Милка Пиналска

ЩУРЦИ

Какво стълпотворение на любовта! Щурци.
А аз защо съм тук сама, а аз защо съм..?!
За влюбения и тревите са изискани дворци,
спасително въже му е висенето на косъм.

Но в менe e изтляла вече тази сляпа жар
и песента ми гледа в кладенец бездънен.
И аз съм тук изгубена - любовен вехтошар,
между любовите, реални и присънени.

Минавам през тревите - струни за любов,
и гъливерска самота в гласа ми натежава.
Не съм щурец на глад за любовта готов…
През песните вървя сама и продължавам

към сухата трева. И аз съм тук, но и не съм
изопнатата струна на последното си лято.
Стълпотворение на любовта, нахлуващо отвън,
се рее из душата ми - щурче недоразпято,

което тайно се сбогува с необятния си хор,
направил си вселена сред тревата сочна.
За влюбения всичко е постеля. И простор…
А аз от края трябва любовта си да започна.

КОКИЧЕ НА ДВОРА

За миг един си помечтах
и после си прострях прането,
избелено от всеки грях
със синка право от небето.

Ометох двора, сготвих, мих
и на неделя всичко заприлича.
Помислих си, дали не бих
била щастлива, ако ме обичат

с едничко цвете в този ден -
да възмездява моята умора.
Полюшва се, измръзнало, до мен
кокиче сам само на двора.

ПРЕОТКРИВАНЕ В ЕСЕННОТО МОРЕ

Пресипнал дъжд върху морето есенно…
И мен ме няма там, на борда на мечтите.
Вълните пеят своя, неизбродна песен -
чета я нямо, съзерцателно, с очите си.
Възторжено се плиска синьо мироздание.
Напомня ми, че съм отронена частичка
и че безсмислено съм цялата от рани,
че е отчаян жест да пожелавам всичко.
В дланта ми - шепа свят. А хиромантия
предрича птици в мен, донесли висините.
Морето е магьосник. В синята си мантия
ме обещава гръмогласно на вълните си.
И ме преселва в тях. Сънят им е поема,
в която няма място за тревоги и въпроси.
Дори и гордостта им топло ме приема!
И съм щастлива в себе си вълни да нося.
И като тях да съм в посоки непрестанна
(щом слънцето пригласям, още се живея,
живот са всички мои трудни странности),
разбирам в плисъка им, нацелувал кея.
Приемам се, недомечтана и несбъдната.
Изпращам корабите си, пропукани от суша.
Но зная, точно те едва ли ще потънат -
вълните са прегръдки, тихо ще се сгушат
мечтите в песен люлчина, подир която
се случва по-добрият свят и по-различен.
Вълни се гонят - игра на толкова понятия.
И имам всичко в себе си, за да се обичам.

ВЛЮБЕНО ПОСТОЯНСТВО

Дано не свършва този махмурлук,
че светът така красив изглеждa -
дори да си далеч от мен, си тук,
дори да няма, има пак надежда.

Пиянство е, откакто теб видях
с очите си, които пазя за небето.
И сливам святост, нежност, грях,
жената от любовницата до детето.

А ти си Одисей на път през мен,
но аз съм непокорството на океана.
Пиянството от теб е влюбеният ден,
след който се смаляват разстояния.

И не желая да събуждам трезвостта.
Ръбатите и правила сега не значат.
След теб не значи даже старостта
и очите ми след болка ли заплачат.

Ти сякаш счупи стъкления похлупак
и чашите на всички минали пиянства.
Копнея да те пия пак и пак, и пак
с най-влюбеното свое постоянство.

И все се губя в този махмурлук-
картини светли в мене да подрежда:
дори да си далеч от мен, си тук,
дори да няма, има пак надежда.

ЛОГИЧНО

И ето, Пепеляшка тайно остаря.
С други думи, превъзмогна Принца.
Приказката?! До корици изгоря.
Не я спасиха и обаяните синци.
Пантофката убива. Може би артрит?
Или са тесни бившите представи.
Принцът става старчески прикрит
и като нищо могат да го изоставят
да си мърмори пред окаяния пес
за разните си дворцови проблеми.
А любовта, съвсем в противовес,
отглежда синове и дъщери големи.
Но няма помен от магическия час,
когато плъховете стават кочияши.
Каляски, тикви, всичко е зад нас.
Най-вече празниците с пълни чаши.
Внезапна трезвост Пепеляшка осени
и цялата й женственост помръкна.
След лещата, граха, кадените стени -
едничък ден. После много мръкнало.
Дори и под полилеи от кристал
тъмно е - студени, бащините пещи.
И идва Пепеляшка на прощален бал.
След нея просто ще запалят свещи.