Стефан Коларов

Един от най-добрите познавачи на френските символисти у нас Иван Радославов казва за Дебелянов: „Той наистина е от страната на трагичните, на прокълнатите поети, които идват при нас, за да ни уверят, че под суетата и гмежа на деня гори вечната жажда към неизвестното и желаното…”

Връзката на Дебелянов с прокълнатите е неизбежна и сякаш съдбовно предопределена. Дори и когато говорим за влияние, за някакво чисто литературно търсене на близост и духовна връзка, неусетно се налага приликата между участта на Бодлер, Корбиер, Рембо, Маларме, Жерар дьо Нервал, Верлен и тази на Яворов, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Александър Вутимски…

Димитър Подвързачов като говори за този кръжец, в който го наричат „бащата”, изтъква за по-младия си събрат:

„Димчо започна сякаш да зрее с дни. Много четеше френски и руски поети, доста пишеше, но - най-важното - тъкмо това време съвпадна с едно бързо порастване на съзнанието му, че да бъдеш писател не е току-тъй работа, която може да се върши с лека ръка, без особена подготовка - не, а тежък сизифовски труд.”

Николай Лилиев си спомня за началото на тяхната дружба:

„Когато го срещнах за пръв път в Долна баня, където живееше неговият по-голям брат Илия Дебелянов, човек със златно сърце, когато работехме в дъскорезницата на Иван Сребърников - той като дърводелец, аз като сметководител; дето прекарваше своята ваканция по-малката му сестра Мария с другаря си Петър Григоров, тогава студент по право;  през лятото на 1907 г. Димчо Дебелянов бе свършил вече гимназия в София, чиновничестваше в метеорологическата станция, беше автор на стихотворения, печатани в „Българска сбирка” и по-късно в „Из нов път”, пълни с надежди и предчувствия за прекрасните стихотворения, които можеха да се очакват от младия поет.”

Авторът на „Лунни петна” и „Птици в нощта” разказва за тяхното приятелство:

„Откакто се запознахме, Димчо започна да дохожда много често в Долна баня. Беше начетен, възторжен и много разговорлив момък. Понякога ходехме пешком до Сестримо, където сестра му Мария беше учителка. По целия път говореше изключително той. Не обичаше София. Смяташе, че тъй както съм живеел на село, всред природата, можел съм да работя много по-добре. Разбира се, и той, и мнозина, които мислят като него, горчиво се мамят. Селската обстановка може да е прекрасна за почивка, но тя никак не подхожда за човек, който иска да следи културата, да живее с идеалите на своето време.”

Когато Лилиев заминава да следва в Париж, двамата поети си кореспондират и писмата разкриват колко силно е влиянието на френските символисти върху тях и техните съвременници.

Те си разменят списания, книги, подробна информация за литературния живот. Дебелянов в няколко свои творби използва цитати от френски поети, за да ги интерпретира според своето виждане и творческа нагласа.

Стихотворението „Печал” е едно от емблематичните стихотворения на Верлен:

ПЕЧАЛ

Небесният склон над покрива вън
тъй чист изглежда!
И клон подир клон над покрива вън
дървото свежда.

С вечерния здрач камбанният звън
печал разлива
и птичият глас с камбанния звън
ведно се слива.

Аз виждам смутен - животът пак там
минава мирно -
и сякаш към мен градът долу там
мълви безспирно:

„Кажи ми ти сам, о, плачещ в тъга
сега без радост,
що стори ти сам, о, плачещ в тъга,
със свойта младост?”

Преводът е на Георги Михайлов.

Отзвук от това стихотворение намираме във втората творба от цикъла „Под сурдинка” на Дебелянов. Сходни са мрачните предчувствия, тъжното настроение, мъчителното изживяване на някаква драматична обреченост:

* * *
ИЗМИНАЛ пътя през лъките
на Любовта и Радостта,
незнайна власт ме в мрак покити,
аз бродя в гибелни места.

Аз тръпна в огнена замая
като прокудена лъча,
къде съм - диря и не зная.
къде съм - гасна и мълча.

А през запречените стволи
из безприютни глъбини
залутан стон за милост моли
и в неповолен грях вини.

То сякаш горко запленена,
далече в глъхналия лес,
звъни душата на Verlaine‘a:
„dis qu’as-tu fais de ta jeunesse!”

Константин Константинов в предговора за автора на „Стихотворения”, която излиза след неговата гибел на фронта, разказва:

„Когато в 1910 г. с голяма тържественост и блясък се откри в старата Люксембургска градина на Париж паметника на  В е р л е н а, френските литературни списания предадоха следния истински анекдот. В деня на откриването двама служители в едно кафене от Латинския квартал на Париж разговарят за събитието. „Но кой е тоя Пол Верлен?” - запитва единият другаря си. „Как? Нима го не знаеш? - отвръща тоя. - Оня чудак, който всеки ден се напиваше тук и когото изритвахме из вратата, когато нямаше пари.” И до днес още името на Димчо Дебелянов събужда сред непосветената широка публика подобни разговори и обяснения, и до днес още - макар че ето вече три години откак неговият мъченишки живот се прекърши, след него се влече като зловонна струя нерадостната слава на след полунощен размирник. Малцина знаят истинския образ на неговото съществуване, никой не се опита да разсее недостойната легенда около това светло име, а неговата книга, която по-добре от всеки чужд би говорила за него - едва сега излиза на свят.”

Въпреки че съдбите на двамата поети - на френския и на българския, са привидно съвсем различни, то и у двамата има нещо, което вътрешно ги сближава - нежността и изяществото на чувствата, желанието да се противопоставят на установени норми, бохемският живот…

И двамата носят някакво трудно разбираемо и още по-трудно за изразяване страдание. И търсят някаква утеха в алкохола.

Това именно е подсказал и К. Константинов, споделяйки още:

„Аз не зная обаче друг човек, върху когото съдбата така жестоко и недостойно да се е надсмивала. И ако отбелязвам туй сега - то е единственото, защото то именно чертаеше пътя на неговата поезия. Чувствителен до болезненост, невъздържан и буен като темперамент, с душа на вечен бунтар - той не можеше стоически да понася ударите и те отекваха в сърцето му като на плачеща цигулка.”

От своя страна Владимир Василев добавя, че Дебелянов носи в себе си „силата на рицар и смирението на жертва”.

Може би, ако войната не беше прекъснала неговия живот, в годините на зрелостта поетът щеше да ни изглежда по-различен?

Но неговият образ и сега е достатъчно ярък, силен, обаятелен и човешки, за да ни вълнува винаги, а връзката с „принца на поетите” само подсказва самобитността на таланта му!