МОЖЕ БИ…

Иван Воденичарски

Напоследък отношенията ни с Люба се поразвалиха. Тя продължаваше да идва вкъщи, да работи на компютъра своите си работи, но обикновено мълчеше мрачно или пък се дразнеше при най-малкия повод.

Най-неприятното беше, че материалите й за вестника започнаха да не ме удовлетворяват. Тя все повече губеше връзката с политическите реалности. Липсваше конкретен повод за памфлетите й, а когато се опитваше да анализира много сериозно политическо събитие, разсъжденията й изобилстваха с остарели оценки и безпочвен оптимизъм.

Силно ме подразни това, че тя не забелязваше съществената разлика между позициите на Бойко Борисов и президентът Румен Радев по отношение на Русия във връзка със срещите им с Владимир Путин.

За да влезе материалът във вестника трябваше да направя важни корекции, които разбира се споделих с нея. Тя се понамуси, но в крайна сметка се примири, защото в противен случай статията й можеше да отпадне.

В хода на съвместната ни работа по вестника я попитах:

- Люба, какво става с теб напоследък? Имам чувството, че не си същата.

- Как да съм същата, като ми се случиха страшни неща?

И Люба започна да разказва. Явно беше, че има нужда да сподели своите преживелици.

- Нали знаеш, че всяка неделя ходя в Банница. Не за друго, а за да нахраня котките. В къщата си изобщо не влизам. Нахранвам котките и се връщам.

- Как така изобщо не влизаш. Нали къщата е твоя?

- Една част е моя, другата част на сина ми. Но аз им предоставих да се разпореждат и в моя дял и изобщо не искам да се срещам с тях.

- Е, поне сина си може да виждаш и да си говориш с него. Син ти е.

- А него най не искам да виждам.

- Как така? Ти направи толкова много за него. Дори и книжката му издаде със свои средства. Доколкото си спомням, той ти беше много благодарен и правеше декларации, че никога няма да те изостави.

- Декларациите аз си ги измислях пред теб. В действителност той е напълно обсебен от жена си. Не зная как да я наричам. За мен тя е истинско чудовище. Как можа да го обсеби до такава степен, че да изостави чудесната си жена и детето си. То вече е на 25 години. Знаеш ли, скоро го видях и съм очарована от него. Толкова мило дете и така хубаво се държи към мен. Майка му също е много добра и несравнимо по-хубава от сегашната жена на Митко. Да не говорим за това, че тази усойница е с 15 години по-стара от него и е престанала да бъде жена в пълния смисъл на думата и въпреки това тя го владее напълно.

- Тези неща ги знам от по-рано. Говорила си ми за тях. Какво ново е станало напоследък, та не си на себе си?

- Христо, ще споделя с теб като с близък човек. Синът ми се опита да ме убие!

Онемях. Не знаех какво да кажа. Но Люба вече беше започнала своя разказ и не можеше да спре.

- Преди две седмици като си отидох в Банница и дадох на котките храна, заваля пороен дъжд. Не влязох вътре в къщата, а застанах под стрехата. Точно над мен беше отвореният прозорец, на който бе застанал синът ми. Изведнъж през прозореца падна саксия, прелетя покрай главата ми и тупна в краката ми. Но това стана така, защото в същия миг изтрещя силен гръм и аз инстинктивно се дръпнах назад плътно до стената на къщата. Въпреки дъжда, те не ме поканиха да вляза вътре, макар че половината от къщата е моя. Спря да вали, аз си тръгнах, обърнах се назад и отново видях сина ми да стои на прозореца. Гледаше към мен и мълчеше.

Аз също мълчах и не знаех какво да кажа на Люба, толкова потресаващ беше нейният разказ. Доскоро мислех, че въпреки недоразуменията с новата си снаха, Люба имаше добри отношения със сина си, че той намира начин да прави компромиси и да поддържа добрия тон към майка си. Оказа се, че действителността е много по-ужасна.

Люба продължи:

- Ти на знаеш, не сме говорили за това, че в началото на демокрацията, когато бяха първите общински избори, той се кандидатира за кмет на Банница от името на СДС и беше толкова яростен седесар, че дори на шията на кучето си беше вързал синя лента. Знаеше много добре какви са моите политически убеждения, но това не го интересуваше. Омразата му към комунистите беше невероятна, макар че и аз, и моите родители, и родният му баща - всички сме комунисти. Опитвала съм се да разговарям с него по тези въпроси, но той не искаше и да чуе моите аргументи.

Аз знаех нещо от сложните семейни отношения на Люба и раздялата й с първия й съпруг, който беше баща на Митко. Досетих се, че коренът на това ненормално поведение на сина й е именно в това, че баща му ги е изоставил.

Това е наранило завинаги душата му и той е решил да мрази всичко, свързано с тях. Като напомних за това на Люба, тя се съгласи с мен и допълни това, което знаех с нови факти.

- Веднъж отивахме с Митко на Витоша, когато беше още малък. Вървяхме по една стръмна пътека, Митко тичаше напред, катереше се по камънаците и оттам стреляше по мен с пръчката си. Радваше се, че аз не мога да бъда толкова бърза като него. И не щеш ли забелязах, че срещу нас идват бившият ми мъж и още две жени, една от които беше съпругата му. Казвала съм ти, че тя е генералска дъщеря. Бившият ми мъж се размина с Митко, без да му каже нито дума, след това направи същото и с мен. Когато и жените ме отминаха, дочух зад гърба си генералската дъщеря да говори умишлено високо на приятелката си:

- Видя ли я колко е хубава, но аз й го отнех и сега той дори не я погледна! Не погледна и сина си.

Люба продължи да разказва, силно развълнувана от спомена си…

- Люба, това което разказваш е пълен абсурд. Как е възможно изобщо да има такова нещо? Когато се харесахте с бъдещия си мъж не можа ли да го разбереш що за човек е? От теб зная, че сте били заедно студенти и като студенти сте били неразделни.

- Обичахме се и целият курс се радваше на нашата любов. Тогава много си подхождахме - и външно, и вътрешно.

- Не мога да приема за нормално, след като сте се оженили с такава любов, той изведнъж да се повлече след друга, и то много по-грозна от теб, па макар и генералска щерка. Как си обясняваш поведението му?

- Единственото ми обяснение е, че баща й беше много важна клечка и можеше да му осигури бързо израстване в кариерата. Нямам друго обяснение.

- Аз пък имам. Ти си била много наивна тогава, прекалено силно си му вярвала и не си проявила никаква бдителност по отношение на неговите контакти. Нещо си сбъркала. Може би има и нещо друго, което се отнася до най-интимните мигове от живота ви. Знае ли човек… Всяка личност има много потайни измерения на душата си, което я прави непредсказуема.

- Интересното е, че точно този елемент в характера на бившия ми мъж се прояви с пълна сила и при Митко. Той като стана кмет на Банница, около него се завъртя Неда и само за една година успя да го разведе и той изостави жена си и сина си по същия начин, както баща му заряза мен и него. Неда е не само по-грозна от жена му. Тя е много по-стара от него и вече не може да има деца. Никак не мога да си обясня с какво го привлича. Дори веднъж чух той да казва, че била велика жена. Какво й е великото, като единствената й мисъл в главата й е как да извлече максимална изгода за себе си лично. Знаеш ли, че тя в момента, когато се свърза с моя син е била женена за французин, той й построил четиристаен апартамент в София, но се разболял тежко от рак и тя го експедирала в Париж при близките му, вместо да се грижи за него. Не се развели, но фактически били вече разделени. Веднъж я чух да казва на Митко по негов адрес: “Пък не умира, бе!”… Човекът все пак умря и тя веднага замина за Париж, за да се бори за наследството му. Спечели голяма сума, изплатена от роднините му заради имотите, а френската държава й отпусна вдовишка пенсия. Сега тя нито се жени за сина ми, нито пък го оставя на мира, защото целта й е да заграби имота ни в Банница посредством фиктивна покупко-продажба. Опитах се да обясня всичко това на сина ми, но той не пожела да ме изслуша дори.

Опитах се да дам съвет на Люба: да не се занимава повече с тях, да ги остави да правят каквото знаят, а да направи завещание на внука си на апартамента, в който живее сега и дяла си от къщата в Банница. Люба се съгласи с мен и каза, че вече е мислила по този въпрос.

След този разговор с Люба минаха няколко седмици, без да се срещнем. Наложи се да я потърся, защото ми беше нужен материал от нея за вестника.

Тя имаше хубави записки от младите си години, като турист. Исках да разкаже на читателите за тогавашните си впечатления от някои туристически обекти.

Люба дойде, поговорихме за такъв материал, а към края на разговора тя неочаквано ме информира:

- Знаеш ли, с моята мизерна пенсия искам да издам втора книга на сина ми, този път с поезия. Хубави са стиховете му и заслужават да видят бял свят. Какво ще кажеш по въпроса?

Бях направо шокиран от това намерение на Люба. Не знаех как да й отговоря. Но тя приключи разговора по този въпрос с думите:

- Това е последната ми надежда да го върна към истинския живот. Може би като види новата си книга, ще разбере, че има и по-високи цели, към които да се стреми.

Може би…