Андрей Андреев

Видях Русия… Беше ден
на есента подобен.
Блестеше слънцето над мен
като от храм господен.

Камбаните звъняха… Хор
пронизваше небето.
И към високия простор
се вдигаха ръцете.

И шушнеше под мен пръстта,
в която не нагазих,
че знаех: като паметта
тя тежък спомен пази;

и по неравната й плът,
отколешна и млада,
щом снеговете завалят -
по бели кости падат.

…И оттогава през света,
със участ мълчалива,
вървя по сухите листа
като по мъка жива.