ЗАТИШИЕ

Станка Николова

ЗАТИШИЕ

Ветровете у мене бавно притихват
и лодката в реката по-плавно се движи,
зад зелени завеси бреговете са скрити
и са странно спокойни, даже безгрижни.
Изглежда, тук съм по-близо до Бога.
Тишината стогласа ли ми говори,
попила мъдрост от самата природа,
която узнава нещата до корен?
Дори гнездата птичи са стихнали
във очакване криле да разтворят,
шепнат тревите свойте молитви
и цветен облак пътува нагоре.
На пръсти някак се изнизва животът,
захапал пъпната връв на залеза
и ти, от охлюва даже по-кротка,
стискаш билета, за него запазен.


СЛЪНЧОГЛЕДИ

Слънчогледи… Слънчева усмивка,
грейнала в несвършващо поле,
хиляди слънца покълнали
в златокосото море.
С ветрове ли разговаряте,
та вълни пробягват между вас
и преливат багри в надпревара,
капе мед от обедния час.
И залюлели жълтите камбани,
очите си отправяте към Бог,
но бихте били поласкани,
ако пред вас е сам Ван Гог
и в злато потопена четка
улавя трепкащите ви крилца,
а срещу него, бляскаво-суетни,
изгряват слънчогледови слънца.


ДУМИТЕ

Не ви ли изгубих, думи, по пътя,
по който толкова дълго вървя?
На колко ли пласта съм ви скътала
и колко от вас все още кървят?
Кървят за дома, във който отраснах,
за моите боси игри из праха,
за огъня, в пещта неизгаснал,
за приказка, която шепне свещта.
За магични седянки, където предяха
жените своите селски съдби,
където спомени за жътвено лято
се удавяха в смях и шеги.
После се търкулнаха изворни думи
по нанадолнището на моя живот -
торбата ли скъсах по прашните друми
или ги прояде солената пот?
Но други думи отнейде долитаха
и се заселваха в ново гнездо,
те носеха своя мирис, бяха почитани
като всяко незнайно и вкусно блюдо.
И днес ви нося и с вас съм богата
и с вас отключвам и яки врати,
но най се радвам на дума позната,
която на родно огнище дъхти.


ВЧЕРА И ДНЕС

Ако всичко било е истинско вчера,
днес нямаше да е толкова грозно.
Сега се молим за помощ отгоре,
внезапно станали религиозни.
Ако устите ораторски ръсят жълтици
от въображаеми пясъчни кули -
и ние не сме ангели или светци,
щом не разпознаваме шаран от акула.
Нима не виждаме как по спиралата
се преповтарят вечно нещата,
нима такъв ще ни бъде халът -
да вървим рачешки по-нататък?
Кога ще открием душата си истинска
и ще захвърлим овехтелите дрехи
на минало, с което бяхме орисани
да се венчаем по нечия грешка?
Днес ги нямаме - ни Левски, ни Ботев
и още зреят у нас техните думи,
разчитаме ги бавно, неохотно,
а те са толкова преки - като куршуми.