БОРБА ЗА ВЪЗДУХА

Цветелина Александрова

Беше се изпънала върху лявата си страна в самия край на леглото. На тясната рамка на леглото, за да заема минимално място. Ама че легла - от старите пружини. Тялото й бе опънато като струна, мускулите - напрегнати. Беше готова да скочи при най-малкия шум вдясно. Вдясно спеше дъщеря й. По средата на леглото, облегната на няколко възглавници в почти седнало положение.

Спеше. Най-накрая. А тя, полегнала встрани, благодарна, слушаше най-прекрасната музика на света. Как детето й диша. Как леко поема миниатюрни глътки въздух. Ноздрите й се разширяват. Устните се отварят. Въздухът се плъзва между зъбите. Устата рязко се затваря.

Част от въздуха сърдито проскърцва по гръкляна. Поема към бронхите с леко свистене. Като старите млековарки малко преди да заври млякото. Свистенето се засилва. Преминава в тихо свиркане по крехките клончета на бронхиалното дърво. Докато въздухът насища дробовете, свиркането неизменно расте.

Тя гали детето си по челото. Изпотеното малко челце. Опънато от напрежение в борбата за въздуха. Остаряло от умора детско челце. Поредната мъчителна седмица в неудобното болнично легло. Поредният тежък пристъп. Дерящата кашлица, суха като чупене на клони. И онзи отчаян поглед в детските очи, когато въздухът не достига, но не знаеш защо.

Когато мама притичва по пижама с инхалатора в ръце, звъни на „Бърза помощ”, дава от „вълшебния” чай лъжичка по лъжичка, отваря широко прозореца и накрая в отчаянието си, те грабва и те изнася на ръце навън, докато дойде линейката.

Отпусната в прегръдката на мама, натъжена от сълзите в очите й, отново и отново се мъчиш да поемеш въздух. И все не става. Болят гърдите. Боли коремчето. Лошо ти е. Линейката не идва. Въздухът не идва. И пак опитваш. И пак. Разплакваш се от безсилие. И мама плаче.

И после се събуждаш в тясното бяло легло в болницата с тръбички в носа и абокат на китката. Мама седи до теб и те гали по челото. Идва младият доктор и бързо повдига пижамата, да те преслуша. Пръстите му са студени. Гледа сериозно и клати глава.

- Детето се влошава, госпожо! Едва успяхме да я спасим тоя път. За пореден път Ви подканям - включете се в експерименталното ни лечение. Включете се и спасете живота на дъщеря си.

- Докторе, Вие казахте… страничните ефекти - гласът на мама трепери, а очите й са подпухнали и сухи. Пак цяла нощ не е спала и е плакала толкова, че сълзи няма вече.

- Странични ефекти! - докторът извиква възмутено - Става дума за живота й, госпожо!

Мама го гледа, твърде уморена да спори.

- Вижте, в състояние като нейното…, боя се, че нямате никакъв избор. Въздухът в последните няколко години е с изключително лошо качество. Знаете това не по-зле от мен. Азотният диоксид, серният диоксид, въглеродният оксид са с концентрации три пъти по-високи от тези, които са били приемани за допустими само преди десет години. Боя се, че при дъщеря Ви, както и при други деца и възрастни, страдащи от бронхиална астма и хронични белодробни заболявания, всичко това е довело до необратими структурни промени на белия дроб. Показах Ви снимката от скенера на дъщеря Ви. Детето се влошава, госпожо! - докторът гледа мама строго, протяга дясната си красива бяла ръка и я стисва предупредително за рамото.

- Но, докторе! - извиква мама - Какво, какво да направя, докторе!

- Какво ли? Казах Ви преди три дена, а всеки път все по-трудно я спасяваме. Дробовете й са като дантела. Колебанието Ви я обрича на неимоверно страдание. Това ли искате за детето си, госпожо? - гледа я вече сърдито.

- Докторе - мама стисва устни и изведнъж заговаря също строго и твърдо, без да отделя поглед от очите на доктора - Казахте, че все още не сте изследвали страничните ефекти на лекарството. Казахте, че не знаете какви точно, но сте сигурен, че ще има такива и във външния вид, и в органите, и в емоционален аспект. Докторе, казахте, че лечението се състои във видоизменение на белите дробове, в промяна на генетичната структура на белодробните и бронхиалните клетки. Искате да присадите на дъщеря ми клетки от хриле на риба. Вие имате ли дете, докторе? - мама все така го гледа право в очите, а гласът й потрепва и глъхне като звука на цигулката в нощите след като татко ни напусна.

Не си спомням скоро да е свирила. Откакто пристъпите ми зачестиха, e все напрегната, недоспала - или с инхалатора в ръце или вечер до късно на компютъра. Все повече работи, за да можем да плащаме лекарствата, сметките, престоите в болницата. А цигулката си стои затворена в калъфа в ъгъла. Вечер понякога, когато си мисли, че спя, я изважда и я милва като дете. После въздъхва силно, затваря я и пак затраква по клавишите.

- Госпожо, преди три години детето ми се влоши необратимо след тежък пристъп на бронхиална астма. Получи масивен двустранен белодробен колапс и не успяхме да го спасим - докторът я изгледа продължително и се насочи към вратата.

- Докторе! - изхлипа мама и леко го прихвана за ръкава на бялата престилка.

Той се спря, обърна се и пак я изгледа.

- Съжалявам, докторе…

- Животът на Вашето дете е във Вашите ръце, госпожо - докторът хвана и двете ръце на мама и ги стисна силно в своите - Разказвах ви няколко пъти за двойнодишащите риби. Природата ни учи да сме адаптивни, за да оцелеем. Налага се да си научим урока.

Телефонът на доктора иззвъня. Смръщи се малко, но го извади от джоба на престилката си и хвърли поглед към дисплея.

- Извинете ме, госпожо! Чакат ме. Моля Ви да ми дадете отговор утре. Детето не може да чака повече.

- Разбира се, докторе! Благодаря Ви.

Мама затвори вратата след него.

После приседна на леглото ми и пак ме замилва по челото. Беше толкова тъжна, че ми дожаля.

- Миличка, трябва да ти обясня нещо - гласът й беше съвсем тъничък, аха-аха да се скъса.

- Мамо, мамо! Аз разбрах! - усмихнах й се - Докторът ще ме лекува и ще стана русалка. Като малката русалка Ариел. Тя е добра и весела. И здрава. Има опашка, но е много красива. А ти защо плачеш? Няма ли да ме обичаш, ако имам опашка?