Ангел Рачев

НЕБЕСЕН АКВАРИУМ

Дълбоко
във синята вода - Небето,
(където вятърът напролет
разплакан хвърля си хайвера).
Голямото кафяво водорасло -
дървото - поклаща се - расте…
А покрай него - зелено-жълти риби -
листата плуват
от облаците оплодени
(а облаците кой опложда?)
във зеленясалия въздух
на зеленясалото лято,
в прозореца - моят небесен аквариум,
моето стъклено синьо Небе -
моето око - човешко-рибено -
окото на аквариума
ви гледа…

***
Не живея вече -
мръквам -
вечер съм,
а съм жив
във Теб -
от теб далече…
Звздна струя съм
и потичам в тревата -
във душата ти зеленоока…
Като лъч съм топъл -
във очите ти потъвам -
във прозореца зеленоок…
Не живея вече,
а съм жив -
вграден във тебе,
вкаменявам се,
оставам…

ОЧАКВАНЕ

На пейката седи сред дневната гълчава,
в брезите се разлиства погледа й сляп.
Минават хора като мъничка държава.
Кога синът ще дойде с цвете върху хляб?
Във всеки тя се взира с надежда -
позната риза, същата походка.
Последен лъч във здрача се процежда.
Остава пак сама със свойта котка.
По стълбите вървя замислен,
но в стаята не влизам сам.
За срещата със мама,
с писмото недописано,
дали не закъснях - не знам.

ЧОВЕКЪТ СИ ОТИВА

В памет на баща ми

Той все така седи във стаята
и сам със себе си говори.
Вали във стаята му тишина…
Дъждът почуква по прозореца.
И как се утаява туй мълчание
от въздуха, капещ от стрехата…
Боли в човека, блика туй страдание,
когато душите се докосват чужди,
непознати.
Човекът ни спасява от това движение
докрай в тъгата светла и дъждовна.
Вървим щастливи в стъпките си снежни
по улиците - навици студени и бездомни.
Човекът си отива вечер,
вали в стаята му много нощ, мълчание…
Отива си, отива надалече…
А ние остаряваме,
защото дишаме страдание…
И все така седим във стаята,
сами със себе си говорим
и все допушваме една цигара самота…
Дъждът почуква по прозореца.