БЕЗДНАТА ЖИВОТ

Надя Попова

Из „Дух над водите” (2016)

В начало Бог сътвори небето и земята.
А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.
Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.
Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината.
Светлината Бог нарече ден, а тъмнината - нощ. Биде вечер, биде утро - ден първи.
Из БИТИЕ, книга първа от Стария завет

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

В далечните млади години колегите ми от Литературната редакция на БНР ме наричаха „нашият Екерман”. Заради способността  да възстановявам картината на събития, очевидци и участници в които сме били всички, но подробностите помня само аз. Това свойство на паметта не е моя лична заслуга, а по-скоро е генетично унаследено. Както и много други, да не кажа всички базови  качества, оказали се впоследствие повече пречка, отколкото щастливо обстоятелство за един благополучен и относително безоблачен живот.

Сред недостатъците ми е и този, че никога не съм си водила писателски дневник, изобщо каквито и да било записки. Следователно, съм един виртуален Екерман, разчитащ на утаилото се в гънките на подсъзнанието, на дъното на образно-емоционалната памет.  Понякога тя ми прави лоши услуги. Също като в гениалния роман на Станислав Лем „Соларис”, ме изправя пред огледалото на живия, мислещ  Океан, който ми изпраща своите „фантоми”, материализирайки най-съкровените спомени и преживявания, угризения, несбъдвания…

Друг път, като в едно превеждано отдавна от мен стихотворение на рано починалата руска поетеса Нина Искренко… Впрочем, налага се да го преразкажа свободно. На някои хора съдбата им изпраща ангели. На други - им изпраща хора. И те са техните ангели. Това е най-общо смисълът му.

Макар да бях притеснително, самовглъбено дете, животът ме моделира като контактен, дори свръхобщителен човек. Не преставам да се изненадвам по празниците колко много поздравления трябва да изпратя, дори след редуцирането на приятелите и добрите познати до „представителна извадка”, както казват социолозите. Но моите „ангели” сред тях разпознавах и разпознавам безпогрешно. Част от тях се преселиха там, откъдето са дошли. С други, слава Богу, все още вървим в една пътека. Край която  дебнат сенките и протягат към нас грабливите си пръсти.

Животът е тайна, той не подлежи на програмиране. Той ни дава своите знаци. С болести. Загуби. Непрогледен мрак. Непоносима мъка. След която губиш способността си да плачеш. Но се научаваш да се усмихваш.

С ослепителна светлина. Със зашеметяващо красиви гледки. С четирилистни детелини. Каквито намират две пресекли живота ми  жени и то без да ги търсят. Могат да подминат цяло поле, а край някоя рехава туфичка да се наведат и да откъснат няколко наведнъж. Казват, че им се обаждали, че ги викали.

Така ме викат и моите хора. Преживяното с тях, самото им съществуване ме крепи сред немилосърдния свят.

В отдалечения квартал, където се преместих преди десетина години, живееше един много странен човек. Доскоро почти през ден, по-точно - през вечер - пътувах с него в автобуса, когато се прибирах към къщи. С дълга до раменете, прошарена къдрава коса и изящен гърбонос профил. И при трийсетградусова жега, и при минус 20 през зимата  винаги  облечен с едно и също - избелели дънки и светлосиня тениска. Обикновено се качваше на Орлов мост и пътуваше до края на линията. Нямаше спътници, не разговаряше с никого. Но което е необичайното - никога не сядаше и не се държеше за нищо. С някакви отработени във времето усилия успяваше да запази равновесие дори при острите завои, само леко, пружиниращо присвиваше колене и оставаше така - в лятно облекло сред закачулените, вдигнали яки и увити в шалове пътници, като някакво извънземно тяло, около което въздухът се завихря и образува своеобразен вакуум. Никога не срещнах погледа му, притеснявах се да го погледна открито. Бездруго хората го зяпаха - откачалка… Или се правеха, че не го забелязват. От година и нещо не го виждам. Дано е заминал занякъде, но не много надалеч.

Аз пък продължавам своето пътуване през дните и сякаш духът на тайнствения непознат се е вселил в мен. Мъча се да пазя равновесие и да не се докосвам до нищо чуждо и нечисто.

Литературата си остава за мен най-сигурното убежище. И светлите умове, които са се спасили и спасяват чрез думите. Отдавна знам коя съм. Състезателният дух ми е чужд. Наследила от прадядо си, даскал по математика, пъргав ум, смятам бързо и безпогрешно, но не разбирам нищо от сделки. Благодарение на невероятната проф. Тахо-Годи (светла й памет!)  съм наясно с гръцката античност и обитателите на Олимп, както и с полубоговете и простосмъртните, въвлечени в хитроумните им авантюри, едни и същи от времето на Омир до днес. Но моят Олимп е тук, на земята. Тук е и моят Соларис. Реших да споделя с читателите - този път в немерена реч - част от своите наблюдения, които са  докоснали мисълта и душата ми, реейки се над живия Океан.

Авторката

——————————

БЕЗДНАТА ЖИВОТ

ПАДАНЕ ОТ ВИЕНСКОТО КОЛЕЛО

В сряда (7.04.2004 г. - б. а.) френски учени обявиха, че са открили самолета, на който легендарният писател Антоан дьо Сент-Екзюпери е намерил смъртта си на 31 юли 1944 г. Останките на „Лайтнинг - Р 38″, с който е летял в края на войната бащата на „Малкия принц”, бяха открити на дъното на Средиземно море, недалеч от Марсилия.

(Из печата)

На 4.04.2004 г., Цветница, всички български медии съобщиха, че автобус с български ученици екскурзианти от Свищов на връщане от Дубровник е паднал във водите на река Лим край черногорското село Биело поле. Десет от децата загинаха. Две от тях още се издирват. Автобусът не е изваден от придошлите води на планинската река.

Смъртта на дечицата хвърли в покруса не само близките им, но и цяла България. Тя извади на повърхността трупани и потискани с години тревоги, съмнения, инерции, порочни практики, претупани социални ангажименти, несъстояли се рождества и възкресения. Иначе казано, след тази черна Цветница за нас, българите, Възкресението просто не се състоя, въпреки че всички телевизионни програми излъчваха тържествената литургия от различни храмове.

А каква е връзката между двете разделени от 60 години събития, освен че в основата им е катастрофата като трагичен житейски финал? Мнозина навярно биха казали - никаква. Но аз не мисля така. Винаги когато ме нарани усещането за погубена чистота, си припомням Малкия принц. Тази очарователна тъжна приказка за възрастни на Екзюпери, която е не по-малко разбираема и за децата. Зад притчовия смисъл на редовете й е стаен жизненият опит на всеки един човек, стига той да не е забравил, че някога е бил дете. И ако не се е отучил да вижда със сърцето си. Но често ли си припомняме Христовите думи, че в Царството Божие ще влязат само ония, които са чисти като децата?

В деня, когато погребваха 10-те малки удавници, Видинският митрополит Дометиан каза: „…тези дечица ще отидат при Бога със своята невинност като ангели Божии. Земята ще приеме своята част - тялото. А техните безсмъртни и блажени души, които с нищо не са били окаляни и опозорени, ще отлитнат във висините и ще се радват пред Божието лице в светлина и вечен мир.” А митрополит Григорий изрази същото с малко по-различни думи: „Те нямаха време за грехове. Нашата милост е да не ги забравим, а да ги споменаваме в молитвите…”

Милостта на наша милост е… И тук същността ми се бунтува и негодува. Каква милост, какви молитви? Кои сме ние? Какво искаме от децата си? Ако се върнем отново към символиката на „Малкия принц” - колцина са се опитали да „опитомят” детската душа, да събудят в нея истинската любов и представите за духовни, а не само материални ценности? Не иска ли всеки - родител, учител, политик, работодател - като онзи цар без царство в повестта на Екзюпери - да превърне децата в свои поданици? А те са просто деца. Чисти същества, които се опитваме да моделираме по свой образ и подобие и уж все за добро.

Джани Родари беше казал: „Не е вярно, че детето трябва да бъде добро. Възрастният трябва да бъде добър, за да не го развали.”

Какво предложихме на децата си през последните петнайсетина години (или по-точно от какво не ги защитихме)? Какъв е образът на заобикалящата ги действителност, на всекидневния им живот в крайните си, уродливи прояви: невръстните жертви на „Индиго”, убийството на 14-годишната Маргарита от Пловдив, извършено от нейни съученички и довчерашни приятелки, всекидневните изнасилвания и блудства с малолетни, отвличания и показни мафиотски разстрели по улиците, ширещата се наркомания, разкрачилата се на всеки ъгъл порнография… И всичко това - на фона, създаван от скудоумно-циничните припявания на родни рапъри, оказали се впоследствие и сутеньори. Които обаче са някакъв парадоксален отдушник за обременените от толкова жестокост и грозота детски души. Някои тийнейджъри отказват да извадят от ушите си слушалките на уокмена дори по време на учебните часове… Наглост или самозащита? Трудно е да се даде категоричен отговор.

В детските ми години дръзкото държане и нецензурният език, изобщо асоциалното поведение, бяха рядкост - такива „саморасляци”, а те обикновено произхождаха от най-долните социални слоеве, ги наричаха  г а м е н и  и нормалните, непропуснали първите си седем години деца страняха от тях. Сега този тип бруталност е въздигната в норма на поведение. По този скандален начин днес се държат и една част от децата на т.нар. ни елит, насочвани от амбициозните си родители към езикови гимназии, а не само бледоликите „братчета на Гаврош”, обременени от наследствен алкохолизъм и престъпни наклонности. Неведнъж сме говорили по тази тема с горчивина и усещане за безсилие, за поражение на нашето поколение с моя близка, която преподава в една такава елитна столична езикова гимназия. Всеки следващ випуск накланя кривата все по-надолу, като че ли някаква жестока мутация, интелектуална и нравствена, поразява новите поколения деца. Изключенията са рядкост. И трябва ли да се изненадваме на това, след като не сме нищо друго освен скачени с тях съдове? Упадъкът на морала като цяло в болното ни общество не може да не засегне децата, с каквито и разумни или притворно възвишени думи да ги наставляваме. Те просто губят ценностни ориентири, не различават доброто от злото, позволеното от недопустимото, в което съдник е не законът, а нещото, което стои над нас, както и да го наричаме - Бог, вселенски разум, световна хармония или Мечо Пух.

За да не звучи казаното дотук като куха патетика и „д’ъртанянско” мърморене, ще дам конкретен пример, все от същия източник - моята позната преподавателка. Приблизително по същото време, когато се случи трагедията със свищовските деца, и тя със свои ученици бе на 12-дневна екскурзия из Западна Европа. А епизодът е следният: точно на 1 април маршрутът им спира на френската Ривиера, от възвишението, където е хотелът им, се открива прекрасен изглед към Кан; докато се любува на гледката, тя ненадейно долавя разговор между две момичета, едното тъкмо изрича: „Ама какъв бъзик ще си направя с майка ми! Ще й изпратя SMS: „Паднах от Виенското колело. Цялата съм натрошена и май за цял живот ще остана парализирана.” Ужасена, моята позната започва да разубеждава момичето да не прави това, като се опитва да й обясни, че тук няма никаква шега, пък и майка й не е добре със сърцето. Казусът уж е разрешен. Но при пристигането в София навръх Великден, когато родителите посрещачи, вече близо седмица стресирани от случилото се в Черна гора, прегръщат децата си, същата майка споделя с учителката какъв шок е изживяла, когато на въпросната дата е получила SMS съобщение от дъщеря си, че била изпуснала автобуса, че е на непознато място без пари и багаж, не може да се разбере с никого на никакъв език и т.н. (ще рече - по-мек вариант на първоначалния замисъл). Разтреперала се, докато стигне накрая до думите: „Бъзик бе, ха, ха, ха! Първоаприлски!”

Спирам дотук. Не искам да обобщавам. Нито да обвинявам. И аз няма да вляза в Божието Царство, нищо че съм чела Екзюпери и не съм забравила детството си. През което прочетох много книги и прописах стихове. За разлика от повечето днешни пубери, които рядко могат да направят изречение, без то да започне със „Значи…”, и да изразят отношението си към нещо по друг начин освен с думите „Кефи ме”, „не ме кефи”… За жалост повечето от тях не ги кефи не само физическото и духовно българско битие, но не ги докосва и почти нищо от големия свят на европейската история, култура, архитектура, бит - извън познатите знаци на масовата култура, на унификацията като закусвалните „Макдоналдс” и шаловете на фенклуба „Ювентус”. Тук в България или извън нея.

Дано е живо и здраво, дано има щастливо бъдеще онова момиче с първоаприлската шега. Пожелавам му да не изпитва не само истински, а дори и виртуални болки. А мен ме боли. Защото паднах от Виенското колело. Май всички ние, 40-50-годишните, паднахме от него. Край нас тече едно време, което не разбираме докрай, защото главите ни са помътени от шеметното въртене и смяната на гледките, стомахът ни се е качил в гърлото… Наоколо стърчат странни символи на разпадналото се мироздание. Те са реални.

Покрай канала на „Евлоги Георгиев” между „Орлов мост” и „Граф Игнатиев” върху тревната площ от няколко месеца са разположени чудновати скулптурни форми, увенчани с надписа „Скулптура на открито. Градска художествена академия”. Подобни монументални геометрични фигури от камък и метал има и в градинката “Заимов” пред театър „София”. Тия дни видях на една от тях, представляваща нещо като каменна платноходка, надпис с огромни черни букви: ПОЗОР. Не го отнасям към модерността на експоната. А към целия ни живот, към каменните ни сърца. Към сърдечната ни недостатъчност.

…Ръката ни е твърда и болезнено стиска крехката детска длан. А понякога - среща празно пространство. Днес децата ни боледуват - от екологически замърсявания и недояждане, от самота и несигурност, от псевдознания и полуистини, с които ги натъпкахме ние. Дали си спомнят приказката за Малкия принц? Или вече са тръгнали към друга приказка, в която израсналият Малък принц се е превърнал в просяк и поема към други земи да търси щастие? Дали няма да си потърси и друга планета? Само и само да е по-далеч от това тук.

2005

——————————

ЕТЮД ЗА САМОТА

14 февруари. Трифон Зарезан. Или Св. Валентин. В зависимост от националните и епикурейските предпочитания на онези, които искат на всяка цена днес да празнуват - напук на студа, слуховете за настъпващия към България птичи грип и други бедствия с пагубни последици, сладострастно тиражирани от медиите.

Прехвърча сняг. Или по-точно - падат бавни, едри снежинки. Ако бях млада, сигурно щях да се влюбя в такъв ден. Свети Валентиновите символи са превзели града, почти всеки квадратен сантиметър от тротоарите и подлезите пред хотел „Плиска”, преливат в нюансите от розово до пурпурно в явна конкуренция с мартениците. Какво да се прави - „цивилизационен избор”… На едно от първите места в света сме не само по сърдечносъдови заболявания сред населението, но и по сантиментално-подражателни имитации, наред с очевидното безсърдечие, превзело живота ни. Но - млъкни, сърце!

Нанизи червени и розови балони със съответната кардиоформа се веят в мразовития въздух, шумно рекламирани от мургави чичковци и тантурести лелки. Скрепени един за друг с розови връвчици, те наподобяват пилешки вътрешности (сърца и дробчета) от магазин за карантия.

Влизам в кварталното кафене да се стопля и изпуша една-две цигари. В интериора му е наблегнато на патиците - в порцеланова патица-стойка са сложени бъркалки, в плетена камъшитова - пакетчета захар. Не липсват патици и непосредствено около мен; птичките са на видима възраст 15-16 години, ученички от близкия техникум по фризьорство и козметика; крякането им, почти като в Андерсеновата приказка, е оглушително, а поради крайно ограниченото пространство на заведението всички други посетители волю-неволю са приобщени към разговора. Разбира се, той е за мъже, за любовни авантюри и други фриволности. („…и той ми вика: Айде да си поиграем… Пък аз му казвам: „Аре стига бе, в тоя студ к’ви играчки… Давай да вършим работа и т’ва е…”) Одобрително кискане. И нови откровения, от които ушите ми направо вехнат, без да съм чак толкова целомъдрена. Мисля си, че за тези скорозрейки, инжектирани с хербицида на цинизма никога няма да се открехнат златните двери на любовта - опияняващата, обсебваща цялата ти същност, изпълваща с лекота и звънтеж душата и тялото, раняващата почти смъртоносно… Те ще „вършат работа”, както са го видели да се прави в еротичните ТV предавания и порносписанията, докато не се или не ги омъжат за някой бабаит, който да ги побийва, а пък те от своя страна да му покръшкват. И въпреки това - ще подаряват и ще очакват някой да им подари на Св. Валентин сърчице. На клечка. На връвчица. Върху плюшено мече. Ще ги мъчи някакво неясно чувство, без да са прочели редовете на онзи голям италианец Салваторе Куазимодо: „Човек е сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч“…

Не знам дали и днес живакът не показва една от най-ниските температури за сезона. Но установявам своя мярка за висша степен на самота. В Радиото, една от най-големите говорилни, мъж си разговаря с кафеавтомата: „Не връщаш ресто, значи… Е, карай, все едно съм ти дал бакшиш. И стига с това „wait”, кажи „Thank you”! Правя се, че не чувам налудничавия монолог-диалог на колегата, пускам си 20-те стотинки за дълго еспресо и наум благодаря на умната кафемашина.

Напоследък все повече неща правя наум и почти нищо - черно на бяло. Докато всекидневно пътувам с автобуса към предпоследната му спирка в „Дружба 2″, 5 част - покрай безбройните газостанции, автомивки, центрове за логистика, покрай никнещите сякаш за една нощ китайски ресторанти и заложни къщи, покрай световъртежните комини на ТЕЦ „Изток” и тръбите на стария топлопровод, нашарени с графити, покрай трамвайни и тролейбусни депа - в главата ми работи адска машина. Там текат откъслечни изречения, цели разкази, някакви прозрения и откровения с ненадейно разклоняващи се асоциации, облечени, както ми се струва, в съвършена форма и осенени от мъдрост. Сякаш някакво гигантско, болно цвете избуява от потисканите месеци наред творчески импулси, мъчи се да пробие хумуса на убийственото ежедневие, да разкърти смръзналата повърхност на живота ми, да изблъска встрани купищата ненужности, затиснали духа.

Но… всичко свършва на предпоследната спирка, в подстъпите на неродния ми дом, на временното ми жилище в отдалечения комплекс досами Горублянското ханче, оказал се в изненадваща близост и до царската резиденция „Врана”… Сакралните наглед мисли, трептели допреди миг като нимба около главата ми, внезапно излитат с облачето на дъха. Е, полетът насън и наяве, а най-вече наум приключи. От всички стрехи към мен се протягат ревматичните пръсти на ледените висулки. А един от двата широки комина на ТЕЦ-а току-що е избълвал облак пара, наподобяващ с очертанията си сърце; пронизано от стрелите на залязващото слънце, то пулсира обречено и непобедимо.

…И неусетно пада вечерта.

2006

——————————

РАЗХОДКА ПО АРБАТ

Това пътуване до Москва след 16-годишна разлъка беше като Божи подарък. Очите ми попиваха пейзажа зад стъклото на колата още по пътя от летище Шереметиево към въжделения град на ранната ми младост, милваха заесенелите гори на Подмосковието, изненадано се разширяваха при вида на новите небостъргачи с чудновата архитектура от двете страни на шосето…

„Хайде, обиколи ги тези твои някогашни улици и приключи веднъж завинаги с носталгията!” - посъветва ме българската ми „московска” приятелка. Усмихнах й се, без да отговоря. Нямаше да ме разбере.

Какво се надявах да намеря в тази толкова променена и външно, и вътрешно Москва? Полъх от бегрижните си гимназиални и студентски години? Следи от първите си токчета, вървящи успоредно със стъпките на сламено-русия ми съученик - моята първа, разбира се, платоническа любов, а днес един от водещите журналисти международници? Атмосферата на Таганка от времето на неистовия Висоцки? Или на стария Арбат, възпят и завинаги осенен от онзи немногословен кавказец със звънкото като кама име Булат?

Впрочем срещнах го пак - под бронзова арка в последната пресечка на Арбат, сраснал се с неговите протрити от времето калдъръмени плочки, и той - излят от бронз, с вечното си късо якенце, присвил коляно в устремна крачка.

Тази знакова за руската столица, митологизирана от поколения поети улица е загубила от артистизма си през изминалите години. В средата на 80-те ме порази метаморфозата й, когато се беше превърнала в пешеходна зона, в атракция предимно за чужди туристи - с художници на открито, които предлагат свои творби или рисуват портрети „на живо”, с музиканти и рецитатори, около които на мига се събира тълпа зяпачи, със сергии, преливащи от традиционно руски сувенири - фаянс от Гжел, пръстени с емайл „финифт”, ръчно рисувани подноси, кутийки и фигурки от Хохлома… И, разбира се, вездесъщите матрьошки - тогава тъкмо беше излязла модата вместо червенобузи моми със забрадки те да са пълен комплект на руските вождове, един в друг, но в обратен ред: най-отвън, най-едрата - по онова време Горбачов, а в сърцевината, като буболечка - Ленин.

Всичко това и сега може да бъде видяно по арбатските сергии, стопанисвани главно от възмургави амбулантни търговци, но то е изместено от „интернационален” кич, главно от китайски и турски произход, който залива и българските градове. Изчезнал е неповторимият дух, атмосферата. Прилежно реставрираните и често надстроени старинни сгради в стил „ампир” (наричани по руски „особняки”) са приютили банки със смесен капитал, бляскави казина, закусвални „Макдоналдс” и скъпи ресторанти, магазини за златна бижутерия и антиквариат… От „Ах, Арбат”, който някога Булат Окуджава беше нарекъл „мое отечество” и „моя религия”, днес лъха комерсиалност. Стилизираните фенери осветяват един средностатистически европейски екстериор.

Едва към края му нещо ме накара да трепна радостно. По-точно - две неща: споменатата вече фигура на легендарния бард и друга една скулптурна композиция - на Пушкин и Наталия Гончарова. Прави, един до друг, сякаш влизат в аристократичен салон - той вероятно с ненавиждания камерюнкерски мундир, тя - с бална рокля. Застанали точно срещу стилната двуетажна къща от края на ХVІІІ век, където са живели известно време след женитбата си.

Още двайсетина метра - и ще стигна до Смоленския гастроном. Огромен магазин, облицован в камък с тежки орнаменти отвън, смесил в търбуха си възбуждащи обонянието аромати, букет от екзотични миризми - на пушена сьомга и есетра, на холандски, френски и какви ли не сирена, на ментови и медени курабии, наричани пряники… Моя състудентка от Литературния институт, коренячка московчанка, родена през 40-те години, ми е разказвала как в ранното й детство червеният хайвер тук се е продавал в грамадни дървени качета, вадели го с голям черпак. И на изтощените от следвоенния недоимък хлапета в детската градина задължително, настоятелно им давали всеки ден филийки с този деликатес, а те злоядо го отказвали, напомнял им с вкуса си на рибено масло, затова ги прилъгвали да броят зрънцата - я да видим кой има повече?

Стоп! Къде се дяна, Носталгийо? Твоят гръб ли ми се мярна в тълпата японци с фотоапарати, изсипали се на Смоленския площад? Ами да, не искаш да си до мен в този момент. Защото няма никакви орнаменти. Нито излъхващ аромати арковиден вход с няколко излъскани от милиони подметки каменни стъпала. Стоя пред грамада от алуминий и стъкло. „Седьмой континент” - така се казва хипермаркетът, погълнал прочутия Смоленски гастроном, настанил се на негово място. Нямам услужлива памет, но знам със сигурност - моят седми континент се казва Атлантида. И започвам да проумявам. Ето го отговорът! Онзи град, преливащ от цветове и звуци, от възторзи, открития, тъга, спомени на всеки ъгъл, зараснали рани, зреещ нов бунт, интелектуално брожение, „пиедестали, по-високи от победите” - е моята потънала Атлантида.

Права си, скъпа Белла, трябва да приключвам с тези иманярски лутания, да се взирам в дълбокото на сключилите се над времето води - най-много да се удавя!

И все пак съм в Москва - градът на моя живот. Невероятният мегаполис. Океанът на духовни и материални ценности. Които трябва да гледам с днешни, а не с вчерашни очи.

Гмурвам се в метрото на станция „Смоленская”. С линиите си, пресичащи пръстена на т.нар. „Кольцевая”, разперени като гигантски пипала из целия град, то наистина напомня октопод. Това ми хрумна, докато гледах окачените навсякъде из метрото за удобство на пътниците и най-вече пришълците като мен цветни схеми на метрополитена. Изобщо се улавям, че асоциациите ми са предимно водни. И нищо чудно, щом съм в град, пресечен от такава река. На една от крайбрежните улици, струва ми се, „Фрунзенска”, отново загубвам и ума, и дума. Пред погледа ми се открива друг построен наскоро паметник - какъв ти паметник, направо монумент, негов автор е прочутият Зураб Церетели. Трудно ми е да определя височината му (по-късно, вече в София, след консултация с Гугъл, научих, че е 98 м), тук перспективата на всичко е извън мерките и представите - и реката, и мостовете над нея, и фабриката за шоколад „Красный октябрь”  с лика на Альонка - чипоносото момиченце със забрадчица върху опаковката от незапомнени времена, и Петър Велики. Защото това е той.

Казаха ми, че първоначалната идея била във водата на това място да се издигне паметник на Христофор Колумб. Но надделяла идеята за руския Колумб, макар че московчани оказали известна съпротива - нали благодарение на Петър Първи столицата се измества на Нева и Москва губи част от великодържавния си блясък. А критиците на това грандиозно скулптурно съоръжение (не одобряващи най-вече разточителността му) просто не са разчели посланието. Първопроходецът, реформаторът, строителят и капитанът на нова Русия, „издълбал прозорец към Европа”, по думите на Пушкин, стои върху палубата на многомачтов платноход. Едната му ръка е стиснала здраво корабния рул, в другата, протегната напред, той държи златен свитък, контрастиращ с черния метал на всичко останало. Величествено, въздействащо само по себе си, с много скрита енергия във фигурата на властния, своенравен, често безогледен в отношенията си с околните и в постъпките си цар, стригал не само собственоръчно брадите на староверците, но хвърлил зад борда всичко, спиращо Русия в устрема й към нови брегове. Най-силната метафора обаче е в долната част, под краката на самодържеца. Защото неговият кораб стои върху напластени, натрупани като детски кубчета един върху друг кораби, също с мачти и платна, но сякаш заседнали в пясъците, обезлюдени, ръждясали. Затрудних се да ги изброя колко са, да търся някакво буквално съответствие на епохи и династии, а и едва ли е необходимо. За мен този монумент е не само алегория и поклон към величавото минало, към изключителната личност на Петър, но и недвусмислен, изпълнен с надежди намек за бъдещето на днешна Русия. В която има всичко - блясък и нищета, възвишеност и поквара, жилави корени и подрязани криле. Защото тя винаги е била страна на контрастите и на непремерените, всеотдайни до самоубийственост жестове, на големите заблуди и големите истини.

Живяла повече от половин век на този свят, от които осем в Русия, в Москва, превела стиховете на едни от най-бляскавите й поети, вече съм се научила да разчитам нейните послания. И вярвам, че онази част от непредубедените, с непромити мозъци българи ще я открият - за пръв или за пореден път, отново. Като мен.

октомври 2007

——————————

ЧЕТИРИ ИСТОРИИ

1-ва (носталгична)

Ранните ми детски години минаха в четириетажната кооперация на пл. „Баба Неделя” 4 (това е сградата точно срещу НДК, на ъгъла с „Бузлуджа”, върху която от години рекламират различни марки бира, поради което често я пребоядисват, но в декора на фасадата неизменно присъстват газирани мехурчета). А в края на 50-те и началото на 60-те това си беше един спокоен квартал на градския център -  децата, дори и от предучилищна възраст, до късно играехме из дворовете на околните къщи и скачахме на дама по тротоара (за педофили тогава никой не беше и чувал).  А сутрин улиците  осъмваха измити от „Градска чистота” с едни такива дълги черни маркучи, навити върху огромни дървени макари. Отвреме-навреме минаваше и по някоя каруца, но тази гледка половин век по-късно дори  е по-обичайна за престолния град, нали? На Заговезни момичетата се маскирахме с бабините ретро-рокли и шапки с воалетки, запазени в дъното на старите гардероби, през зимата ни увиваха до очите  в плетени шалове и шапки и с шейната покрай баня „Мадара” ни водеха на пързалка в Лозенец (тогава този толкова престижен днешен квартал се смяташе за нещо като предградие…)  Често ме изпращаха с един порцеланов кастрон до млекарницата отсреща и после вкъщи ме мъмреха, защото млекарят все гледаше да го напълни, загребвайки от дъното на някой привършващ алуминиев леген най-рядкото кисело мляко… Понеже споменах за каруците, ще разкажа  една случка, свързана по асоциация именно с хората, които друг път минаваха и викаха: „Стари неща купуа-а-а-м!” Но те не само купуваха, а понякога звъняха по вратите и питаха за ненужни дрехи или покъщнина.

Веднъж следобед, току-що прибрал се от работа, баща ми много учудено попита баба ми (която му се падаше тъща): „Какво прави старата ми филцова шапка на площадката пред вратата? И защо е в някаква локва?” Последва няколкосекундна няма сцена. След което баба ми намери обяснението и възрастните дълго се смяха. По обяд на вратата звъннал един, както сега казваме, ром и попитал за дрехи. Баба ми събрала от килера, каквото преценила, но пред погледа й попаднала и тази бракувана  шапка. Решила да я прибави като бонус. Резултатът е ясен. Точна социална реакция: „Да ти пикая на меката шапка!”

С възрастта все по-често се замислям за глаголното време, наречено „минало свършено”, за изчезващите реални и духовни пейзажи, а още повече - за изчезващите модели на поведение и възприятие, за връзката (или пълната й липса) между поколенията. Някога върху пространството, заето сега от Националния дворец на културата имаше пазарче, казарми, диви храсти…  Днес има друго, след още 50 години вероятно ще се появи трето, което, уви, няма да видя. И това е обяснимо. Необяснимо ми е другото - защо все така непреодолимо си остава изкушението да ни пикаят на меките шапки?!

2-ра (криминална)

Голямата промяна след 10 ноември 1989-а освен с надигането на социалната вълна ни заля и с талаза на неконтролируемата престъпност. Почти не познавам човек, който да не е преживял оттогава насам я обир на жилището си, я нападение на улицата в късна доба, я някоя по-банална кражба. Лично аз съм сред фаворитите на крадците от всякакъв калибър. Но за пръв път нещастието ме  сполетя през 1991 година.

Обадиха ми се в сп. „Панорама”, където работех по онова време, че трябва спешно да се прибера - домът ми в „Младост” бил разбит и ограбен. На мястото вече беше пристигнала извикана от съседите оперативна група. С влизането ми младичкият оперативен работник ми каза: „Госпожо, не пипайте нищо! Поръсили сме с прах за сваляне на отпечатъци. Най-добре си сложете ръцете в джобовете…”  И да си засвирукам може би, мина ми през ума. Но сякаш прочел мислите ми, той съчувствено добави: „Ако искате успокоително хапче - мога да ви дам…” Имаше защо да ми предлага транквилани момчето. Самите служители на МВР коментираха, че рядко им се случва да видят такъв вандализъм. Всички стаи бяха претършувани и вещите ми в ужасяващ безпорядък - дрехи, документи в папки и без тях, книги, листове, разпилени мъниста от скъсани гердани… -  преливаха на купчина чак в коридора едва ли не до тавана. Обирът беше извършен посред бял ден, явно много са бързали.

Мислех, че няма да ми стигне цял месец да подредя всичко и да го върна по местата му. Впрочем, връщането се оказа по-лесно отколкото си представях, защото всичко ценно и по-обемисто - от първото и последно в живота ми кожено палто през цялата техника, до луминисцентния японски фенер, който  спасяваше мен и семейството ми от режима на тока 1 към 3 - липсваха. Както и да е. Никой не беше заловен и нищо не се намери.

Обаче тази история има и езотерично продължение. След време пътувах с автобуса от „Младост” към центъра в някакъв мързелив час, пътниците се брояха на пръсти. И както си стоях в средата на рейса, при „хармониката” -  сякаш ме удари ток. Видях любимия си сребърен пръстен с родонит, също откраднат тогава, върху женска ръка, на седалката в непосредствена близост до мен. Той нямаше как да бъде сбъркан, защото беше уникат. Хвърлих се и хванах тази ръка. Тя принадлежеше на младо създание с доста посредствено лице. Което се изкриви от изненада и уплаха. Овладях се. Попитах я откъде го има, каза, че го е купила от площада пред „Ал. Невски” (най-голямата борса за крадени вещи, апропо!), попитах за колко, оказа се - за смешна сума,  предложих да й дам веднага доста повече, за да ми го върне. Казах й, че този пръстен е откраднат от дома ми, че той е важен за мен, че мога дори ако е съгласна, да й предложа други свои сребърни пръстени, от които да си избере някой, че краденото не носи щастие, че съдбата на предишния притежател може да се прехвърли върху новия, че не й пожелавам живота си, в края на краищата…  Сигурно прекалих и я изплаших. Беше с приятелка, която също слушаше стреснато и враждебно, но когато автобусът наближи спирката на „Плиска”, тя я дръпна, двете слязоха и изчезнаха в навалицата. Чаках трескаво няколко дни - бях направила поредната глупост да й оставя телефонния си номер в случай, че размисли.  Но по-знаменателното в случая е друго - внимавай, Бойко Ламбовски! - денят се оказа петък, 13-и.

3-та (безутешна)

Съдбата се разпореди така, че едно от най-красивите и осмислени пътувания в живота ми - до Грузия - да се преплете с най-тежката драма - смъртта на майка ми. Състоянието й отдавна беше безнадежно, и тялото и разумът й гаснеха от ден на ден, но не исках да повярвам, че е близък денят, в който тя ще ме напусне съвсем, завинаги. Отдавна вече си бяхме разменили ролите - сега тя беше детето, безпомощното същество, за което се грижех; и въпреки това - единствената ми опора, единствената нишка към почти забравения щастлив живот, когато усещащ над главата си закрилящата родителска длан, когато има кой да се радва на успехите ти и да страда заради несретите ти, да ти прощава, да вижда в теб само доброто.

Вестта за влошаването й дойде някъде по средата на десетдневните ми странствания  из благословената грузинска земя. От терасата на хотелската ми стая в Тбилиси се откриваше великолепна панорамна гледка към хълма Мтацминда с древната крепостна стена, с невероятните църкви с пясъчен цвят - абсолютно уникална разновидност на православната храмова архитектура, с открояващата се в летния полуздрач монументална скулптурна фигура на майка Грузия -  всичко това осветено с разноцветни прожектори… Отдолу течеше  Кура, опасана с ажурни мостове, виждаха се очертанията на къщи  с резбовани чардаци, с колони, арки и галерии, върху които са оставили отпечатъка си епохи и цивилизации… И цялата тази красота сякаш изведнъж помръкна, срути се като декор във водите на планинската река, плътна сянка закри сиянието на възпетите от Булат Окуджава “бивол син и орел белоглав, и пъстърва златиста…”

Майка ми, моята многострадална майчица! Крехка като водно конче, останала безтелесна и безгласна, с помътени ириси на някога кадифените си очи, сега непроницаеми - е тръгнала за онова далечно, еднопосочно пътешествие! Палих й свещици във всички църкви и параклиси от Светицховели в старата грузинска столица Мцхета, от Кутаиси и Батуми до Горна Аджария и Кахетия, молих се за нея пред мощите на Св. Нина Кападокийска …

Все пак съдбата се смили, заварих я да диша. Но душата й вече витаеше някъде другаде. Очите почти не се отваряха, само миглите трепкаха. Вече не можеше да преглъща (този жесток, сигурен знак на последната агония!), и с някакво подсъзнателно упорство, продиктувано от инстинкта, здраво стискаше устни - беше невъзможно между тях да проникне дори и половин лъжичка вода… Примирете се, нищо повече не може да се направи за нея - каза ми лекарката. - Не се измъчвайте толкова, тя е в кома и изобщо не страда, не чувства вече нищо. Госпожо Ескулап, какво знаете вие за майка ми, защо я приравнявате към средноаритметичните си представи?! Макар да се топеше пред очите ми, страните й да хлътваха все повече - когато й говорех, клепачите й понякога се повдигаха и съм сигурна, че ме виждаше. Тази генетически програмирана за дълъг живот жилава душа, кротка и добра, всеотдайна до безумие, дали защото с вече отвъдното си зрение и слух долавяше моето отчаяние, - противно на всички биологически закони дишаше, макар и мъчително, с хрипове; сърцето й биеше. Дано да е била права в едно лекарката - че вече не е страдала!

Порази ме и друго едно странно съвпадение. Когато след изтощителен 24-часов престой в „Шереметиево” самолетът ми от Москва кацна на летище София и заедно с останалите пътници чинно застанах пред въртящата се транспортна лента за багаж -  всички куфари, кашони и бали пристигнаха, бяха натоварени на колички или отнесени на ръка от собствениците си,  само моят багаж не се появи. Оказа се, че той просто не е качен в самолета. Бях единственият пътник, тръгнал си от Терминал 2  с чантичка на рамо.

През следващите шест дена след многобройни запитвания от съответната служба на нашата аерогара, а по-късно и от представителството на „Аэрофлот” в София, от Шереметиево идваха чудновати и противоречиви сведения  - ту че багажът ми е останал в Тбилиси, ту че го изпращат от Москва на минутата, ту че е натоварен погрешка и е летял до Корея… (Наистина, когато след седмица ми го доставиха, целият облепен с етикети, имаше и такива с надписи Korea air и Владивосток…)

Каква жестока ирония! През тези ужасни пет дни, докато изнемощялото тяло на майка ми, останало без храна и вода лежеше почти бездиханно, а тънките й пръсти, стиснали вързопчето на последните земни грижи са удържали душата й да отлитне - моето така наречено имущество на пълен безсребреник, побрано в куфар на колелца е кръстосвало света, летяло е насам-натам, въртяло се е самотно и непотърсено върху гумените ленти, излизащи от отвора с ресни - еднакви навсякъде. Докато най-после лентата спре. И кръгът се затвори. И се пресегне нечия неизбежна ръка.

31 юли 2008, 17.30 часа. Вече съм кръгъл сирак.

P.S.  2 август 2008. Куфарът ми с пломби на циповете и поожулени от подмятане метални кантове пристигна. Ковчегът ти, майчице, целият отрупан с цветя и папрат, замина натам, откъдето връщане няма.

4-та (лирична)

Винаги съм се стремяла към невъзможната любов.

Преди години срещнах един човек - не българин, но хомо балканикус; бляскавият професионализъм се съчетаваше у него с изключителна виталност. Бяхме в трета страна сред ориенталски, почти неправдоподобен декор, жегата и увлечението ме държаха в състояние, близко до слънчасването.

Съзнавах: това е като пейзаж зад прозореца на движещо се с голяма скорост превозно средство, от който ти спира дъхът; дори да се окаже, че е твоят, съдбовният ( нещо като гумильовския „Стокхолм”), едва ли някога ще го зърнеш пак - движението е еднопосочно. И понеже не обичам, не умея да се сбогувам със съдбовни пейзажи и хора, в деня на отпътуването му се махнах от града. Измислих си едно гостуване във вилната зона, при писател, когото съм превеждала. Там ми се зарадваха, разточителствах с времето, както мога (обядвахме, разхождахме се, посетихме съседите отляво и отдясно…) Докато в един миг не ме обхвана някаква лудост, направо истерия; накарах домакина да се обади на гарата и да разбере в колко часа тръгва международният влак за онази балканска столица; оставаха някакви си 35-40 минути.

Не знам какво си е помислил човекът, но все пак ме закара с колата си до перона, смълчан и притеснен. Влакът дойде почти веднага. През целия път плаках, усещах лицето си подпухнало от сълзите. Броени минути преди композицията да се закове под електронния гаров часовник - през очите ме шибнаха синьобелите ивици на международния; набирайки скорост, той се размина с моя спазил разписанието влак. Явно съдбата си имаше свое разписание. И до днес тя не го нарушава. Нито го съгласува с моите явни и тайни желания. Съдбата често изглежда немилосърдна, а всъщност е мъдра. Какво щеше да се промени, ако бях успяла да го зърна за още 3-4 минути в навалицата пред вагона? Или ако беше отговорил на параноичното ми писмо, изпратено след месец-два „в пространството” - чрез посредничка българка, участваща заедно с него в поредния международен симпозиум?

В тази прастара игра жестовете са без значение. Понякога дори и репликите. Важен е, както при азбуката за слепи, релефът, способността да осезаваш с върховете на пръстите или върховете на нервите, да не губиш вътрешното си зрение.

Любов ли беше поривът ми към оня човек или прищявка, екзалтация, топлинен удар? А дали е толкова важно? Той е вграден в паметта ми като в онази красива и страшна легенда от общия ни балкански фолклор. Там е - като в единична килия - непостигнат, недоизслушан, неамнистиран. Там е, макар да се разхожда по широкия свят, да зида неуморно своите нови вавилонски кули.

И не знам откъде идва тази сигурност, но чувствам: той също не ме е забравил.

Послепис.

Минаха 12 години. И един късен есенен следобед домашният ми телефон иззвъня. Беше той. Макар да не си бяхме разменяли никакви телефони, адреси - абсолютно нищо. Открил номера ми чрез Съюза на преводачите. Пристигнал за някаква литературоведска конференция. Дали бих искала да се видим? В тези първи години след промяната въпреки материалните лишения, които ни налагаше изпълненият с превратности врящ и кипящ живот, откривахме и прелестта на многобройните нароили се в София  частни „капанчета”. Някъде седнахме, нещо си поръчахме, водихме някакъв диалог, а всъщност май изричахме монолози - всеки на своя си език. Повече говореше той. Каза, че бил научил през тези години български - като компенсация за неизживяното, забранено чувство. Че превеждал българска поезия. А пък аз си мислех, че за разлика от уличното платно зад прозореца на бистрото, времето е еднопосочно. И че в плоскостта на емоциите разстоянието се отчита по различен начин: едно е на отиване и съвсем друго - на връщане. Оттогава Слънцето измина много обиколки около Земята. Моля се - дано той още да се разхожда по широкия свят. Останалото отдавна е без значение.

——————————

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ТЕОРИЯТА ЗА ЕФЕКТА НА ПЕПЕРУДАТА

Когато преди дни световните агенции и всички медии ни заляха с новини за огромното бедствие, сполетяло Страната на Изгряващото Слънце, когато пред изумените ни очи благодарение на съвременните технологии буквално „на живо” унищожителната вълна цунами помиташе сгради, коли и хора, въртеше и подмяташе голям кораб като книжно корабче, преди да го разбие, ме връхлетя позабравената мисъл за „Ефекта на пеперудата”. Закон, формулиран от физиците и доказван всекидневно в объркания ни, понякога само привидно запазил гладката си повърхност живот. Метафора, дала живот на многобройни художествени творби в литературата и киното. Приписват тази дефиниция на един от авторите на Теорията на хаоса - Едуард Лоренц. Най-общо, смисълът му се свежда до идеята, че вибрациите от трептенето на една пеперуда в Ню Йорк, може да доведе до тайфун в Япония. Съществуват и други интерпретации на географското място, например такава: “Когато в дъждовните гори на Амазония една пеперуда размаха крилца - тя предизвиква ураган в Мексико” или малко по-различна: “една пеперуда безразборно размахва криле в Китай и това предизвиква ураган във Флорида.” А преведено на прагматичен език, витиеватото „по източному” изречение означава, че дори най-слабите молекулярни въздействия водят до пагубни последствия, че в световен мащаб дори и незначителни събития могат да имат огромно въздействие върху света, че малките промени на едно нещо могат да породят неизмеримо отражение върху друго. Не откривам нищо ново, просто напомням и цитирам. Защото  все по-често си давам сметка, че докато кретаме, превити от своите „каменни криле”, дефинирани от Мирела Иванова (ако изобщо и те са ни останали), докато „Пеперуденият Господ”, открит от непочтителният към теологията Бойко Ламбовски  ни гледа безучастно от висините си - необратимо оглушаваме, ослепяваме, губим ориентири. Говоря за хората на духа, каквито претендираме да бъдем. И не си даваме сметка, че всяка пропусната възможност за отклик и близост, всяко оправдание пред себе си за бездействието ни по силата на някакви уж непреодолими пречки, неизречената дума на подкрепа или несъгласие, отложеното съпричастие се връщат като свистящ бумеранг върху собствените ни глави. Затварят ни в единичната килия на собствената ни безпомощност и самота. Това ни се случва и в личен, и в обществен план. Отказваме се без съпротива да се превърнем в хора на едно гражданско общество, отказваме и на ближния си внимание, вторачени само в безграничното си Его (самонадеяно или кахърно, все едно). Затваряме се в своята самодостатъчност. А пеперудата кръжи наоколо, маха ли маха с ефирните си крилца…

И Тодор Велчев се прострелва в сърцето. И Паскал Андонов заспива завинаги зимния си сън на пейка в някаква градинка. И Калина Цанева седи сама в своята панелна гарсониерка, но се опитва да пише със скована от студа и инсулта ръка - не за да получи някакъв хонорар към мизерната си пенсия, такива отдавна няма, а да не загуби и последната надежда, че животът й с думите не е минал напразно…  В същото време някои от живите и здравите продължават да говорят за достойнство, за личното си достойнство. Забравили за друга една велика формула: изборът да имаш или да бъдеш. Обидно е, разбира се, когато трудът ти е подценен или направо не се заплаща. Но най-често говорят за пари добре платените. Във времена на морално падение, когато човешкият живот не струва нищо и всекидневно четем за перверзни убийства, в епохата на природни катаклизми, когато за секунди стотици хиляди могат да бъдат изтрити от лицето на земята, блясъкът на парите сякаш помръква. От което, разбира се, те не стават по-малко нужни и неотменими.

Не е справедливо хората на умствения труд, тружениците на изкуството изобщо да живеят в оскърбителна бедност. Колко мастило изписахме за това, колко сълзи проляхме… Но от тях не пониква нищо. Защото българските политици са като природно бедствие. Недосегаеми, недостъпни за диалог, пълновластни. Припомням си едно кратко стихотворение на руския поет (етнически немец) Валдемар Вебер: „Лопатата е оръдие на Бога./ Гроб или зеленчукова леха - на земята й е все едно.” С такива божества, каквито са повечето от днешните ни държавници, май ще използваме лопатата най-вече в първото й предназначение. А пеперудата маха ли, маха с крилца…

Понеже не страдам от сектантщина - опитвам се да следя всевъзможни издания, да съм в час с онова, което мислят и правят хора с по-различна, понякога и по-широка естетическа ориентация. За да се съглася с тях или да им опонирам - публично, вътрешно… Наскоро попаднах на една изключително интересна и дълбока, по мое мнение, статия на литературоведа и културолога Никита Нанков, публикувана в електронното списание „Либерален преглед”, озаглавена „За интелектуалците”. Авторът й живее и преподава теория на литературата в САЩ. Някои от тезите й е възможно да са спорни, да предизвикат възражения. Но ще цитирам нещо от нея:

… интелектуалецът вярва в нещо голямо. Може да го нарича Божи знак, Истина, Вяра, или нещо друго. Но това голямо нещо го има и интелектуалецът се чувства призван да му служи. То му дава сила да преобръща общопознатото, да излиза сам срещу мнението на мнозинството, да върви срещу осветени от времето традиции. Речено накратко, интелектуалецът казва: тази кауза е справедлива и затова е моя; а интелигентът казва: тази кауза е моя и затова е справедлива.[...]

… интелектуалецът знае как върви светът и как човеците в тоя свят попиляват живота си, препъвайки се в дребнотиите на ежедневието. Но той знае и как трябва да върви светът, за да могат човеците да достигнат човешкия си потенциал. Интелектуалецът е пророк, философ, поет и утопичен мислител и деятел. Когато интелектуалецът действа, за да постига непостижимото, интелигентът вдига наплюнчен пръст и се записва в силната партия на деня.

И още:

След 1989 г., подобно на туземци, българските „интелектуалци” бяха ощастливени с мъниста, чекийки, огнена вода и заразени с шарка одеяла, които гушнаха като Големите Дарове на Новата Епоха. За българския „интелектуалец” от най-ново време важи Ботевото „тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра”. При рязко сменените мащаби стана видно колко малка, слаба, объркана, глупава и безпомощна е България и нейната интелигенция. Българската литература не можа да осмисли и изрази сложността и нееднозначността на епохалното, което стана със света и България през 1990-те години и което продължава да става. Първото поколение следсоциалистически български литературни „европейци и космополити” (определение на Георги Бакалов за Гео Милев, в единствено число, разбира се) - да използвам Алековия сюжет за бай Ганя - изпусна експреса на голямата литература, тъй като поради неграмотно сричане на разписанието се метна в маневрения трен, където някои се накачулиха във вагона на постмодернизмите, други на антикомунизмите, а трети притичваха от тоя в оня вагон и обратно. Надеждата ми е, че техните наследници ще имат по-добър шанс да говорят със света, защото познават него и себе си по-добре.

И понеже надеждата за по-добър живот все още си остава утопична за българския интелектуалец - остава му едната награда: да говори със света. Има неща в живота, които, колкото и да искаме, не зависят от нас. Понятието “ефект на пеперудата” е метафора на живота откъм непредсказуемата му страна. А своите метафори предстои да създадем. За да усетим самите - и да убедим почти обезверените, че дори във времето на кривите огледала той, Животът, е прекрасен и единствен.

2010

——————————

БАЛКАНСКА СЮИТА

(Бележки на коляно)

Каква досада! Между автобусът ми, пристигнал от Баня Лука в Ниш и другия, с който ще пътувам за София, има цели 10 часа. За това време мога десет пъти да обиколя града. Е, хайде, с Бога напред!

Каменната дига над река Нишава, пресичаща града, цялата е изрисувана с любовни графити - сърца и сърцераздирателни послания като например това, в свободен превод гласящо: „Ти си най-хубавото нещо на света и макар че никога няма да сме заедно - винаги ще те обичам!” А към водата се спускат стъпала - някои са мъшасали и обраснали с трева, затова на отсрещния бряг двама служители от местната „Чистота” ги остъргват с оглушителна електрическа косачка. Аз пък седя на този, срещуположния - еднакво отчуждена и от вечната любов, и от вечната, неизтребима трева. По моста минават дългокраки момичета (отсреща е сградата на Нишкия университет), старци с пазарски чанти (наблизо, покрай крепостната стена на строената през 1719 г. Стамбол капия, има голям пазар), но пътят и на едните и на другите прекосява малка градинка  с издигнат в средата й куполообразен мемориал в памет на загиналите от бомбардировките на НАТО през 1999 г.мирни нишки жители. На една от каменните стели е издълбано: „Чекамо васкресенье мртвих у живот будучег века. На Видовден 2000 г.”

Любов, живот, смърт… Балканска сюита, изпълнявана от оркестъра за сватби и погребения на Горан Брегович, понякога накъсвана  от зловещото кресчендо на бомби или на автомати „Калашников”.

В животинския свят самците от еднакъв вид враждуват и се избиват помежду си само през размножителния период, оспорвайки си самката. По време на своеобразните си зоологически „Троянски войни”… Иначе, за по-голям къс от плячката или маркиране на територията  обикновено се разминава със страховито ръмжане, целящо прогонване. А ние хората?

Толкова си приличаме със сърбите, толкова сме близки по език, манталитет, рефлекси. Да не говорим за общата ни топонимика: Слатина, Д. Брестница, Лесковац… Към тези селища пред очите ми тръгват автобуси от „станицата“. Същевременно - и това няма как да се изличи! - сме воювали един срещу друг в не една и две братоубийствени войни. Воювал е мобилизираният през 1916 г. по-голям брат на дядо ми по бащина линия - възпитаникът на Сорбоната Минко Попов (дали не затова, съкрушен от абсурда на омразата, се самоубива едва  27-годишен?..) Воювали са „симпатиите” на баба ми по майчина линия, пъстрооката г-ца Надя, в чийто архив съм виждала пощенски картички от фронта на Първата световна -  снимки на млади мъже върху коне, с описания на тежкия военен бит и носталгични въздишки: „… а вие  сигурно все така се събирате вечер, танцувате…”  Последиците от тези войни са трагични, особено за нас, българите. Не случайно са влезли в историята като национални катастрофи. И в литературата - като черна сага за драматичната съдба на стотици хиляди сираци и бежанци, прогонени от родната земя, белязани завинаги от мъката.

Античната митология гъмжи от зооморфни и антропоморфни същества - едни са  фриволни като сатирите, други - страховити като кентаврите и ериниите, трети - беззащитни…  Странно нещо е човешкото въображение, раждащо хибриди, за да си обясни света или да помири несъвместимото. Но то е страшно, когато ражда чудовищни понятия, колкото и неутрално да звучат понякога. Едно от тях е понятието геополитика. То носи в себе си унищожението и е антихуманно по своята същност.

Няма да забравя колко приятелства се разпаднаха през споменатата вече 1999 година, когато някои от българските ми колеги - писатели и журналисти - се присъединиха към „цивилизационния избор”, направен от тогавашното българско правителство за удари срещу западната ни съседка. В името на новите геополитически интереси.

Реката тече и изтича. „Не можеш два пъти да влезеш в една и съща вода” - казал го е Хераклит. „…И тя да е същата” - това продължение обикновено не се цитира, то не е популярно. Но любовта винаги е една и съща. Смъртта - една и съща. Атавистичният страх от тъмното - един и същ. Бях изненадана, когато колегата ми от Баня Лука, сръбският  поет, преводач, драматург, режисьор Предраг Белошевич ми заговори за стихосбирката си със със заглавие „Страх от светлото” и дълго ми обяснява тази своя необичайна метафора. И си припомних Оруеловите „Ферма за животни” и „1984″, където по-равните внушават на равните, че ВОЙНАТА Е МИР, СВОБОДАТА Е РОБСТВО, НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА. Всичко това се случва на светло.

По какво бруталният тероризъм се различава от перфидната лицемерна загриженост на великите сили за демократичността на режимите в Източна Европа и по други континенти? Геополитика. Безжалостен кентавър, изпотъпкващ всичко с копитата си, но маскиран като крилат кон или дори като гълъбче на мира.

Втора поредна година внучката ми прекарва по четири месеца на студентска бригада в САЩ - като спасителка в басейн. Когато се върне, я закачам - колко кандидат-удавници спаси? Моята Бистра много харесва американците. Намира ги за изключително толерантни и мили. Не се съмнявам в преценката й. Но на снимките, които качва през тези 4 месеца във Фейсбук, кой знае защо обикновено е със сърби, хървати, черногорци. Какво да се прави? Хомо балканикус е друго неизтребимо понятие, също като тревата. Копнея тя да живее в един друг свят, където да няма срутващи се небостъргачи и сринати мостове; да може да влиза - пряко природните и философските закони - във водата, която винаги да е една и съща. Водата, над която се носи Духът, за да сътвори Живот, а не инстинктът, носещ разрушение.

02.09. - 11.09.2014 г.