СКАНДАЛНИЯТ ГЕНИЙ ИЛИ МОЯТ СЕРГЕЙ ЕСЕНИН

Стефан Коларов

СКАНДАЛНИЯТ ГЕНИЙ ИЛИ МОЯТ СЕРГЕЙ ЕСЕНИН

Маяковски го нарича „дяволски талантлив” и в тази характеристика, в която се преплитат ангелското и дяволското, сякаш се долавя опасната, сложната и погубваща тайна на неговия гений. Когато през есента на 1921 г. в ателието на художника Георгий Якулов в един часа през нощта пристига Айседора Дънкан, тя ляга на дивана, а Есенин в нейните нозе. В спомените си Анатолий Мариенхоф, неговият най-близък приятел тогава, разказва : „Тя вплете пръсти в неговите къдри и каза: „Solotaia golova!” Беше неочаквано, че тя, знаещата не повече от десетина руски думи, знаеше именно тези две. След това го целуна в устата. И за втори път нейната уста - малка и красива, като куршумен изстрел приятно изрече руските букви: Angel! Целуна го още веднъж и каза: Tschort!” С безупречен женски усет великата танцьорка, която изпълнява босонога Интернационала с лек гръцки хитон, е усетила демоничната сила на красивия двадесет и шест годишен лирик, който тогава е на върха на славата си. И Шарл Бодлер говори за „дяволската хубост” като пленителното очарование и дръзновение на младостта.
Двамата се оженват и заминават на продължително пътуване из Европа и в САЩ. Смята се, че още през тези месеци той започва да пише поемата си „Черният човек”. Нейното начало се появява на няколко места като трагичен рефрен:

Брате мой, брате мой,
много съм болен.
Откъде се взе тази болка?
Както в полето, в леса през септември
вее вятърът волен -
тъй в моя мозък тече алкохола.
(Преводът е мой.)

Мисля, че самият той е подсказал началото на тази болест и тя е назад, в неговото най-ранно детство. През октомври 1925 г. в „За себе си”, описвайки накратко своята биография, Есенин споделя, че още двегодишен е бил даден за възпитание при своя заможен дядо, баща на неговата майка, при който са живеели и тримата възрастни неженени синове. Вуйчовците са били буйни селски младежи. „На три и половина годишна възраст ме качиха на кон без седло и веднага го пуснаха в галоп - разказва авторът. - Помня, че ми се зави свят и много здраво се държах за гривата. После ме учиха да плувам. Единият вуйчо (вуйчо Саша) ме взимаше в лодката, отдалечаваше се от брега, сваляше ми бельото и, като кученце, ме хвърляше във водата. Аз неумело и изплашено цапах с ръце и докато не се задавех, все викаше: „Ех! Мърша! За какво ставаш ти?…” „Мърша” у него беше дума ласкателна. После, осемгодишен, на другия вуйчо често заменях ловджийското куче, плувах из езерото за застреляните патици. Сред децата всякога бях главатар и голям побойник и ходех винаги в рани.”
Тази кратка автобиография е поставена в началото на „Избрани стихотворения и поеми” (1972), издание на „Народна култура”, преводачът не е посочен, но в оригинала обръщението на вуйчото към племенника е стерва, дума, която аз помня от моето детство. В Лом презрително овикваха стерва или пачавра всяка от леките жени, които ходеха с шлепчиите - моряците от спрелите на пристанището товарни кораби. Така че цинично-еротичната дума, с която е наричан невръстния малчуган, очертава грубата атмосфера, в която той формира своите ранни емоции. От своя страна, както описва поетът, дядото пък го предизвиква на юмручен бой, въпреки протестите на бабата, защото смятал, че така ще го закали. Неговата свръхчувствителна натура е била травмирана през тези години на съзряване и никак не е изненадващо това, че при бурните пиянски нощи, описани в „Кръчмарска Москва”, и юмруците са влизали в действие. Дори и когато е женен за Дънкан! Без да търся специално сравнение само ще добавя, че и Димчо Дебелянов при запои е показвал якостта на мускулите си и стражарите са го прибирали в ареста! Тези депресивни прояви при двамата свръхчувствителни поети не трябва да изненадват - татко Фройд го е обяснил много добре!
Максим Горки с проникновението на големия писател го е оценил впечатляващо точно: „Сергей Есенин е не толкова човек, колкото орган, сътворен от природата изключително за поезия, за изразяване на неизчерпаемата „печал на полята”, на любовта към всичко живо по света и на милосърдието, което човек заслужава повече от всичко.” И друг велик писател и тълкувател на творческата природа - Томас Ман, по повод на Шилер и Достоевски, пише: „Дори и най-облагодетелстваният от природата гений никога не е в смисъла на еснафа нещо естествено, природно, той никога не е напълно здрав, нормален и „според правилата”. В неговата физика винаги има нещо много уязвимо, възбудимо, склонно към кризи и болести, в психиката му винаги е налице нещо странно, плашещо делничните хора, нещо граничещо с психопатологичното, макар че не филистерът е, който следва да дава тук мнение.”
През март 1915 г. той се появява за първи път в Петербург, градът, където ще намери и смъртта си, като член на групата селски поети „Краса” и е посрещнат извънредно радушно със своя задушевен глас. Ал. Блок оценява стиховете му като „свежи, чисти, гласовити”, но не пропуска да отбележи и тяхната слабост - „многословни”. „Последният поет на селото”, както сам се нарича издава и първата си книга „Радуница” (1916), която още със заглавието си подсказва защо по-късно се появяват в неговите творби християнски мотиви и библейски образи, както е в „Богородица троеручица” (1921). Преводачите превеждат Радуница със Задушница, но в Русия това е празник в неделята след Великден - Томина неделя, когато се носят вино и храна (главно билини) на гробищата, за почитани на умрелите предци.
Приятелството с Анатолий Мариенхоф, Вадим Шершеневич, Рюрик Иванов и мнозина шумни и търсещи слава автори довежда до създаването на групата на имажинистите, която се разпада през 1924 г. след Открито писмо на Есенин и и Ив. Грузинов, но техните сборници и алманаси имат широко разпространение. Течението оставя следа в руската поезия от първата половина на ХХ век. Стихосбирките „Изповедта на хулигана” (1921) и „Стихове на скандалиста” (1923) очертават неговият профил в онова неспокойно следреволюционно време, изпълнено с много спорове, политически битки, хвалби и отрицания. Животът на поета е белязан от светли щастливи моменти на възход и на мрачни, тежки периоди на раздяла и разочарование. От връзките с жени - с брак или без сключен брак, се раждат синът Юрий, след това дъщерята Татяна и синът Александър. Той има още един син Александър… В неговите „Стихотворения” (1924) и „Персийски мотиви” (1925) са отразени едни от най-вълнуващите му признания за любовта, за родния край и майката, за търсенията и лутанията на един неспокоен дух.
Скандалната слава го следва навред. Появяват се обаче остри критични статии, в които се осъждат пиянските свади и безделието, сочени като антисоциални прояви. Срещу него са били заведени няколко углавни дела - заради хулиганство. Известно е и Делото срещу четиримата поети, в което и Есенин е обвинен за антисемитски изказвания заедно с приятелите си. След раздялата с Айседора Дънкан, той живее с Галина Бениславска, която е била негова секретарка и която безропотно е понасяла бурния му живот, заради дълбоката си любов към него. След смъртта му тя се самоубива на неговия гроб.
Неочаквана е женитбата му със С. А. Толстой (1900-1957), внучка на великия романист, през есента на 1925 г. Хармонията на тази връзка обаче е твърде кратка и затова в края на ноември младата съпруга уговаря с директора на психоневрологическата клиника при Московския университет проф. П. Б. Ганушкин лечение на поета. Развръзката настъпва на 21 декември, в навечерието на Новата 1926 г., когато пациентът напуска внезапно лечебното заведение, разваля всички договори с Госиздат, изтегля всичките си пари от спестовните си книжки и заминава за Ленинград, където се настанява в стая № 5 в хотел „Англия”. Среща се със стари приятели като Н. А. Клюев, Г. Ф. Устинов, Ив. Приблудни, В. И. Ерлих, И. И. Садофиев, Н. Н. Никитин… Докато го намерят увиснал на въжето, с което е бил привързан един от огромните му куфари, на тръбата на парното отопление!
Едно от последните му стихотворения, написано само три седмици преди неговата гибел, сякаш подсказва тази вътрешна разруха на духа, която нищо не може вече да излекува. Чрез любовната измама поетът сякаш е изповядал и равносметката на своя живот - кратък, но мощен с поетичното дело. Както в предишната публикация за Есенин - „В этом мире я только прохожий…”, публикувах преведена любима творба, така и сега преведох и това стихотворение, защото в него намирам също нещо дълбоко свое и лично. Eдин истински шедьовър на лириката!

* * *
Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
нима не съм достатъчно красив?
Не гледаш ме в очите, но се палиш,
отпусната на пл?щите ми с порив див.

Млада, с чувствена премала
с теб не съм нито груб, нито нежен.
Разкажи ми колко други си ласкала?
Колко ръце и устни помниш от живота прежен?

Знам - те преминали са като сянка,
оставили ни радост, ни тъга.
На много чужди колене си сядала,
а ето и на моите седиш сега.

Нека твоите очи полузатворени
и ти да мислите за някой друг.
Нали и аз самият с взора си
търся миналото скъпо тук.

Тази страст не наричай съдба -
лекомислена, прибързана връзка.
Както случайно се срещнахме с тебе,
ще си отида без надежда дръзка.

Да, и ти ще си тръгнеш - прощавай,
за безрадостните дни не тъжи.
Само нецелувалите не примамвай,
само неизгарялите не лъжи.

И до друг, когато с лека походка
ти преминеш, тръпнеща от любов,
може би аз ще изляза на разходка
и ще се видим двамата без порив нов.

Рамо до другия ще притиснеш лихо,
ще наведеш глава с жест поривист.
Ти ще ми кажеш: „Добър вечер” тихо,
аз ще отвърна: „Добър вечер, miss”.

И нищо няма душата ми да развлича,
и нищо няма да събуди чувства заспали.
Който е обичал, вече не може да обича,
който е изгорял - не може да се запали.

КРАЯТ НА ПОЕТА, КОЙТО САМ СЕ НАРЕЧЕ СКАНДАЛЕН И ДОН ЖУАН

С трагичната гибел на Сергей Есенин на 28 декември 1925 г. лириката загубва един от най-големите си майстори
Трагедията на Сергей Есенин е трагедия с много актьори. Той не е сам върху сцената на своя живот. В неговата двойнствена природа можем да открием сходство с тази на Пол Верлен. Огромен талант, белязан от мъчителни травми още от ранна възраст, който търси своите сложни пътища на развитие и осъществяване. Многобройните връзки с различни жени правят историята на неговия живот така скандална и вълнуваща. Но поезията му е тази, която превръща неговото дело в безсмъртно. В нея той е вложил всичко, което и имал в душата и сърцето. Удивително е, че в последната година на своя живот - когато алкохолизмът и депресиите са оставили дълбоки рани, той създава едни от най-хубавите изповеди - изпълнени с психологическа дълбочина и ярко художествено майсторство, драматични, сурови и искрени.
В навечерието на Рождество Христово Есенин заминава с пет куфара от Москва за Ленинград, където в хотел „Англетер” е прекършен неговия живот. Предчувствал ли е поетът своя гибелен край? Едно от стихотворенията му носи дата и това е показателно. То е написано само две седмици преди трагичния му край. Въпреки редица преводи, аз също го преведох, защото търсих моят прочит на творбата, доближавайки се максимално до автентичното съдържание:

* * *
Може късно, може твърде рано -
не се замислях години наред
как заприличах на Дон Жуан
като занесен и ветрен поет.

Как се случи? Как ли с мен стана?
Всеки ден приласкал колене,
всеки ден горчива измяна
ме изгаряше, а не казвах: Не!

Как исках сърцето по-малко
да раздава чувствата нежни
и в очите на жени жалки
да търси радости прежни.

Предпази ме ти, мое презрение,
бях белязан от тебе един
в душата с хладно кипене
и на люляка с полъха син.

В душата свети залез лимонов
и разкрива реда очертан,
за свободата на чувствата нови
приеми ти зова, Дон Жуан.

И на живота всяка тръпка
срещам по-безразличен, без зов,
а на май синьоцветната пъпка
сякаш е вихрена нова любов.

Тъй се случи, тъй и с мен стана -
преминах през безброй колене,
срещах с горест всяка измяна
и щастие чаках веднъж поне.

13. XII. 1925