ДНЕС

Димитър Желев

Вратата се затвори и шумът остана зад него. Малката стая го посрещна с познатите вехти мебели и избеляла боя. Завесите бяха спуснати и слънцето немощно се отразяваше в далечната стена посредством тесен лъч, изпълнен с волни прашинки. Старият окъсан килим го отведе покрай прояден дървен шкаф, малко бюро и метално легло с пружина, към големия гардероб до прозореца. Остатъци от тиксо личаха по вратите там, където Ангел бе залепял плакати. Така и не почисти лакираната повърхност, която остана завинаги белязана от влечението му по любимия отбор. Изобщо стаята му тънеше в безпорядък, а това не отиваше на млад интелигентен мъж, току-що приет в престижна академия.
Емил се усмихна неволно при мисълта за успеха на неговия единствен син. Някога сприхаво и непослушно хлапе, Ангел се превърна в снажен и възпитан юноша, който разви многостранните си таланти в музиката и спорта. Колко време се бе лутал на кое да се отдаде повече: топката или цигулката. На Емил му беше все едно, стига Ангел да е щастлив. Забележителните резултати от приемните изпити в пловдивската филхармония предначертаха бляскаво бъдеще за синеокия цигулар. Емил и жена му мъчно скриха тревогите си, когато научиха за разходите по образованието на сина им, но за мечтите му граници не съществуваха.
„Само ако не беше толкова разсеян…” - помисли си Емил. Беше си забравил зимното яке, а прогнозата за времето предизвестяваше за сняг посред октомври. Като всички гении и Ангел губеше представа за дреболиите от заобикалящия го свят. Често се случваше баща му да пали колата и да носи в училище я учебник, я спортния екип, а веднъж - дори цялата раница.
Добре, обаче якето му не беше в гардероба. Емил затвори вратите и се опита да си спомни къде можеше да е оставено. Озъртайки се из стаята на Ангел, баща му срещна образа си в огледалото. Дявол да го вземе, белите коси вече превземаха главата му и все по-често се хващаше, че не си спомня по нещо. Дори и когато собственият му син се нуждаеше от него, забравяше накъде е тръгнал, камо ли пък за какво.
Емил се извърна и отвори шкафа. Не, че там можеше да се събере едно яке, но просто му се прииска да разгледа. Поне докато се сети къде да продължи търсенето.
Ето я онази спукана топка, с която научи Ангел да рита. Емил влезе в ролята на вратар, а синът му го изуми с точността на едва първия си шут в живота. Голям смях падна, когато при втория калното кълбо рикошира в гредата и падна в коша с пране на майка му.
До нея беше първия му екип, запазил в тъканта си петна от тренировъчното игрище край стадиона в града. Така и не го изхвърлиха. Счупената флейта, на която баба му го научи да свири; пластмасово камионче, с което си лягаше всяка вечер, напук на всеобщото схващане, че плюшено животинче прави по-добра компания в тъмното; китарата, с която за малко не влезе в онази откачена рок-група от квартала… Спомените заливаха гордия баща, който почувства тръпката от нетърпението за предстоящата среща със сина си в Пловдив. Дали беше окачил плакати и в квартирата си? Разбираше ли се със съквартиранта си? Имаше ли пари за месеца? Беше ли научил онази така трудна част от симфонията на Моцарт?
Приятно чувство го изпълни и му се прииска да побърза, затвори шкафа и се зае да търси отново. Якето обаче, сякаш нарочно се криеше. Светлината в стаята внезапно се загуби, скрита зад облаците, които изпълваха небето. Бурята се задаваше и изискваше от Емил да намери топлата дреха на сина си. Сигурен беше, че не е в коридора, все пак оттам идваше. В другите стаи никога нямаше Ангелови дрехи за дълго, майка му моментално го сгълчаваше да си ги прибере. Емил се огледа - всички врати, чекмеджета и рафтове накрая зееха отворени и той се разгневи от хаоса в стаята на сина му.
Раздразнен, излетя през вратата да пита жена си за насока в търсенето. Гледката, която го посрещна, стъписа Емил. Гневът му се изпари.
Във всекидневната бе разположена дълга маса с над двадесет души, които се хранеха. Някои от тях бяха роднини, в други разпозна приятели, а трети зърваше за пръв път в живота си. Но какво правеха тук и какъв беше повода за тази гощавка?! Емил почувства нужда да се скрие от всички. Седна на стълбите към втория етаж и скръсти ръце.
„Мисли, мисли!” - казваше си той, но спомените уклончиво отговаряха на обърканите въпроси. Видя наблизо календар и набързо прехвърли по-важните дати от семейния живот: раждане, сватба, именни дни… Нищо. Днешният ден не бе сред тях. Тогава защо жена му пърхаше с тези изискани блюда до кухнята и обратно? Какъв повод можеше да я предизвика да готви толкова усърдно?! След приемането на Ангел в Пловдив вече имаха празненство по случая. Второ не бе необходимо…
Емил се изправи и застана пред календара. Хвърляше по един поглед към гостите, знаейки, че скоро трябва да се присъедини към тях, редом до съпругата си. Паметта му препускаше по датите, но отговорът продължаваше да му се изплъзва. Опитваше отново и отново и с всеки неуспех да си спомни, тежест нахлуваше в гърдите му, загатвайки за отдавна загубена битка с прииждащата старост.
Отново понечи да приседне, но погледът му се спря на хвърчащ лист, небрежно оставен под огледалото. Вдигна го и кошмарът връхлетя.
Това бе некролог на Ангел. Некролог на едничкия му син! Детето му си бе отишло. Завинаги…
Емил рухна на стълбите, а въпросите проправяха своя път през оловния воал на непоносимата мъка:
„Как…?”
„Кога…?”
„Защо не си спомням…?”
„А якето му..?”
„…Пловдив…?”
Сълзите обливаха лицето му насред стълбите в собствения дом. Как можеше да не си спомня смъртта на детето си? Какво му се бе случило? Кой му го отне…
„Дано не е страдал…”
Телефонната слушалка увисна насред въздуха, когато една майка се свлече на пода. Никога нямаше да я забрави. Или поне така си мислеше тогава. Майчината мъка по загубения син не можеше да се сбърка с нищо на този проклет свят. Още когато остави вестника и се затича към нея вече знаеше, че Ангел е мъртъв. Телефонният разговор отвори вратите на ада с новината за тежката верижна катастрофа, породена от внезапния октомврийски сняг.
Не, не, не! Защо изобщо си спомни?! Ужасът го обзе, докато седеше втренчен в същия онзи телефон, чиято слушалка жена му изтърва преди цяла година. Ангел го нямаше от толкова време, а баща му дори не си спомняше. Но… как?!
„Господи, детето ми!”
Като в сън, ръката му потърси утеха на непривично място. Емил извади от джоба си смачкан малък лист.
„Успокой се! Това е деменция.”
Покрусеният баща разпозна собствения си почерк.
Емил се обърка, но се опита да следва собственото си послание. С отливането на мъката, съзнанието му за миг се проясни, напомняйки му тежката форма на Алцхаймер, която докторите му откриха малко след погребението на Ангел. За да не се стига дотук, Емил беше започнал да оставя подобни бележки из вкъщи. Напътствия до самия него. Помагаха му да се чувства по-малко ненужен, безпомощен и в тежест на своите близки. И не на последно място - защото му беше омръзнало да преживява най-тежкия момент в живота си отново и отново.
Въпреки това Емил бе на колене. Никой на този свят не бе способен да го утеши, нито да го излекува. Задушаваше се от примката на болестта в един безкрайно повтарящ се ад. А изход нямаше. Присъдата беше доживотна.
Емил се разплака отново, но този път за самия себе си. За страданието, през което душата му трябваше да преминава всеки ден. За съпругата си, която бе принудена да го търпи и да се грижи за него в това жалко състояние. За Съжалението, което го убиваше бавно и мъчително.
Щастливите мигове с Ангел щяха да избледняват в съзнанието му. Кога ли синът му щеше да се изтрие напълно от спомените?
Емил стана и реши, че сълзите не помагат. Погледна към жена си, после към гостите. Сетне вдигна унесено съобщението в ръката си, сви бавно пръстите си и го захвърли в кошчето. Днес беше изпразнен от живот ден. А колкото до Вчера…

Пет минути по-късно Румяна сервираше десерта на гостите, когато чу раздразнения глас на своя съпруг от спалнята на Ангел:
- Руми! Да знаеш къде му е якето?