Тихомир Йорданов

Целият му живот е осъществяване на един потомствен артистизъм. Баща му имаше дарбата на разказвач, майка му можеше да изпее повече от четиристотин песни.

Андрей ги записа, прерови сборниците Народни умотворения, свери ги с публикуваните там. Извърши труд на учен, изследовател. Той се увличаше в това.

Увлеченията му бяха изненадващи - ту джобни календарчета, ту стари захвърлени икони, с чието реставриране се залавяше, зеленясали сахани и похлупци…

Нищо не оставаше без смисъл. Беше упорит и аз не познавам упоритост като неговата.

Първоначалната наброска от натура на шаржовете, които рисуваше, биваше прерисувана многократно, додето се получи обобщение, постигнато само с един щрих.

А сетне всичко изглеждаше просто и лесно. Наблюдавал съм тази негова работа, удивяваше ме.

Той притежаваше шестото чувство, с което творецът улавя света. Той можеше от „нещата” да сътвори свят. Той беше талантливият, можещият.

Аз знам как той пишеше и разбирам защо написаното от него е добро. Той не фалшивеше. Беше щедро надарен, но и самият той беше щедър - всичко даваше на своята поезия, на близките си, на приятелите си, на работата си. Изтощаваше се докрай.

И си оставяше само болките.

Има нещо самоубийствено в последното му откровение:

Всеки сам за себе си е болен,
всеки сам за себе си
умира.

Какво щастие откривам сега в тази негова поетическа заблуда. Умирайки за себе си, Андрей Германов няма да умре за онези, които ще четат стиховете му.

В тях той е жив.

За истинските поети смърт няма, има само едно светло раждане.

И все пак усещам болката, че „си отиде човекът. Най-добрият човек!”