ВСЕЛЕНА В РАМКА

Димитър Желев

Тягостна тишина изпълваше дома му. Леден полъх откъм хола загатна за забравен отворен прозорец. Застояла миризма от мивката се пренасяше на талази, раздробена и подхвърляна от течението из апартамента. Тъмните стаи спяха.
Ботушът най-накрая се отдели от крака и звучно се приземи върху коша за пране, обръщайки го с търкулнат настрани капак. Ругатните, колкото и могъщи да бяха, не успяха да поправят стореното и след като Елин затвори входната врата и светна лампата, се наведе да събере мръсните дрехи от пода. Изтръска якето си от снежинките и влетя в кухнята като диво животно. Отхапвайки половин комат хляб, осъзна, че оставяше кална диря по килима от несъбутия на другия крак ботуш. Вдигна безпомощно рамене и напъха в микровълновата чушките, остатък от снощната му вечеря. С все още пълна уста събу досадната обувка и внимателно я постави в коридора до своята посестрима. Потръпна и след кратък оглед откри помръдващото перде, за да затвори със замах прозореца в хола. Върна се в кухнята и, мърморейки, включи микровълновата. Нахрани Пола и се съблече, засипвайки коша в коридора с работните си дрехи. Загледа се за миг в купчината, изсумтя и влезе в банята.
Петнадесет минути по-късно краката на Елин бяха обгърнали реотаните на електрическата печка пред дивана, докато поглъщаше претоплените чушки по две наведнъж. Още беше по халат, но къркорещият му стомах не позволяваше да губи повече време за обличане.
Телевизорът отново не успяваше да привлече вниманието на Елин. С блуждаещ поглед, съзнанието му се рееше някъде из автосервиза. Глождеше го онзи ауспух на Мондео-то. Бяха го поръчали миналия понеделник, но доставчикът май ги метна и днес беше третия ден закъснение от първоначално уговорения срок. Трябваше да ползват друга фирма, но Метев настояваше негов стар приятел да продължи да ги снабдява с резервни авточасти от Германия. Никой не можеше да го разубеди като си науми нещо. В края на краищата затова се казва автосервиз „Метев”, а не „Елин”.
Картината с маймунките над телевизора му напомни на бай Стефан. Да, той беше онази с червената шапчица, която винаги се смее. Да можеше да има неговото чувство за хумор и спокойствие - почти седемдесетгодишен, все още си оставаше един от най-добрите в занаята. Елин се радваше, че се учи от него. Освен че с охота споделяше тънкостите на професията, бай Стефан правеше работата поносима и се явяваше естествен противовес на деспотичния нрав на господин Метев. Качества, които го превръщаха в единствения приятел на Елин.
Като стана дума за работа… Корсата пак я докараха. Май се беше издънил и скърцането се появило отново. При това - само месец след като я ремонтира. Дали онзи дребосък зад волана не подбираше нарочно дупките по пътя, за да го злепоставя?
Глупости, не трябва да се оправдава с шофьора. Не си беше свършил работата, но как е възможно човек да насмогне с такива смени?! Надникна към стенния часовник над аквариума на Пола - 11,23. Вечерта.
Въздъхна и се излегна назад. Двете маймунки бяха застанали на брега пред тихи води, в които Елин копнееше да се потопи. Беше сигурен, че дъното е далеч и че никога няма да го извадят оттам. Затвори очи и си го представи: светлината гаснеше с пропадането в дълбините; звуците замираха с отдалечаването от повърхността; мека тъмнина отнемаше тревогите му. Унесен в уюта на подводната степ, Елин неусетно заспа.

С мъка надникна към въртящата се в кръг Пола. Отвори и другото око и се опита да потисне раздразнението. Вдигна по навик поглед към часовника. С рязко движение спря алармата на будилника, който незнайно как в просъница беше домъкнал до дивана. Героична постъпка, имайки предвид, че не беше спал повече от пет часа на вечер през последните две седмици. Телевизорът още работеше и под съпровода на гръмките изстрели на Клинт Ийстууд, Елин се сети, че ауспухът се мотае вече шести ден. Метев снощи им съобщи, че имало проблем с производителя и временно доставките са преустановени. Сякаш такъв продукт се спира от производство току-така. Метев само се оправдаваше за закъсненията на бизнес-партньорите си, но изискваше пълна точност от служителите си. Ходещо противоречие.
Метна къшей хляб в аквариума и си свари кафе. Докато го пиеше, си мислеше, че маймунката с червената шапчица всъщност не е бай Стефан, а Метев. И не се смееше, а се караше на другата. С оголените си остри зъбки хапливо натякваше колко е некадърна. Как не може да поправи някаква си Корса…
Закъсня с десетина минути, но снегът беше стигнал до колене нощес. Отдавна не беше гледал прогноза за времето в състояние, различно от „смъртно недоспал” и явно беше пропуснал новината за снежната виелица. С пристигането си съзря и други от същата порода. Кой с ключ в ръка, кой с отвертка - племето сънливци явно беше призовано в пълен състав в зеещия като след бомбардировка отворен портал на сервиза. В неделя.
Елин се доближи до Смешния и му кимна:
- Как е? - посочи към входа. - Що приютяваме Сибир в сервиза?
- Няк‘ъв механизъм замръзнал снощи. Порталът няма сваляне, братле!
- Стига бе! И така ли ще бачкаме?!
В този момент Метев излезе от офиса с чаша чай. Мигновено се насочи към Елин, който се заозърта в опит да подхване някаква работа, но вече беше късно - закъснелият се открояваше като муха в масло.
- Шефе, извинявай, обаче този сняг ме изнен…
- Я ела с мен! - прекъсна го собственикът и се насочи към щанда с ароматизаторите. Мозъкът на Елин внезапно се стегна, долавяйки неприятности в този ъгъл на сервиза, но в неделния мраз изпитваше трудности в съвместната си работа с паметта. Едва когато шефът му посочи един лъскав рокерски мотор, Елин осъзна пропуска си.
- Знаеш ли откога стои това тук?! - Елин усещаше погледите на колегите върху гърба си. Гласът на Метев кънтеше по стените: - От „Летящите вълци” или както там се казваше онзи клуб, се обадиха вчера и ми стъжниха живота! Да не си се преквалифицирал в монтьор само на коли, а?! Моторите са ти под достойнството ли?
- Не ми стигна времето за…
- Не ми се отговаряй, бе! - чаят се разплиска по пода. - Още една подобна издънка и си вън! Ясно ли е?!
Елин кипна толкова, че снежинките се стапяха още преди да се докоснат до него.
- Ясно, шефе… - овладя се все пак той. Метев, доволен от победата, се насили да задържи строгата си физиономия докато стигне кабинета, където се ухили в мига, в който хлопна вратата.
- Нещастник… - промърмори Смешния, загледан към топлия офис.
- Не се коси! Така е навсякъде - добави Кико и развъртя голям гаечен ключ. - Ние сме като тези инструменти - подхвърлят ни от ръка на ръка, докато не ръждясаме.
- Голям философ се извъди! - мрачно каза Смешния, който днес хич не отговаряше на прякора си. - Айде давай го този ключ, че да си отидем преди седем. Поне днес.

Бай Стефан минаваше зад гърба на Елин, когато кукувицата от облечен в автомобилна гума часовник се показа, за да оповести два часа. Безмълвно посочи един болт на пода и се запъти към шкафчето си, за да вземе сандвича, който жена му му беше приготвила сутринта. Елин изпъшка, вдигна болта и взе да му търси мястото по мотора. Благородно завиждаше на ментора си за това тестено късче обич, на което се наслаждаваше всеки ден. „Съпруга” - замисли се Елин. Самата идея му изглеждаше толкова невероятно, колкото и Пола да излезе от водата и да проговори. Не беше имал приятелка от години, защото искаше на всяка цена да се докаже в бранша. Погледнато в ретроспекция, жертвата изобщо не си заслужаваше. Внезапно осъзна колко безсмислен му се струва заобикалящия го шум от разбеснели се винтоверти, издишащи компресори и цветущи обиди към неодушевени чаркове по колите. Един проклет сандвич за обяд - какво толкова искаше Елин от живота?
Захвърли болта и закрачи към бай Стефан. Беше седнал до самия вход на леденостуден стол, който вероятно му беше връстник. Елин се сви от студ, когато се облегна до него. Сети се за двете маймунки и нещастието, което едната вливаше у другата. Зад тях обаче картината беше огряна от лъчите на изгрева, който излъчваше надежда, че злобата на озъбената маймунка ще си отиде и другата ще бъде оставена на мира да съзерцава прекрасната гладка повърхност на езерото. Бай Стефан му напомняше на такова слънце - от онези, които е невъзможно да бъдат засенчени.
- Пак ли с краставичка? - поинтересува се Елин и извади увито в найлон парче жилава баница от лавката на ъгъла.
- Че какво й е? - ухили се най-възрастният сред работниците в сервиз „Метев”. - Както казва внучката: „Супер готин сандвич, човече!”
Неприсъщият за неговата възраст изказ разсмя Елин, както и още някой в сервиза.
- Глупости, внучката ти е поне на двайсет. Не се изразява така.
- Понякога го прави.
Елин издиша облак от дъха си към заскрежената улица.
- Хубаво ли е да имаш внучка? - незнайно откъде му хрумна да попита Елин.
- Разбира се! - Стефан срещна замечтания поглед на по-младия си колега. - Ти си най-тъжния сред нас, знаеш ли това?
Елин остана вцепенен.
- Така е - продължи Стефан. - Владее те болестта на новото поколение: Кариерата.
- Толкова ли съм прозрачен? - мъчно се усмихна Елин.
- Да. Наблюдавал съм те как ме зяпаш понякога. Особено като ям. Странен си, да ти кажа правичката. По едно време си мислех, че си падаш по мен!
- Е, не си съвсем за изхвърляне! - Елин му намигна.
- Много ясно, че не съм! Само дето все ми гледаш в сандвича. Чудя се защо така.
- Според мен вече знаеш - Елин от своя страна надникна в усмихнатите очи на колегата си. - Нали?
Бай Стефан се изкикоти:
- Съмнявал ли си се? Не си единственият, който си е мечтал за малко семеен уют. Като бях на трийсет изведнъж се оказа, че съм заобиколен от женени приятели, при това с деца. Мислех ги за глупаци, докато един ден не остана жива душа покрай мен. Един на родителска среща, втори на педиатър, трети се премести при жена си… Самотата не се търпи, да знаеш! Добре, че беше Яница да ме вземе - бай Стефан размаха сандвича си с гордост.
- Елине!!! - гласът на Метев можеше да предизвика лавина, ако се намираха в планината в този момент. - Рокерите идват за мотора!
Баницата полетя към близкото кошче и с гневни стъпки Елин затърси захвърления болт.

На осмия ден ауспухът пристигна. Със самодоволна физиономия Метев го връчи на Елин с недотам прикрит намек, че вече няма с какво да оправдава бездействието си спрямо Мондео-то.
- Някой да е виждал Стефан днес? - попита целия сервиз шефът. Всички се спогледаха и осъзнаха, че за пръв път от години старият майстор закъснява за работа. При това - с повече от час.
- Странно! - сподели всеобщото мнение Кико.
В този миг млада дама с дълга кестенява коса и скрити под шапката очи застана пред входа. По навик Елин потърси автомобила й с поглед, но такъв липсваше. „Сигурно е роднина на клиент, оставил колата си тук” - предположи той.
Метев я пресрещна и след кратък разговор хвърли разтревожен поглед към работниците си. Отведе дамата в офиса, където останаха няколко минути преди тя да напусне сервиза. През това време напрежението беше изпълнило голямото помещение и работата не спореше. Всички инстинктивно усещаха, че нещо се е случило и дори Смешния не си позволи някой от характерните си мръснишки коментари към гостенката.
Метев излезе и им съобщи новината. Непосилна тишина налегна автосервиза. Елин загуби опора и се опря о стената. Никога вече нямаше да се наслади на топлината на слънцето. Беше залязло завинаги. Вечната усмивка се беше скрила зад върховете на небитието. Елин беше най-самотната маймунка на света.

Влагата си проправяше път през дясната му обувка, докато Елин се опитваше да намери името на бай Стефан сред лабиринта от надгробни плочи. Бяха минали десет дни от погребението, но се беше зарекъл споменът за този прекрасен човек да не угасва като свещите, оставени след като свещеникът беше замлъкнал.
Едва ли щеше да разпознае мястото, ако там не се намираше познатата кестенява коса. Внучката на майстора беше приклекнала край надгробната плоча и почистваше увехнали цветя от напуканата от минусовите температури пластмасова вазичка. Елин не посмя да се приближи и зачака на почтително разстояние. Момичето почувства присъствието му след около минута и се втренчи в него с подпухнали очи. Елин неволно си представи устните й разлети в усмивка и реши, че при други обстоятелства щеше да е най-чаровната дама, която някога е срещал. Кимна й и извърна поглед.
- Заповядайте, не се притеснявайте! - каза тя, а ръката й пробяга по лицето, за да изтрие сълзите.
- Няма проблем, ще почакам докато приключите.
- Не искам да Ви бавя. Знам, че имате много работа. Познах Ви от сервиза - бяхте колега на татко.
Елин вдигна поглед към нея.
- „Татко”? Мислех, че сте негова внучка!
Тя се усмихна тъжно.
- Не, не съм. Татко беше… особен човек. Объркан. Но щастлив. Затова и никой не се опитваше да го промени. Защо да му отнемаме щастието? - умислено рече тя и се изправи.
- Извинете, но не разбирам - след кратко колебание се обади Елин. - Говорили сме си с него за внучката му. „Супер готин сандвич”! Жена му - Яница - му го приготвяше всеки ден с…
- … краставичка! Да, обожаваше го така. Странна комбинация за някой, който не е вегетарианец.
- Значи щом Вие сте негова дъщеря…?
- Татко няма внуци. Яница е името на майка ми, но тя почина преди двайсет и пет години. При моето раждане.
Момичето отклони поглед и се заигра с една изкривена от отдавна замрелия пламък свещ. Елин беше шокиран от казаното и неспособен да реагира адекватно.
- Татко приел тежко смъртта й - започна момичето. - Бил много самотен преди майка ми да се появи. Дълги години живял в малък апартамент в северната част на града преди да се срещнат. Затова и когато дошъл на себе си, месеци след погребението й, ме е приел за негова внучка. Заради възрастовата разлика предполагам.
- Не може да бъде! Та той беше толкова… уравновесен!
- Знам. Всички така го възприемаха. Но той… избра да живее в тази своя измислена реалност. Според него несъществуващата му дъщеря е в чужбина и ме отглеждат двамата с майка ми - в неговите очи моя баба - която пък от своя страна работи много - според татко предимно нощни смени, като сандвичите бяха единственото им средство за комуникация. Не се виждат, но си приготвят храна един на друг. Всъщност обядът, който татко й приготвяше за „работа” вечер, сам той вземаше на сутринта от плота в кухнята, вярвайки, че е от мама. Истината не го интересуваше. Беше прекалено болезнена. Затова се придържаше към тази приказка ден след ден. До самия край.
Вятърът се усили и открадна листата на една потъмняла роза от вазата. Приземиха се на стотина метра върху голяма пряспа от кал и сняг.
- Съжалявам… - пророни Елин. - Сигурно ти е било много трудно.
- Като пораснах, леля ми обясни как стоят нещата и не ме остави да затъна в неговия свят. Надявах се някой ден татко да си спомни. Но той просто не искаше. А щастието му беше благословия, която не посмях да отнема. Нямах право. Обичаше ме без значение дали бях негова дъщеря или внучка. Странното е, че сега, повече отвсякога, не знам коя съм…
Гласът ? отслабна и тя замлъкна, за да потисне мъката. Сърцето на Елин се сви.
- Мисля, че мога да ти помогна! - прошепна накрая той.

Взираше се в маймунката без шапка - онази с лице към водата. Погледът й беше празен и дистанциран за всичко наоколо. Не се интересуваше от слънцето, нито от планините или дълбините на езерото. Другата маймунка и нейните крясъци не съществуваха за нея. Животът я беше напуснал.
Елин я разбираше. Празна. Студена. Без усещане за цел и посока. Оставаше ? да направи само още едно нещо преди да се гмурне в задушаващото езеро на сивото си еднообразие.
Подаде й картината.
- Всеки ден ще ти помага да откриваш коя си.
Момичето свали шапката си и седна на дивана, загледана в двете маймунки. Постоя така известно време преди слаба усмивка да загатне за съществуването си в ъгълчетата на устните й.
- Какво видя? - попита Елин, леко изненадан от реакцията й. Междувременно беше започнал да усеща липсата на прекрасната творба. Но тя беше необходима другиму повече отколкото на него. Щеше да я преодолее някак.
- Видях… - тя присви очи и доближи картината по-близо. - Виждам… как една разтревожена маймунка предупреждава своето другарче да не навлиза в тъмната бездна. Опитва се да я извика обратно…
- Обратно към какво?
- Към живота - каза тя и преплете пръстите си с неговите.