Тихомир Йорданов

Из „Приказки от кафенето”

Западала султанската държава, много золуми се вършели, закони нямало.
Угрижен пътувал падишахът със свитата си през равното поле. С него били и везирите, и пазвантите, че и целият харем с жените му. Знам ли за къде е тръгнал, султанска му работа, но голяма била пушилката.

Не щеш ли, насред полето го залаяли кучета - едри, разлютени песове. Изплашили се везирите, побягнали телохранителите - на произвола оставили своя султан. Тогава от дебелата сянка на крайпътния орех се надигнал стопанинът на кучетата - чобанин.

Овцете му пладнували на сянка. Пък и той с тях. Погледнал овчаринът към султанския керван и викнал на зверовете:

- Мурджо, Шаро - тука!

Кучетата подвили опашки и послушно се прибрали при него. Почудил се султанът и като се видял в безопасност, наредил на гавазите си:

- Доведете ми този човек!

Довели му го.

- Слушай, човече, такива като тебе ми трябват, за да оправя държавата си. От днеска ставаш велик везир!

- Сакън, повелителю мой, само такова зло не ми прави!

- Млък! - разгневил се султанът. - Откажеш ли, ще ти взема главата.

Нямало как, съгласил се овчарят да стане велик везир. Но поставил едно условие: само три месеца ще стои, а после пак ще се върне при стадото си. Захвърлил той ямурлука и гегата и ето го в столицата.

Минала седмица, минал месец, а великият везир нищо не върши.

Тогава султанът пак го повикал:

- А бре везире, няма ли да направим нещо?

- Ще направим, падишах. Един гуляй ще дадем.

На султанския прием пристигнали всичките везири и валии, насядали покрай една дълга-предълга маса и зачакали гощавката. Великият везир, чобанинът де, плеснал с ръце. Завървели слугите.

Те донесли чинии от чисто злато, от бяло сребро били лъжиците - само че дръжките им били дълги-предълги, че с тях не можеш да гребнеш от чинията си. А пък гладни били султанските чиновници.

На някои им дошло в главите как да си хапнат от султанската гозба. Пипнал един дългата си лъжица, гребнал от чинията на седящия насреща му царски човек и му поднесъл в устата. От своя страна онзи направил същото. Така едни се нахранили, а други останали гладни.

- Е, какво ще сторим сега, везире?

- Сега, Твое величество, ще уволним тези, които не ядоха. Те себе си не могат да нахранят, а ти ще искаш да ти хранят държавата.

Султанът го послушал.

Минало не минало време, той пак повикал своя велик везир:

- Казвай какво друго ще направим.

- Ами… гощавка ще дадем.

Насъбрали се пак държавните хора и пак им разнесли същите златни блюда и сребърни лъжици. Тоя пък, обаче, от чиниите се носела такава воня, че някои от гостите се отдръпнали от софрата, запушили си носовете и даже не посегнали с лъжиците.

Но имало и такива, които изпърво се понамръщили, но нали гощавката е султанска, от угода на стопанина изпърво близнали от гозбата, а сетне си изяли всичко и дори започнали да хвалят готвача.

Така преминала и тази султанска гощавка. И султанът пак попитал великия везир:

- Кажи сега, мъдрецо, какво да сторя?

- Този път, - отвърнал овчарят, - ще прогониш тези, които ядоха. Те лайна ядат, от тях нищо не чакай!

Султанът и този път го послушал. А на другия ден гледа - неговият велик везир, облечен в старите си дрехи и прерамил овчарската си торба.

- Къде, бре, везире?

- Твое величество, - казал му овчарят. - Вече и без мене можеш. Сега кадрите ти са подредени, спокойно управлявай държавата си.

И си заминал при овцете. Нали такава им била уговорката.