СЕЛО

Стоян Мурин

Из „Господи, влюбен съм” (1994)

СЕЛО

Село без хора - празно останало -
руши се лека-полека.
Живее още духът ни само,
ала го няма човекът.

Мършава баба богу се моли.
Волче целува реката.
Туберкулозно кашлят тополи
покрай къщурка саката.

Сватби се правят веднъж във годината -
рядко тъпан ще думне.
Женят се ветрове из градините,
вълчиците са кумове.

Само вресливо яре ще видиш -
с бели рога и брадичка.
Покачило се на керемидите -
живинка жива едничка.

Село без хора - празно останало -
руши се лека-полека.
Живее още духът ни само,
ала го няма човекът.


РАЗСЪМВАНЕ НАД МЕЛНИК

Едно комитско утро се възражда
във завоя между градините
и само славей се обажда
със песните си ненадминати.

Белеят само сипеите. Само
скалите бели в огнения Мелник
и още сякаш утринната драма
на тоя толкоз ранен понеделник.

Изрязват се мъгли ефирно тънки,
обвеяни от някаква фантазия -
и толкова прозирни, с меки гънки
върху скали и зъбери нагазват.

И някоя торбичка на козарче
се губи още пълна със разсъмване,
макар че е разсъмнало, макар че
денят от триста ридове ще гръмне.


КРИСТАЛНО ЕХО

В памет на вуйчо ми Христо Котев

Ловувахме. Бе късен лов. Навън
обсипваха гората листопади
и всеки звън със яркия си звън
мълчанието есенно нападаше.

Ти стреляше - хусар одръзновял,
а после със уста призивно свиреше
и слушаше как ехото в кристал
и изстрелът, и твоя свир събираше.

Лютиви сенки край пърнаров слог
очакваха след туй над тях да седнем
и глътнали по глътка хладен грог
да уязвим умората последна.

Но в онзи миг отгде ли връхлетя
нечакана виелица? И падаха
снежинки и брезикови листа,
и с удари внезапни ни нападаха.

Дърветата покорни и добри
сега във силуета син танцуваха.
Ти спомняш ли си? Ние с теб дори
във тоя ад ловувахме. Ловувахме!