СТЪЛБАТА

Петър Лозанов

СТЪЛБАТА

Краят на стълбата - забита в небето игличка.
Изкачването - мъчително и горещо.
Ако с всички сили нагоре се затичам,
възможно е сам себе си да посрещна.
Между две въздъхвания потта е горчива,
тялото е на чертицата небесно-земно.
Звуците са щурци, които вече заспиват,
само с флейта свири течащото време.

Горе съм, опирам на синия покрив ръцете си.
Под мен трева и скитане на хора самотни.
Замайва това надничане от небето,
този танц на ръба на смъртта и живота.
Но за какво са син покрив, отвесна стълба,
щом съществува и обратният път надолу?
Приземяването е удар по хълбока.
Завръщането - пристъп на болест.


ТОПЛО КУЧЕНЦЕ НА ПРАГА

Такава мекушава тишина.
Спи в ъгъла жълтица от война.
Стихът е топло кученце на прага,
което с чиста лапа разполага.
Овалян в лиги срязаният вик -
а аз съм жив, защото съм мръсник.
В проклети времена мъжът е рицар,
не златен зъб на устните на вица.

Забързан след прашинката от сняг,
усещам текста и ставам благ,
но погледът ми още е зареян
към вечната усмивка на трофея.
Където беше шумно - отшумя
в утробата на черната земя.
Разпръснат на безкрайно малки части,
стихът е тишина и безучастие.


НЕЩО КАТО ПИЕНЕ

Не казвам нищо - просто ми се пие.
Смехът се смее, вместо да поплаче.
Живот с паричка върху голо теме,
върви безсрамен и почти разкрачен.
Какви ти вечери! - ордьовър с кокал.
Душата ляга в тъмното си ложе.
Земята е разтеглена и тъмна -
плътта се мляска, но не се опложда.

Не мисля нищо - просто ми се вие.
Омекват уж железните ми нерви.
Навътре съм загледан, чак до края -
все по-далечен, два пъти по-черен.
Не е ракия - щях да се опаря.
Море не беше - щях да го разкажа.
И аз се давя в мократа си кожа
сред толкова спасители на плажа.


НОЩЕН ГРАД

От нощ беззвездна цяла нощ валя,
но странно - въглени блестят в небето.
Материята в себе си е жива
и в този град от няколко села.
А въздухът - почти опитомен,
изпълнен с диви миризми все още,
шуми и тръпне в своите частици,
протяга дълги пипала към мен.

Всемирният потоп е за час-два.
Без гълъбчета, ноеви ковчези,
потеглят вече правите посоки
и оживяват всички сетива.
Развиделява в кръгчета вода,
най-тъмното отплува надалече.
И само на прозореца разтворен
самотно свети моята звезда.