ОБЛАЧНО ПРЕЗ АВГУСТ

Елица Кръстева

ОБЛАЧНО ПРЕЗ АВГУСТ

А морето съвсем по августовски
се блъскаше в коленете ни.
И всички мъже бяха мои, приятелю,
и всички жени - в ръцете ти.

Един гларус се задави
в целувките ни почти на сушата.
В ухото ти раковина и раче
стари истории слушаха.

И се смеехме и сами си вярвахме,
че морето завинаги ще остане.
А морето събираше вълни и забравяше

сол в раните ни.


ДЕН ПРЕДИ УСПЕНИЕ БОГОРОДИЧНО

“Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.” /Борис Христов/

Аз не съм онази Мария - Избраната
или тази на всички мъже и на мъртвите даже.
Изтъкан от делници ми е празника
и къде ми остана онази Мария не мога да кажа.

Даже не знам дали още
някой от вас ме сънува.
Много кратки са моите нощи,
та светлинно ги пропътувам

в сънища недописани…
Даже името ми не е на Вечната.
Но ми викайте както искате,
когато ме срещнете.

Само че не на небето - там тясно ми е,
а по обетованата земя.
Току виж някой каже: „Чаках
Мария!” на сутринта.


БЕЗ РИМИ

Искам да имам
онази неотложност на дърветата,
които избуяват напролет -
съвсем целенасочено, забързано, непристорено,
законосъобразно, необратимо, задъхано,
като целувка,
като ударена зад теб врата,
като решение,
което с големи крачки те води напред,
като „стига вече”,
като „забравям”,
като път, отворен пред вятъра,
като поток, който се влива в цветята,
като сокът във стеблото, лумнал напролет -
съвсем целенасочено, забързано, непристорено,
законосъобразно…
с онази неотложност,
пред която
не смея да застана.


ОТСЪСТВИЕ

Като вятър във края на лятото
ще се вмъкна в дома ти нехайно,
ще изгладя с дъха си яката ти,
ще поровя в килера със тайни.

Бяла, гъвкава ще се свия в ръцете ти,
за да имаш
утре хляб да си сложиш на масата,
ще домъкна разпалки за зимата -
преболели искрички отминало щастие.

На тавана ще спя като котка,
ще изхвърля повехнали спомени,
ще смета прахоляка. Два листа самотни
по петите ще те догонят.

Като капка ще дращя лицето ти,
ще се скрия в окото застинала,
после тихо ще вляза в сърцето ти.

Най-силна съм, когато съм невидима.


ОТКРАДНАТ ЛЕТЕН ДЕН

Дали видя жената на ставане как се протегна -
като котка под чаршафите.
Очите й му се сториха прекалено сиви -
сякаш в тях имаше още мъгла.

Завъртя два облака между пръстите си -
като броеница от пухкави топки,
пренареди небето и спусна отгоре лъч светлина -
сега не беше толкова самотна.

После остана цял ден между завивките й.
Любуваше й се, канеше я,
а тя изгаряше, тя въздишаше…
Беше жарък деня - първият летен ден.
Едва се дишаше.


ПОНЕ…

Поне още едно лято ще придойде
със цяла шепа медени щурци,
настроили цигулките.
Поне още веднъж ще се залюшка люлката
на пълната луна.
Поне още две слънца
под ръба на веждите ти
ще се завъртят.
Поне още три есени - вещици
площада ще сметат,
преди да се стопи надеждата
за циганското лято.
Поне още няколко извора още потекат
и в мен ще се оглеждат,
и ще пресъхнат изведнъж, когато
разнищи жегата парливата си мрежа.
Поне още един дъх ще се откъсне
и ще се случи още нещо…
Поне още един живот ще се размине,
преди да сме се срещнали.


РИСУНКА С ВЪГЛЕН

Жената на балкона се усмихваше
на някаква изгряваща звезда.
Запомних позата й -малко след здрачаване
във формата на кръглата луна.

Тя не трептеше, не въздишаше самотно,
тя не броеше улиците след дъжда…
Жената на балкона… Погледът й…
като набързо драсната черта

и длан, в която всичко би загубил…
Не мога да се отърва от спомена…
Не си отивай, преди да си се влюбил
в жената от балкона…