ГЪДУЛАР

Петя Цонева

ГЪДУЛАР

Гъдуларю, свири! Днес е щедър пазарният ден!
Донеси синева, леден извор и дъх на момиче.
Знам, че имаш нозе от трева и градински невен
и на твърдия градски асфалт, уморен, коленичиш,
но свири!
Завърти своя танц като странстващ дервиш -
ти с едната си длан натежалия дъжд си понесъл,
а пък с другата нас благославяш.
Земята държиш
и от някаква стара безсмъртност небета раздаваш.
И си толкова скромен.
Подвил до пазара нозе,
на гъдулката свириш така, че и Бог заиграва.
Не подхвърлям монета,
последното грозде я взе.
Но се спирам и слушам как изгрев и залез наддават.
И кафявото птиче със лъскаво черно око
при нозете ти клъвва трохи от сърце натрошено.
Ти отрано си станал да свириш небесно хоро -
този, прашният, никакъв ъгъл
е твоята сцена.
Във оркестър не свикваш, защото си странстващ артист -
разпиляваш косите, извиваш легато от ноти.
И лъкът ти дълбае следа
през неделната вис -
целодневната пълна окръжност,
събрала живота.
Но сърцето ти сигурно има размах на дъга,
щом на няколко струни перата си ангел забол е.
Гъдуларю, ти вятър си, слязъл в човешка тъга
свободата ни в прашния танц на деня
да измоли.


СИНЯТА ПТИЦА

Чувам, имало някъде птица, кобалтово синя.
Всяко нейно перо като лека подкова било.
Щом я зърнеш, очакват те само щастливи години -
детелина намерил си, птица с вълшебно крило.

Аз така не успях да я видя. Дали ме подмина?
Или просто по път ме предаде небесният знак?
Но дъхът ми не спря от богат до премала поминък.
Спря пред крехкия огън, запален от полския мак.

И си мисля, навярно, че няма я синята птица.
Тя е миг, изгорял, щом е лумнал от полета син.
Колко много години след него остават вдовици
и живеят с копнежа да има и още един.

Може би я съзрях. Ала сведох очите си мъдро -
свети в росните капки смалена небесна дъга.
Нямам друга причина да бъда, преди да съм мъртва.
Но живея с дълбоката радост, че дишам сега.


ДОРИ ДА НЯМА ВРАТА

Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.
По широкия път на тревите си идвам при теб.
Подранило е тази година планинското лято
и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.

Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма
и е станала синя прашинка от синьо небе.
Но на нашата всяка сълза е оптична измама
и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.

Аз се местя. Заменям си всички централни адреси
за квартира във някой блажено затънтен квартал.
Каня банда загубени каузи на тайна трапеза
и ги черпя направо с дъжда първоточен и бял.

Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина -
може би е защото говоря понякога с Бог.
Ти разбираш, защото живееш във къща с градина
върху светлия облак, заспал в небосвода висок.

А светът си е същият - само че още по-ничий
и съседките още по-често ми искат цветя.
Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.

Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
Вечността е отдавна неделно забавена крачка
и със времето - днешното - вече сме станали квит.

По земя сме наравно. Но после сека през звездите
като пух, като звън, като обич, към други места.
Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
Отвори ми. Дори и да няма такава врата.


НЯКЪДЕ НА ПРАГА НА НЕБЕТО

Няма да я хвърля. Няма как.
Болката навън ще се износи.
Ще се пръсне в семето на мак,
без да ме приспи. Като прахосник.

Вземам я на гръб като дете,
после ще я свия под сърцето.
Там, когато почне да расте,
бялата й риза потърсете.

Тя ще се покрие някой ден
със пера. Повярвайте, ще свети,
хранена от корена свещен,
който е захванат за крилете.

В ципата горчива на пръстта
ще налее, млечна като орех.
Нощем ще гори като звезда,
денем ще е августовски полъх.

Йодът на горчивия ми стих
ще разстели свода на тъгата.
Само че от нея ще струи
синьото, изгубеното лято.

Вярно е, усещам и сега
всеки удар в болката ми вплетен.
Но живея истински така.
Някъде на прага на небето.


ЕХ…

Ех, живот, все не ми е по мярка добрата ти риза
на райе от ребра, през които тревата расте.
Небосводът ти вечно с Адамова кост е пронизан
и звездите му дават на всяка минута отчет.

Ех, живот! Ти къде без сърцето ми пламнало беше?
Като лишей исландски ли спеше в брадата на бор?
Кой от всички животи си? Сит или гладен и грешен?
И петлите за тебе ли пяха в среднощния хор?

Някой път ще повярвам, че мене си търсил. Че бил си
океанът, потулен от напръстник печена пръст.
И сега те усещам дълбоко в горещите шисти
как се блъскаш и месиш сърцето в нощвите на кръст.

Щом всемирът гори с всяка своя запалена клетка
и полярно сияние свети във всяко ядро,
значи ти си подхванал онази начената плетка
и на рибена кост натъкмяваш до злото добро.

Но не си ми по мярка. И тясна е твоята риза.
Все се къса отляво, където е буйна гръдта.
Затова те изкърпвам. Но бримките трудно нанизвам.
И приличам на диря на падаща лятна звезда.

И усещам как вятърът вее в нозете ми боси,
и издува на своите мачти платното от плът.
И когато разчупвам на масата миг високосен,
се разплитам във всичката прежда на Млечния път.


ТИШИНА

Замълчах. Но ръцете ми чуха и казаха хляба.
Два гълъба приеха словата на гладно сърце.
Вътре в мен нечий глас тананикаше ласкаво АББА
сякаш беше започнал сезонът на късен разцвет.

Моят хляб се понесе в небето. И може би там е
още топъл и мек като дума, прибрана в душа.
Два гълъба (дали не са ангели?) просто нахраних.
И за своята стихнала истина спрях да тъжа.

Нека вятърът носи седлата чергарски на думи.
Те са циганска пъстра дружина и вечно шумят.
И светът, ръкопляскащ на всяка една, като чумав
пие жадно и трескаво острия вкус на земя.

А над нея два гълъба носят най-бялата зима
в мълчаливия полет на своята сита зора -
тишината им - сняг от снега - е премъдрост незрима.
Колко лесно е всъщност било да съм просто добра.


НЕБЕ ЗА ИГЛА

Ако можеха само за малко ръцете човешки
както някога, здраво, игла и конец да държат,
щяха толкова много измислени наши болежки
да се свършват с коравия възел на жива душа.

Щяхме просто и сръчно да кърпим разбитите друми
и сърцата ни щяха да имат памучен пълнеж.
И когато замлъкват и злите, и благите думи,
да проправя пътеки конецът с безмълвен копнеж.

Като дух, беловлас и пшеничен, да води деня ни
търпеливо и скромно по тесния сребърен брод.
Но иглите умеят да шият отворени рани,
а конецът е корен от този до онзи живот.

Затова днес в ръцете след вечната тънка цигара
не остава небе за игла. И конецът е сив.
И животът ни, станал тютюнева пепел и пара,
ту се къса отново, ту тръгва, заплетен и крив.

И сега благославям на баба ми тесните дрешки -
те побират се в шепа на ангел с небесен венец.
И животът изтича през жълтите пръсти човешки,
и се свършва така. Без игла и съвсем без конец.