КЪСНИ ЕЛЕГИИ

Кръстьо Станишев

ВСЕ ОЩЕ

На залеза последните лъчи
наподобяват стълба към небето.
Но кой би искал да се изкачи
към вечното спокойствие, където
не се създава и не се руши…
Ах, тук все още глас към глас трепери,
все още тук душата ще намери
и други ней възлюблени души!

Когато на земята пребивава,
душата на душа се уповава.


БЛАЖЕН ЩЕ ВИДИШ

Приемай Божието наказание,
„защо” не питай, а чело сведи,
безмълвен и подкрепян от незнание,
на нищий духом образец бъди!
Блажен ще видиш как кръжи сияние
над тебе, от греховност изтерзан…
Не праведник сега към покаяние,
а грешник е изконно призован.

Загадъчното слово Изкупление
римува се със словото Спасение.


СТИХОВЕ
ЗА МОЯТА ВНУЧКА МИА

I

Когато ти си тук, където
и аз съм, светлина струи,
и сякаш - ласкаво - небето
в сърцето ми се притаи…

Когато тичаш ти срещу ми,
сияние лети към мен.
Бих искал със ръце и думи
да те прегърна озарен.

Нима сега претворяван,
животът ми е пак любов?
От жива светлина огряван,
за вечност вече съм готов.

II

О, ти си дар от Бога, нам
въздаден благодатно свише!
И без да питам, вече знам
чия ръчица нежно пише

и тези мои стихове…
Дете, след време ще узнаеш:
поезията се зове
любов. Сега пред мен сияеш,

защото ти си любовта,
защото виждам вечността.


ВЯРВАЙ ТЪРПЕЛИВО

Нетърпелив не бивай! Нека
годините вървят едва,
поетът-философ Сенека
ще смогне своите слова
да прати до Луцилий. Чакай
столетие да изтече
и дойде твойто време. Всяка
припряност може да свлече
стремежа. Вярвай търпеливо,
че духом пак ще се явиш,
повторно и благочестиво
надеждата да известиш

с три-четири стихотворения,
наподобяващи прозрения.


ЧЕТИРИСТИШИЯ

I
Препълнена е чашата на любовта…
О, Господи! До дъно нека я изпия!
И нека в Твойта светлина да се умия,
преди да се запътя към Отвъдността.

II
От небето отворено слиза
Светлината. И ти я видя…
Глас въпиещ простора прониза:
„Спаси, Господи, люди твоя!…”


ЕЛЕГИЯ

„Иде последното Време…”
Вергилий

Смаляват се костите сякаш кръвта е вода,
която изгризва и тяхната вътрешност фосфорна.
Душата е вече угасваща ивица босфорна,
пропукваща Божия свод самолетна следа.

Смаляват се мислите, сбити под зимна бразда,
където измръзват подобно една троха просфорна…
Ще мога ли да облека с епитета „въпросфорна”
надеждата? Мога ли да нарека Свобода

свръхлекото и лекомислено освобождаване -
подобие на полетяло в простора перце,
което не знае, че висшето благо е даване,
а не да се взема… Извръщам нагоре лице

към Божия свод. И каквото лети наблюдавам
в последното Време, понесен от мисъл, че давам…