И ТРЪГВАТ ХЪЛМОВЕТЕ

Димитър Ценов

И ТРЪГВАТ ХЪЛМОВЕТЕ

Минават дървесата по халати,
които вятър кърпи със звезди.
Бродира лъч гнезда на тишината,
а в тях мълчание безсънно бди.

По грунда на небесното синило
възлиза грак, над сенките кръжи
и сякаш не е птичето ветрило –
излитат над дърветата души.

Дърветата лицата си набръчкват
и в пушек губят своите черти.
А с бравата на златните им съчки
отварят се небесните врати.

И тръгват хълмовете към безкрая
с вихрушка от светулкови села.
Дъждът с прозрачните си пръсти вае
антични фигури от време и мъгла.


ИЗВОРИТЕ НА СТРУМА

Под короните на лопени – царски скиптри,
потрепват кладенчета с мигли нежни
като очи напръскани от слънчева палитра,
които вдън душата ми се вглеждат.

Дими платинен облак над летните лагуни
и хлад библейски върху билото разливат.
Вървят митични същества –
                              елени с вдигнати муцуни
като в гравюра залеза допиват.

На вятъра детето люлее се на глога
със шапка пеперудена, с червеношийка тънка,
макар да бъде пратеничка тя на Бога
навежда се и клюн допира до водата звънка.

С резец от водни капки реката кротко реже
далечния си път под смях на синя хвойна,
към жаждата върви и с хладен дъх бележи
растения и птици, на камък устни знойни.

До извор извор гледа с клепачите на клека
и сякаш самодива сега към мен наднича.
Споделя мойта жажда прозрачна, пчела лека
и от очите сълзи на радостта изтичат.


ТРЕПТЕНЕ НА КРИЛА

Птиците лежат отпуснати
върху рамото на лятото
и потрепват от предчувствия
в сън за небеса крилата.

Ще се вдигнат. Накъде ли?
Ще възлезнат над тополите
в диря облачна поели
с клюн вселената проболи.

И над хълмове и къщи
с дъх на жълти гроздобери
после пак ще се завръщат
път обратен да намерят.

В техните крила се вглеждам
(навигацията земна е).
Как обратно да се врежа,
като тях в мъгла от време?


ЛИПИТЕ С ЖЪЛТИ ВЕТРИЛА

По времето на панаирите
липите с жълти ветрила
разнасят вятърното свирене
над керемиди и била.

Над кладенеца на небето
ще дрънка птичето въже,
докато луди ветровете
не го разполовят на две.

И уж заспивайки щуреца
ще пробълнува пак на глас,
но ще усещаме резеца
на каменоделец мраз.

И върху хълмовете – кончета
дъжда ще дърпа сто юзди
да прекоси звезди и склонове
пред прага ми да допръхти.

В дърветата като фенери
ще търси лятото места
убежище да си намери
в една липа до пролетта.


ЛОВЯХМЕ РИБИТЕ

Тогава беше лято и нанизваха
щурците свойте песни от сено.
И сенките ни към реката слизаха
в душите със манистено зърно.

Опиваше ни лятното блаженство
по хълмове, вървящи на възбог.
И слънцето тъй чорлаво на детството
изсипваше горещия си рог.

Тогава яхнал охрена вихрушка
бях вкопчил пръсти в грива от звезди.
И виждах към целта като препусках
как вятър на баирите цъфти.

Нагазвахме реката с голи глезени,
ловяхме рибите като мечти,
но те изплъзваха се с люспи звездни
в смеха трептящ на летните води.

Играта на мечтите ни остана
заключена в душите с таен код.
И ако случи се мечта да хванем
отново пускаме я на живот.


ЗАПРОЛЕТЕНА РАВНИНА

С бразди е равнината начертана
опънати към слънчевата вис.
И птицата от утрото обляна
във полет учи се на краснопис.

И храсти като пуканки разпукват
заспалите доскоро цветове.
Изписват кълнове зелени букви
на влажни черноземни редове.

Настъпва нещо ново, нещо бяло!
Разкрива ручей тайната на глас,
че всеки земен порив е начало
и ни увлича с топлата си власт.

А равнината будна и квадратна
пред погледа като писмо расте.
И почерка зелен и непонятен
ще трябва всеки да си разчете.


ЖЪЛТА РОЗА

Стоеше с истината си бодлива
възлизаща по златните лъчи
и отдалеч главата й красива
скорците обладаваха с очи.

И на стеблото крехката мелодия
звучеше писана върху деня.
До късно будна виждах я да броди
да изпревари ранната слана.

Един ден чух, че розата заминала
в глас на синигер скрита на възбог.
И шепата под нея пръст изстинала,
защото всичко има даден срок.

Сияние видях над пчелните милувки,
край корена и съхнещи листа.
Тя бе събула жълтите обувки,
за да премине във дъжда.