ЦЕННОСТНА СИСТЕМА

Марина Димитрова

Октомврийското слънце щедро сипеше последните си лъчи, да стопли бедните душици, преди ноември да ги захапе с ледените си зъби.

В парка беше светло, топло и все още свежо. На една отдалечена пейка, в края на алеята, там където дърветата оредяваха и слънцето се прокрадваше между клоните, стоеше слабичък, побелял старец в износено, но чисто яке.

Край него се бяха струпали няколко котки, на които той хвърляше малки залъци хляб. Те лакомо ги изяждаха и с очакване поглеждаха към мъжа за още. Хлябът бързо свърши.

- Няма вече милички, свърши хляба. И паричките свършиха, то те колко ли са. Как ли ще дочакам на 7-ми „голямата” си учителска пенсия и дали?

Котките се свиха до краката му. Той сковано стана от пейката, да се разтъпче и видя, че от близкия контейнер за смет стърчи почти цял хляб.

Извади го внимателно. Беше с целофанената си опаковка. И още нещо интересно намери старецът в контейнера под хляба - книга, книга в синя опаковка. Позна я веднага, не можеше да сбърка.

„Боже мой, та това е том от Достоевски - „Престъпление и наказание”! Кой идиот може да изхвърли Достоевски на боклука?! И хляба?! Господ ще ни накаже, о, та той вече ни наказва!”

Старецът гнусливо почисти книгата в тревата и я сложи на пейката, после нахрани котките с хляба. Доволни, те се излегнаха в тревата край него и кротко заспаха.

Той отвори наслуки книгата с вълнение и зачете. Разбира се, беше чел всичко от Достоевски, но този велик, гениален писател можеше да се чете и препрочита много пъти и винаги да откриваш още и още нови и неосъзнати неща.

Тишината рязко беше раздрана от крясъка на дете, тичащо по алеята. Зад него крачеше баща му. Беше нисък, як и набит. В походката - бавна, поклащаща се, но напрегната, имаше нещо заплашително.

Ръцете размахваше далеч от тялото, гърбът - леко приведен. Късо остриганата му глава без врат, излизаше сякаш направо от масивните му рамене, само отзад, на тила му се гънеше на мазни катове.

На гърдите на мъжа блестеше огромен златен кръст на дебела, също златна верига. Златна обеца висеше от едното му ухо, на ръцете, отрупани с пръстени, проблясваха гривни. Беше облечен в късо кожено яке, дънки с кожен колан с голяма сребриста катарама и островръхи обувки.

Пред него тичаше синът му - умалено копие на баща си, крещеше и размахваше светещ детски пистолет, който произвеждаше къси, дрезгави откоси.

Детето дотича до пейката, на която стоеше старецът и насочи гърмящия си пистолет към котките. Те панически се разбягаха, то ги подгони с крясъци, стреляйки с пистолета си. Обезпокоен старецът стана бързо.

- Защо ги гониш бе, дете, те нищо не са ти направили, виж колко са мили, недей така, не е хубаво.

Детето нагло го погледна и пусна един откос в лицето му.

В този момент дотича запъхтеният му родител.

- К’во искаш от сина ми, бе, старец скапан, я се омитай от тук, да’нтъ заритам и теб - и той злобно ритна с острата си обувка една от котките, свила се зад пейката.

Тя полетя, измяука жално и тежко падна в храстите. Бащата хвана за ръка сина си.

-Айде, мойто момче, да се мааме от тук, че дядката ми образува нерви.

Детето „разстреля” още веднъж стареца и тръгна след баща си.