МОЛИЕР СЪЗДАВА ГЕНИАЛНИ КОМЕДИИ, ВЪПРЕКИ ДРАМАТИЧНАТА СИ СЪДБА

Стефан Коларов

Сент-Бьов, който посвещава великолепен портрет на гениалния артист и драматург, изтъква:

„С изобразяването на някои по-специални недостатъци и с използваните костюми Молиер принадлежи на века, в който е живял, но много повече на всички епохи, той е художник на човешката природа.”

И пояснява по-нататък като проследява развитието му в епохата, в която живее:

„Моментът, в който се появява Молиер, се оказва благоприятен за свободата, на която се радва и която си позволява. Луи XIV, още млад, го поддържа в дръзките му или фамилиарни начинания и го закриля срещу всички. В портрета на Тартюф и в тирадата на Дон Жуан за лицемерието, което излиза на преден план, Молиер предвижда вече с пророческия си поглед тъжния край на това толкова хубаво царуване и бърза, докато все още му се удава с голяма мъка и докато може да бъде полезно, да разобличи растящата поквара.”

Сент-Бьов е абсолютно правилен в извода си, че също като Шекспир, Сервантес и още трима-четирима гениални писатели през вековете Молиер е художник на основните човешки черти, без предпочитание или загриженост за религия, строго определена догма, текстуално тълкуване, защото като критикува обществото на своето време, той представя живота на повечето хора и извън Франция и се оказва, че бичувайки точно определени нрави, произведенията му се отнасят за всички хора.

Жан-Батист Поклен, както е неговото истинско име, произхожда от стар буржоазен род, чийто занаят е тапицерството. Ражда се на 15 януари 1622 г. в една къща на ул. „Сен-т-Оноре”, а не под свода на халите, както се е смятало първоначално.

Тази улица е успоредна на прочутата улица „Риволи” и който я е виждал в Париж знае, че тя е много красива, застроена и до днес със сгради, които изпъкват със своя външен вид, с много магазини и с една църква, която е с изключителен интериор.

Бащата като кралски тапицер е имал силното желание и неговият син да наследи занаята му, затова често го е викал в работилницата си. Той дори купува титлата „придворен тапицер”, за да я завещае на своя наследник.

Но дядото на Жан-Батист по майчина линия е обичал театъра и го води в театър „Отел дьо Бурбон” на редица представления.

Момчето е учило в някакъв пансион, след това продължава в йезуитския Клермонски колеж, днес престижният лицей „Луи Велики”.

Заминава за Орлеан, където следва право и получава диплом за адвокат - професия, която, както и тапицерството, не го привлича особено.

Сближава се с двамата братя Бежар и сестра им Мадлен и става част от тяхната пътуваща трупа. Заради дълг е бил затворен и едва се отървава след като сумата е била изплатена.

Въпреки неблагополучията обаче младият актьор от 1644 г. с новото си име Молиер вече има достатъчен авторитет, за да ръководи пътуващата трупа, която носи името „Илюстр театр”.

Трупата и нейният ръководител скитат цели 13 години из Франция. Играят смешни фарсове, съчинени от Молиер, почти незапазени са техните текстове, но те се превръщат в огромна школа за автора и артиста.

Щастливият миг идва, когато трупата дебютира на 24.X.1658 г. в Лувъра в присъствието на крал Луи XIV като играе пиесата „Влюбеният доктор”.

Възхитен от представлението, кралят кани трупата да играе в придворния театър Пти Бурбон, а след това трупата се премества в Пале Роял, на чиято сцена Молиер умира.

Хрониката на възхода на Молиер като автор и комедиант е силна, динамична, стремителна нагоре, защото сюжетите и образите привличат широката публика, която открива в тях безброй човешки слабости и недъзи.

От комедията-фарс „Сганарел” (1660) следват комедиите на нравите и на характера, сред които се открояват блестящи завоевания като „Училище за мъже”, „Училище за жени”, „Буржоата-благородник”, „Мизантроп”, „Тартюф”, „Скъперникът” (1668)…

Дори винаги критичният Волтер казва, че ако Молиер е бил написал само „Училище за мъже” (1661), пак е щял да бъде превъзходен комик.

Никола Боало преди още да се срещне с Молиер, въпреки нападките срещу него, го поздравява за „Училище за жени” (1662). Известният автор на „Поетическото изкуство” по-късно провъзгласява Молиер за майстор на изкуството да изковава хубави стихове и отхвърля „превзетата” преценка на друг съвременник - Фенелон.

Сент-Бьов подчертава в своя проникновен портрет:

„През четиринадесетте години след установяването си в Париж и чак до последния си час през 1673 г. Молиер непрекъснато твори. За краля, за двора, за различните празненства, за удоволствието на простонародната публика и за интересите на трупата си, за собствена слава и за взискателното потомство Молиер намира сили и смогва за всичко.

Ни помен от дребнаво изпипване, което да издава кабинетен писател. Истински драматичен поет, неговите произведения са на сцената, в действие. Той сякаш не ги пише, а ги играе. Животът му на провинциален актьор напомня малко живота на древните народни певци, рапсоди, жонгльори или странстващи актьори, представящи „Мистерии”.”

Много интересно е и друго наблюдение на Сент-Бьов:

„Молиер, най-творческият и най-изобретателният гений, може би най-много е подражавал и кому ли не. И с тази своя черта той е близък на примитивните народни поети и бележити драматурзи, които продължават делото му.

Боало, Расин, Андре Шение, големите ерудирани поети с тънък вкус също подражават може би; но те подражават много по-остроумно, внимателно и прикрито, като при това вземат главно някои подробности.

Молиер е много по-непринуден в подражанието си, взема с пълна шепа, като се уповава на паметта си. Враговете му го упрекват, че половината от произведенията му са крадени от СТАРИ КНИГИ. През първия си период той използва традиционния италиански и галски фарс; проявява индивидуалните си черти едва след „Смешните преструванки” и „Училище за мъже”.

От този момент става господар на подражанията си, но продължава да заимства в същото темпо, като постоянно примесва чуждия опит към оригиналното си наблюдение.”

Молиер създава около 30 творби в стихове и проза, които имат основополагащо значение за целия френски театър, заедно с произведенията на Корней и Расин.

Но приживе отрицанията, споровете, дори порицанията са постоянни, въпреки кралската протекция.

За отбелязване е този многозначителен момент от неговата кариера: когато обновената зала на театър Пале Роял отваря врати, на сцената трупата на Молиер представя „Дон Гарсие от Навара”, в която авторът на пиесата и Мадлен Бежар изпълняват главните роли.

Но драматичният сюжет не се посреща от публиката добре и са изиграни едва седем представления. Така Молиер разбира, че трагедията не е негово призвание, въпреки че е смятана са висша форма на театралното изкуство и се посвещава само на комедията.

И спечелва. Като познава вкуса на краля Молиер дори създава комедиен балет, който вмъква в пиесите си като за музиката си сътрудничи с Жан-Батист Люли. Лафонтен е във възторг от това нововъведение в театъра.

Един от най-големите скандали предизвиква обаче представлението на „Тартюф” (1664), тъй като въпреки одобрението на Луи XIV, по искане на неговия бивш наставник и нов архиепископ на Париж Хардуин дьо Перефифе, тъй като пиесата представяла в комична светлина религията и обиждала благочестивите кръгове.

Свещеникът Пиер Руле, ожесточен противник на янсенизма, публикува памфлет, в който сочи че Молиер е „демон в плътта на човек”. Кралят потвърждава забраната за публичното представяне на „Тартюф” и изисква преработка на онези места, които са скандализирали религиозните среди. Но и след преработката пиесата е забранена.

Минава доста време и едва на 5 февруари 1669 г. е получено разрешение „Тартюф” да се играе като броят на представленията достига до 72 за една година. Най-големият триумф на Молиер!

Биографите не пропускат да отбележат и личния живот на великия артист и драматург, който също привлича с някои скандални моменти.

На 20 февруари 1662 г. се е състояла сватбата на 40-годишният Молиер с Арманда Бежар, която е била на около 20 години. Тя е по-малката сестра на Мадлен Бежар. Според противниците на Молиер той е имал любовна връзка с по-голямата сестра, а някои достигат в твърденията си дотам да смятат, че Арманда е негова дъщеря.

От брака на Молиер с Арманда Бежар се ражда син, който на 8 месеца умира. След това се ражда дъщерята Еспри-Мадлен (1665-1723), починала без потомство. Раждат се още един син и дъщеря, които умират съвсем малки. Всичко това, както и засилващата се ревност на Молиер, вгорчава неговия брачен живот.

Съпругата на актьора Поасон е обрисувала образа на драматурга като е подчертала основното в неговите физически черти: „Молиер не беше нито дебел, нито слаб. Беше по-скоро висок: благородна стойка, красив крак. Вървеше възтежко, изглеждаше много сериозен, с голям нос, голяма уста, плътни устни, тъмен тен, черни гъсти вежди, толкова подвижни, че правеха физиономията му много комична. По отношение на характера беше благ, услужлив, щедър. Обичаше да държи речи и когато четеше пиесите си на актьорите, искаше да доведат децата си, за да предвиди реакциите на зрителите по тяхното непринудено държане.”

Въпреки личните неблагополучия, Молиер има седем изключителни сезона и неговата слава нараства неудържимо, не го прекършват трудностите и предизвикваните полемики.

Това, което обаче предизвиква тревога е здравословното състояние на големия комик. Появява се мъчителна кашлица. Още през 1665 г. слуховете за неговото здраве се разнасят не само из Париж, но достигат до Дъблин, където дори се заговорило, че Молиер е мъртъв, според някои запазени документи от онова време.

Мнението на лекарите било, че той е имал хроничен бронхит, който впоследствие се превърнал в пневмония или плеврит. Страдащ от възпаление на гърдите, артистът бил посъветван от приятеля си Боало да се откаже от сцената.

Един от биографите разказва, цитиран от Сент-Бьов:

„Два месеца преди смъртта на Молиер г. Депрео го посети и го завари силно обезпокоен от кашлицата му. Той така напрягаше гърците си, че явно бе заплашен от близка смърт. Доста хладен обикновено, Молиер този път се държа много дружески с г. Депрео.

Това насърчи приятеля му да го посъветва: „Бедни ми г. Молиер, ето ви в плачевно състояние. Постепенното овладяване на духа, постоянното напрягане на дробовете ви на сцената, с една дума, всичко би трябвало да ви убеди да се откажете от представленията. Нима в трупата ви няма някой, който може да играе главните роли?

Задоволете се само с писането и оставете театралното изпълнение на някой ваш другар: това ще ви прави повече чест пред публиката, която ще сметне, че вашите актьори са се обзаложили с вас, а самите те, тъй като не са особено умели в сравнение с вас, ще почувстват по-добре превъзходството ви.” - „А, господине - отвърна Молиер, - какво говорите! За мен е чест да не напусна сцената.” - „Забавна чест - казал си сатирикът, - да слагаш всеки ден чернило на лицето си, за да си изрисуваш мустаци, подходящи за Сганарел, и да обречеш гърба си на тояги всеки път, когато бият някого в комедията.

Как? Този човек, пръв в нашия век с ума и чувствата си на истински философ, този остроумен съдник на всички човешки безумия е жертва на по-екстравагантна лудост от маниите, които осмива всеки ден! Това показва колко малко струваме ние, хората.”

За съжаление приятелската молба на Никола Боало Депрео не била приета и със своята упоритост Молиер продължил да излиза на сцената.

През 1673 г. Молиер написва пиесата „Мнимият болен”, в която има включени музика и танци, а авторът играе сам ролята на Арган.

Създавайки тази пиеса, според някои свидетелства на близки до актьора приятели, той е смятал, че това ще бъде неговият край.

За отбелязване е, че Мадлен Бежар, знаменитата актриса и изпълнителка на роли в комедиите на Молиер, умира на 17.II.1672 г. на 54 години.

Една година след нейната смърт трупата изнася четвъртото представление на „Мнимият болен” на 17.II.1673 г.

Молиер се е почувствал преди представлението особено уморен, но отказал то да се отмени. На сцената обаче великият актьор с голяма мъка произнася репликите и едва дочаква падането на завесата.

С носачи той е отведен от Пале Роял до дома му на ул. „Ришельо”. За вечеря взема малко хляб и сирене и си ляга, но след силен пристъп на кашлицата изхрачва кръв.

Малко по-късно кръвта го задушава и той издъхва след като е изминал само час от играното представление.

Въпреки молбите на вдовицата и на трупата, църквата му отказва погребение. Кралят запазва мълчание. На 21 февруари тялото е отнесено в гробището Сен-Жозеф на ул. „Монмартр”, придружено от двама свещеници.

Около двеста души вървят с факли в ръце, но никой не пее погребална песен. Доста по-късно неговите тленни останки са пренесени и препогребани в гробището Пер Лашез.

Но с времето признанието триумфално връща името и творческото му дело на сцените във Франция и по света.