолопоклонството и любовта към светотатство - о! Всички пороци, гняв, сластолюбие, великолепното сладострастие - а, преди всичко лъжата и леността.” Той разнищва своите тайни помисли и дела без страх, без свян и притворство. Спомените за преживяното през неговите скитания го връхлитат безпощадно и той разказва преживяното докрай: „По улиците, през зимните нощи, без подслон, без дрехи, без хляб, един глас примамваше моето включено сърце: „Слабост или сила: ето те, това е силата. Т не знаеш нито къде отиваш, нито защо отиваш; проникни навсякъде, отговори на всичко. Ще те убият, само ако бъдеш труп.” На сутринта аз имах такъв изгубен поглед и такава мъртва външност, че тези, които срещах, не ме и виждаха, може би.” Провокативен и невъздържан, убеден в своята правота да провокира, да осмива, да вбесява всеки порядъчен човек, Рембо се провиква: „Свещеници, професори, учители, вий се лъжете, като ме предавате на правосъдието. Аз никога не съм принадлежал към този народ тук: никога не съм бил християнин; аз съм от раса, която пее в мъчението; аз не разбирам законите, аз нямам морално чувство, аз съм скот: вие се лъжете.”

Истински приемник на Франсоа Вийон, момчето от Ардените не може да не е изпитало влиянието и на Шарл Бодлер, на който Верлен посвещава специален очерк. В неудържимите „Изстъпления” той специално сочи и своята „алхимия на словото” и припомня: „Аз измислих цвета на гласните: А - черно, Е - бяло, И - червено, О - синьо, Ю - зелено. Аз наредих формата и движението на всяка съгласна и чрез инстинктивен ритъм аз се ласкаех да изобретя едно поетично слово, възприемано днес или утре, за всеки смисъл. Аз запазих превода.” Този мощен заряд на ирония и протест изпълва всяка страница от „Един сезон в ада”. Дава ръкописа за отпечатване през октомври 1873 г. и тъй като не е имал средства да заплати в печатницата, книгата е задържана. От петстотинте бройки не е продаден нито един екземпляр. Смятало се е, че авторът е унищожил книгата си, но по-късно отпечатаното количество е било открито в склада през 1901 г. от белгийския историк Леон Лосо. Списание „La Vogue” публикува през 1880 г. текста, без да има разрешението на автора.

По това време Рембо се запознава в кафене „Табуре” с поета Жермен Нуво (1851-1920) и през март 1874 г. двамата се събират в Лондон, където подготвят сборника с поетична проза „Илюминации” (на руски превеждат заглавието „Озарения”). За да се издържа Рембо преподава уроци по френски. След няколко месеца се завръща в Шарльовил. Пол Верлен, който продължава да се интересува от живота на своя по-млад приятел,  успява да получи ръкописа на „Илюминации” през 1875 г. Редица изследователи и досега спорят кои от текстовете са на Рембо, кои от Нуво.

Навършил 20 години, Рембо е бил задължен от Закона за военна служба да влезе в казармата, затова полага усилия да се освободи, но е трябвало да изкара определен период на обучение. Решава да бяга и отива в Германия като се установява в Щутгарт, където се записва да учи немски език. По-късно е бил обхванат от желание да учи италиански език и затова отива в Швейцария с влак, но поради липса на средства не може да си купи нов билет и върви пеша през границата, докато стигне до Милано. Там една вдовица го прибира за един месец и след това скитникът продължава своя път. По пътя към Сиена получава слънчев удар и се налага лечение в Ливорно, откъдето е бил репатриран в Марсилия. Малко по-късно се включва в движението на карлистите, за да учи и испански език, но това му желание остава неизпълнено.

В средата на август 1875 г. Рембо се прибира в Шарльовил и по примера на приятеля си Делайе иска да стане бакалавър и да се запише да учи в Политехниката, но там приемали младежи до 20-годишна възраст и той не успява да се запише. Делайе си кореспондира с Пол Верлен, който поискал стихове от Рембо. Отговорът бил: „Стихове от него? От дълго време това за него е нещо непознато. Аз мисля дори, че той изобщо не си спомня, че е писал стихове.” През декември 1875 г. на 17 години умира неговата сестра Витали. В деня на погребението братът се появява с обръсната глава. Едва дочакал изминаването на студените месеци, през следващата година Рембо заминава за Австрия и дори стига до Виена, но бил арестуван като скитник и депортиран обратно в родния град.

Изправен пред предизвикателствата на съдбата, Рембо е подготвял своите бъдещи пътища, неудържим в стихията на скитничеството и духовния бунт. Словото вече не е могло да го задържи и ограничи, да го накара да му служи и той решава да върви по своя път, необременен от литературните порядки и нрави.

——————————

БАЛАДА ЗА „ЧОВЕКА С ПОДМЕТКИ ОТ ВЯТЪР”

Имало ли е сила, която да може да го задържи на едно място за по-дълго време? Било ли е възможно да го накара някой да остане да живее и работи продължително време, да намери покой или уют за себе си?

Сякаш някакви скрити импулси са го движели неудържимо, той не е имал никаква вътрешна задръжка да им устои, затова тръгва през май 1876 г. за Брюксел и там отива в кантората за наемници в холандската колониална армия, за да служи в Холандска Източна Индия - днешна Индонезия. Получил своя билет за влака, той заминава за Ротердам, откъдето пристига в казармата в Хардевил на 18 май 1876 г. и там подписва договор да служи шест години. Участва като войник в потушаването на бунта на о. Суматра. Пътува с останалите военнослужещи с кораб до Джакарта и след това се премества в казармите в Салатига, Централна Ява. По време на това военно приключение дезертирал и макар и трудно успява да се завърне в „Чарлстаун”, както нарича Шарльовил.

Никой досега не е могъл да уточни неговия маршрут през 1877 г. Отива в Берлин, Кьолн, Хамбург с различни проекти. След това пребивава в Стокхолм и Копенхаген. Има откъслечни сведения, че е работил като преводач в цирк и в дъскорезница в Швеция. Връща се за кратко в Шарльовил и след това поема към Марсилия, от където през септември заминава за Александрия в Египет, но поради стомашни болки решава да се върне в Чивитавекия, Италия, после от Марсилия идва в родния дом, за да прекара зимата. Майка му живее в наследствен имот в Сен Лоран. Първите девет месеца от 1878 г. прекарва във фермата в Рош. Но неговата жажда да пътува не го напуска и на 20 октомври 1878 г., неговият рожден ден, станал на 24 години, преминава през Вогезите като гази половин метров сняг при прохода Bussang, прекосява Италия, стига до Генуа и там успява да се качи на кораб и пристига в Александрия. Търсейки си работа, успява да се договори с френски инженер да замине за английския тогава остров Кипър и там се включва в екипа на строителния надзор като води счетоводната документация и отговаря за заплащането на работниците. Поради заболяване от малария се налага да прекъсне работата си и се завръща в семейната ферма в Рош, за да се лекува. Въпреки желанието му да си замине, треската се повтаря и той остава през цялата зима в родината.

През 1880 г. вече оздравял Рембо отново пристига в Александрия и от там заминава за Кипър, но се оказва, че бившите му работодатели са фалирали и той започва работа като ръководител на строителна площадка - изграждането на бъдещата лятна резиденция на английския губернатор в планината Тродос. Когато напуска Кипър се завръща в Александрия и не планира завръщане във Франция. Пътува по Суецкия канал до Червено море като търси работа по пристанищата.  В Аден, Йемен, на 18 август 1880 г. става представител на агенция от Марсилия, която внася кожа и кафе. Ръководи сортирането на кафето и в писмо пише: „Аден е върху ужасна твърда почва, без никаква зеленина и капка добра вода, пием само дестилирана вода. Горещината е много голяма.”

С тригодишен договор (1880-1883), подписан на 10 ноември, Рембо преминава през Аденския залив и се прехвърля на работа в Харар, Етиопия. На африканска земя Рембо трябва да организира път за прекарване на стоките, дълъг около 350 километра. За беда  през лятото Рембо заболява от треска. На 22 септември 1881 г. подава оставката си още повече, че влиза в конфликт с дирекцията на фирмата, недоволен, че не е бил повишен. Завръща се във фабриката за кафе в Аден. След време отново отива в Харар - през април 1883 г. По това време установява връзка с представител на Географското дружество в Париж и поема инициативата да заснеме редица места, както и да направи нужните бележки за тях. Компанията „Барди”, за която е работил обаче фалира, и той остава без работа. Става известно и това, че той живее с една християнска абисинка, която се е казвала Мириам. Търсейки си работа той сключва договор с фирма, която се занимава с доставка на оръжие. Рембо и двамата негови партньори във фирмата „Барди” решават да продадат стари пушки на един от етиопските богати ръководители, впоследствие заел престола под името Менелик II. Тъй като неговите съучастници умират, на Рембо остава тежката задача и участ да преведе кервана с оръжието през дълъг и мъчителен път до Харар. Сделката е направена, но Рембо не успява да спечели много. След смъртта на Рембо етиопците побеждават италианската армия през 1895 г. като принос за това е имал и някогашния френския доставчик на оръжието.

След скандалното си присъствие в Париж Рембо оставя твърде бледа диря, но тайната около името и съдбата на автора на „Пияният кораб” витае из литературните кръгове и има отделни опити да се разгадае. Верлен публикува не случайно своите „Прокълнати поети”, в които представя Тристан Корбиер, Артюр Рембо и Стефан Маларме. Тръгва дори слух, че младият автор е умрял.

През декември 1887 г. обаче Рембо остава без работа и се опитва чрез представителите на различни фирми да бъде някъде назначен. След отварянето на пътя от Еното до Харар отново се съживява търговията с кафе, кожи, мускус, памук, слонова кост, злато и други стоки. Събрал средства, Рембо дори регистрира собствена фирма. Успява да създаде близки отношения с губернатора Маконън Уолд Микаел, баща на бъдещия император на Етиопия Хайле Селасие. Неговото признание е доста красноречиво, защото губернаторът изтъква: „Той беше първият европеец, който наблюдаваше износа на кафе от страната, която го произвежда. Преди него само двама европейци бяха идвали в града, но той е първият, който започна бизнес.”

В писмо от 4 август 1888 г. обаче до семейството си той отбелязва: „Много съм отегчен винаги, не е ли нещастно такова съществуване без семейство, без интелектуални ангажименти…” Сведенията за него от това време на хора, с които е контактувал, са, че е интелигентен, саркастичен, скромен в общуването, живее много обикновено, няма никакви прояви, свързани с предишния му живот, в бизнеса е точен, коректен и твърд. Проявите на размирици и военни стълкновения обаче усложняват обстановката за живеене и търговия. През 1890 г. Рембо решава да приключи своя бизнес, а след това да се завърне във Франция и да се ожени. Малко по-късно в писмо до майка си той я моли да му изпрати медицински чорап за разширени вени, защото има болки в десния си крак. Съобщава й също така за „ревматична болка” в дясното коляно. През пролетта на 1891 г. един лекар му препоръчва незабавно да се завърне в Европа, за да се лекува. Скоро той не е в състояние да се движи и известно време е принуден да ръководи бизнеса си на легло.

На 7 април 1891 г. той заминава за пристанището в Зейла, придружен от своя слуга Джами и на 9 май заминава с парната тримачтова шхуна „Амазонка” за Марсилия. Пристига на 20 май. За своето състояние той сам е написал следното: „Тъй като се оказах твърде слаб при пристигането си тук и се простудих, трябваше да вляза в болница на лечение… Аз съм много зле, много зле, аз съм сведен до скелетно състояние от това заболяване на десния ми крак, което стана много тежко.” Диагнозата на лекарите в Hopital de la Conception е неоплазма на бедрото. На 22-ия ден след постъпването в болницата е обявено наложително ампутиране на крака. С телеграма той се обажда на семейството си и на 23 май неговата майка пристига в Марсилия. След операцията на 8 юни г-жа Рембо извиква своята дъщеря Изабел да дойде да я смени, защото й се налага да се върне във фермата в Рош, въпреки молбите на сина й да остане тя. На 24 юни болният се опитва да се изправи с патерици. На 2 юли дори си поръчва дървен крак. Същевременно тъй като някога е избягал от военната служба Рембо и близките му се тревожат, че може би той ще трябва да носи отговорност заради това си деяние. Сестра му го съветва да се яви пред военните власти или в Марсилия или в Шарльовил-Мезиерес.

Движението с патерици му създава нови грижи, защото предизвиква невралгия в ръцете, дясното рамо, здравия крак. На 23 юли обаче след съвет с лекар, Рембо напуска болницата и се завръща във фермата в Рош. Състоянието му не се подобрява, въпреки неговото желание да се завърне в Харар. С Изабел отново заминава за Марсилия и постъпва в болницата. Тя го посещава всеки ден и в писмо до майка си й съобщава: „Животът му е въпрос на дни или няколко месеца може би.” В дясната му ръка се развива заболяване от рак. Поради силното напредване на болестта е бил извикан свещеник, за да вземе последното причастие. Сестра му Изабел споделя, че свещеникът бил силно развълнуван от такова голямо благоговение към Бога, каквото показал умиращия. „Никога не съм виждал такава силна вяра!” - казал той на сестра му. На 10 ноември поетът издъхва в 10 часа, според болничните документи, в два часа след обяд според Изабел. Ковчегът с тялото му е докаран в Шарльовил, където той е погребан на 14 ноември в гроб до дядо си Жан Никола Кюиф и до починалата по-рано по-малка сестра Витали.

Майка му умира в Рош на 1 август 1907 г. на 82 години. Краят на брат му Фредерик настъпва след счупване на крак на 2 юли 1911 г., а сестра му Изабел е покосена от рак на 57 години през 1917 г. в Ньои-сюр-Сен. Заедно със своя съпруг тя полага сериозни грижи за събиране и представяне на литературното наследство на своя велик брат, особено неговите писма.

——————————

ВМЕСТО ЕПИЛОГ

В цитираната вече литературна скица за Рембо от Гео Милев, публикувана във „Везни” през 1922 г., се изтъква: „Един хаос, в който се зараждат цели слънчеви системи: така едва на 19 години Артюр Рембо се отказва от поезията. Когато в 1891 година той издъхва в една болница в Марсилия, възвърнал се от дълги странствания - никакъв шум не повдига тая смърт. Верленовите славословия за него в книгата „Po?tes Maudits” („Прокълнати поети”, 1884 г.) му бяха създали само ограничена известност. Своето пълно и истинско значение поезията на Артюр Рембо добива едва днес. Един хаос, от който се ражда звезда едва след половин век. Една гениалност, която едва днес добива своята правда.” Авторът на „Септември” добавя още ярки и силни преценки за едно невероятно творческо завоевание: „Рембо изпревари развитието на литературата с половин век. Неговата поезия внася бунт във всяка симетрична красота, във всяка мелодична музика - за да включи в себе си законите на една нова красота и ритъма на една нова музика: красотата на контрастите и музиката на дисонансите: сложната хармония на свръх логичния слух: това, което днес се нарича експресионизъм.” Новаторът и модерният творец в литературата ни през 20-те години на миналия век уточнява: „Двама поети от епохата на символизма сочат пътищата, в които едва днес тръгва поезията - не, цялото изкуство: „една художествена форма, възприемчива за всеки смисъл”: Рембо и Маларме. И двамата бяха чужди и неразбрани за времето си. Техният идеал бе по-голям от времето. Тяхното слово като всяко пророческо слово отиваше отвъд времето. Геният има един отличителен белег: че изпреварва времето си: Артюр Рембо.”

Пол Валери: „Цялата известна литература е написана на езика на здравия разум, освен произведенията на Рембо.”

Дълбоко  изповедно и драматично писмо на Артюр Рембо до сестра му Изабел, писано на 10 юли 1891 г., броени месеци преди да почине, е било продадено на търг на „Сотбис” в Париж за 405 000 евро. „Сбогом сватба, сбогом семейство, сбогом бъдеще” - с мъка пише буйният до скоро скитник, като скицира новия си дървен крак и патериците, с които трябва да се движи. Болката напира от всяка написана дума: „Каква досада, какво отегчение, каква тъга, като си помисля за миналите пътешествия и колко бях активен само преди пет месеца! Къде са планинските върхове, ездата, разходките, пустините, реките и моретата? А сега живея като инвалид.”

В тези викове на отчаяние сякаш долавяме това, което той е споделил вече в „Един сезон в ада”: „Аз бях безделник, плячка на тежка треска” или „Сега съм низвергнат; ужасявам се от отечеството.”  В „Невъзможното” той е направил сам своята тежка равносметка: „О! Този живот на моето детинство, големият друм през всички времена - свръхестествено мрачен, по-безразличен от най-добрия от просеците, горд да нямаш ни отечество, ни другари - каква глупост беше то. И аз се опомням от това!”

Една истинска човешка и творческа загадъчна стихия се крие в образа на това момче, което само пожела невъзможното: „да обладава истината в една душа и в едно тяло” и което Пол Верлен нарече с крилатия израз „един човек с подметки от вятър”.