РАЗКАЗИ

Гълъб Ковачев

“БАБИНИ ЗЪБИ”. ИЛИ ЗАЩО ЩЕ ПРОИЗВЕЖДАМ ТРИБЕСТАН

Нашата нива се намира в самия край на селото ни и е 10 дка. Била е купена през 30-те години на миналия век от дядо ми по бащина линия. Цялото семейство на дядо - жена, деца, родители, че и сестрите му - се изхранвало от тази нива. Основното насаждение било тютюна. Не знам дали младите хора днес /и най-вече тези, които пушат/ имат представа как се отглежда тютюн. Това е къртовска работа, на която мисля, че няма да издържат. Както и аз. Произвежда се разсад, сади се стръкче по стръкче и всяко стръкче се полива отделно… А когато започне брането на тютюна, се тръгва в три часа след полунощ. Бере се до изгрев слънце, след което цялата фамилия сяда да наниже набрания тютюн листо по листо на дълги низи. После тютюнът се суши /капне ли капка дъжд, търчиш да го прибереш на сушина …/ и т.н. Накрая идва някакъв мерзавец и го купува. Но ти плаща толкова, колкото да не умреш от глад! На тази нива се садели и някои “спомагателни насаждения”. Царевица - храна за прасето /основно/ и другите животни. И малко зеленчуци.
Баща ми често ми е разказвал за тази нива - той не само изпитваше любов към нея, той я боготвореше! Казваше: Благодарение на нея оцелявахме някак, беше нашият ангел-хранител! А в последните години от живота си, когато се сетеше за нея - просто се разплакваше …
След 9-ти септември 1944 г. нивата преминава в ТКЗС-то. /За младите хора: ТКЗС означава “Трудово-кооперативно земеделско стопанство” и цялата земя на селското землище е негова собственост, а не на държавата/. Обработва се от всички жители на селото. Не оставаше и педя необработена или неизползвана земя. В ТКЗС-тата се появяват агрономи, които внедряват новостите от селскостопанските науки. Моят чичо беше агроном в нашето село. Появяват се трактори, комбайни … Земята /с нашата нива/ хранеше хората. За известен период от време “нашата” нива беше лозе. Но после дойде директива от Партията за изкореняване на лозята… И изкорениха лозето от нашата нива… За да не се опиянчваме! И насадиха люцерна. Няма да давам оценка добро или лошо е било при ТКЗС-то, но знам че земята е използвана за това, за което Господ я е създал!
След 10-ти ноември 1989 г. политиците решиха да върнат земята на хората. В “реални граници”, както обичаше да се изразява един бивш президент. За целта бяха създадени “поземлени комисии”. И се започна една… Нашата нива я взе председателката на поземлената комисия. /По време на ТКЗС-то бе построен напоителен канал, който минаваше точно покрай нашата нива …/ Що разправии, що простотии бяха - не е за раправяне. Но както и да е - за нашето семейство правдата все пак възтържествува. И един ден ни върнаха нивата! Моите родители /тогава все още се държаха/ започнаха криво-ляво да я обработват - садяха картофи, домати, краставици, дини… И царевица, разбира се, защото гледаха прасенце! Но 10 дка нива за двама възрастни и болни хора се нещо непосилно. Аз отдавна живеех далече от тях и не можех да им помагам. Само от време на време със семейството ми се включвахме в някоя неотложна кампания /гроздобер, например/. И все пак нивата мъждукаше - като светулка в кибритена кутийка… Моите родители страшно се гордееха със собственото си производство… Въртяха мотиките цяла пролет и цяло лято, но есенес бяха горди: това са най-хубавите домати, най-хубавите краставици …
Но един ден татко почина… Майка остана сама на село - не пожела да дойде при нас в града… Опитва нещо да чопли по нивата, но наближава 80.
Веднъж моят чичо /агронома, за когото писах/ ни дойде на гости на село. /Той отдавна беше станал професор по ботаника, преподавал дълги години в Селскостопанския институт в Пловдив, с много научни публикации в страната и в чужбина. И той над 80./ И решихме с него да отидем до нивата… Приближаваме я ние и аз виждам някаква зелена разстителност избуяла навсякъде… Помислих си - кой и с какво ли е насадил нашата нива! Когато съвсем приближихме, чичо откъсна един стрък от зеленото “насаждение” и каза:
- Трибулус терестрис, или “бабини зъби”, плевел!
- И откъде ли е дошла пък тази плевел? - попитах аз като малоумник.
- Няма значение откъде… Знаеш ли кое лекарство се прави от това растение, докторе?
- Не …
Трибестан!…
/За тези, които случайно не знаят - трибестан е лекарствено средство, което повишава половата мощ и подобрява ерекцията при мъжа. Шегаджиите му викат “требе да стане”/.
Мина доста време оттогава, но понякога /след третата водка/ си мисля - защо не се свържа с някоя фармацевтична фирма, та да вдигнем един цех в края на селото /до нашата нива/ и да почнем да бълваме Трибестан… За да се почуствам и аз полезен на обществото!
Защото тоя народ се нуждае не само от хляб, краставици и домати…

2009


ШЕГИТЕ НА АМУР

Имаше навремето такава игра - Шегите на Амур… Играеше се от равен брой мъжки и женски индивиди … Обикновено между 16 и 18-годишни… Но я играеха и по-възрастни екземпляри, че дори женени мъже и омъжени жени…
Играеше се с една колода карти, малко по-големи от карти за белот, на които бяха написани най-различни признанния, обяснения, заклинания и други от рода на: “Не мога без теб”, “Ти си горският извор, от който искам да пийна чиста вода”, “Ти си първата лястовица в моя живот”, “Дъхът ми спира, щом те видя”, или “Не се приближавай до мен!”,”Моят живот принадлежи на друг”, „Сърцето ми вече е мъртво” и други подобни простотии… И си подавахме картите - кога един след друг, кого един през друг…
Една група съученици играехме редовно Шегите на Амур, макар че си знаехме кой кого харесва… Защо го правехме тогава?…
…..Бях страшно влюбен в едно момиче, което не беше от нашата гимназия. Какво ли не правех, за да привлека вниманието й, но не се получаваше.
И затова реших да й напиша писмо. Но не знаех как да го напиша - исках да е нежно и след като го прочете тя, веднага да се хвърли на врата ми! (Не в леглото, а на врата ми!). И ми хрумна идеята да взема по някой стих от поетите, които обичах. И изкарах стихосбирки от Иван Пейчев, Любомир Левчев, Божидар Божилов, Николай Заяков, Петър Анастасов, Божана Апостолова… (обичах съвременната българска поезия!)… И започнах да пиша писмото. Стих от един поет, два от друг, а между тях и по някое стихче от мен… две страници написах! Заприлича на шегите на Амур…
Дадох писмото на една моя приятелка да й го предаде и зачаках отговора… А той беше: “Тоя не е в ред!”
…Една вечер я срещнах и за първи път й казах: “Добър вечер”.
“Добър вечер”- отвърна тя и веднага ме попита:
- Ти ли написа онова писмо?
- Да - казах аз, и наведох главата, която трябваше да бъде гилотинирана…
- Утре заминавам за Австралия и май няма да се видим повече… Благодаря ти за писмото… Но защо не ми каза това преди година… и с по-прости думи…
- Щото - и една буца заседна в гърлото ми.
…Спомням си първият работен ден - преди повече от 30 години - в Окръжна болница -гр. Пазарджик. Влязох на пръсти в кабинета, който ми посочиха. А вътре - една млада, бяла и руса сестричка. Запознахме се много любезно. Разгледах обстановката в кабинета и застанах до прозореца. Тя застана до лявото ми рамо. В двора на болницата, както всеки ден, имаше голямо движение - пациенти, лекари, сестри… И аз започнах да разпитвам:
- Този там - кой е?
- Този е завеждащият второ вътрешно отделение… любовница му е главната сестра на отделението…
- А тази коя е?- питах аз отново.
- Сестра от хирургията… любовница е на шефа на Първо хирургично отделение…
- А този?
- Зам.-директор по лечебната част… любовница му е една млада сестричка от поликлиниката (тогава все още имаше поликлиники!).
- А тези двамата?
- Те са от гастрото - живеят на семейни начала…
- Добре де - попитах аз - в тази болница няма ли поне една свободна жена?
Последва пауза.
- Ами аз! - чух отляво на моето рамо.
Каза го нежно… И тихо…
За да не чуе жена ми…
В далечната София…
И никак не приличаше на шега!

2009


ХУСАРСКИ СПОМЕНИ

Бях ученик в гимназията, когато една моя братовчедка /десетина години по-голяма от мен/ се зае да ме “образова” като мъж. Тя беше завършила за агроном, но имаше слабост към историята и киното… Нямаше си любовник… Беше влюбена в Жерар Филип, Жан Маре, Ален Делон, боготвореше София Лорен, Джина Лолобриджида, Бриджит Бардо… Готвеше страхотна мусака и супа топчета. Ходеше два пъти седмично в кварталната баня, през останалото време ползваше чешмяната вода в квартирата си /живееше под наем/… Беше душица - и досега си спомням с носталгия за нея…
Срещнахме се един ден на улицата. Аз се прибирах от училище. Тя ме огледа от главата до петите и ми заповяда: “Ела в неделя вкъщи!”
И в неделята бях у тях. Беше извадила изрезки от вестници с любими актьори, певци и певици. Сипа ми в една чинийка сладко от смокини, обърна се рязко към мен и ми каза:
- Искам да приличаш на хусар!
Аз не знаех какво е това хусар и затова я попитах боязливо:
- А какво е това хусар? /Страхувах се хусаря да не е крадец и после, като стана хусар, майка ми да ме скъса от бой вкъщи/.
- Хусар значи мъж! - заяви братовчедка ми и извади снимка от някакво списание на един красив мъж с висока червена шапка, тънки мустаци и много красива униформа… Яхнал кон.
- Како - рекох аз - никога няма да мога да стана хусар - тая униформа, тоя кон…
- Ще станеш! - отсече тя - ….Първо ще си пуснеш мустачки… Много е важно…
Аз вече се бръснех и можех да си пусна мустачки.
- А защо да ставам хусар? - продължавах с въпросите си аз.
- Защото всички жени принадлежат на хусарите!
И ми разказа колко красиви и галантни са били хусарите, колко благородни и достойни хора били те… всички ги уважавали… А жените ги обожавали!
Истината е, че още не бях имал жена и ушите ми настръхнаха като локатори, щом чух тази оценка… Много ми се искаше вече!
И спрях да бръсна мустаците си… На четвъртия-петия ден влязох в гимназията и срещнах момичето, в което бях влюбен, но не смеех дори да поговоря с него… Тя обаче ме спря и съвсем невинно ме попита:
- С какво си се изцапал под носа?…
След училище отидох при братовчедката ми и й разказах какво ми се е случило. Тя каза само това:
- Не се притеснявай, трябва ти още малко време!
И допълни:
- И престани да слагаш моряшка фланелка под бялата си риза!
Бях гледал един руски филм /мисля, че беше “Разораната целина”/, в който главният герой носеше моряшка фланелка под бялата си риза…
Минаха още няколко дни и мустачките ми вече бяха оформени - все повече заприличвах на хусар… според братовчедка ми… Слагах само бяла риза, гимназиалната униформа и фуражката… Е, униформата ми не беше хусарска, но…
И един ден пресрещнах отново момичето, в което бях влюбен. Исках да я поканя на сладкарница /”Мечта”, в Пловдив/. Но преди да отроня и дума, тя ми каза:
- С тия мустаци си заприличал на бръснарски чирак!
Само дето не припаднах…
Няколко дни по-късно една чистачка от училището ме покани у тях на “баклавичка и бозичка”. И онова, което страшно много ми се искаше, макар и не точно с нея, се случи…
Няма да забравя думите й, когато вече бяхме свършили:
- Ти миришеш на козунак и си топъл като козунак… Да не си закусвал козунак?…
Беше ден преди Великден!
…А сега си мисля за хусарите на моята братовчедка… Строил съм ги, преброили са се и им изкрещявам:
- Здравейте, хусари!
А те ми отговарят чинно:
- Здраве желаем, господин гимназист!
- Вашта мама, ако мe предадете! - крещя, та чак пяна излиза от устата ми.
- Съвсем не, господин гимназист! - кълнат ми се те.
После купувам букет есенни цветя от някоя бензиностанция, пътувам до братовчедка ми до другия край на света, звъня на вратата й, но никой не отговаря… Минава една съседка и ми казва, че тя чете лекции по цял ден в някакъв университет… Може би на острови Зелени нос… Оставям букета пред вратата й… Търся дълго някакво листче в джобовете, на което нещо да й напиша, но не намирам. И написвам до звънеца на вратата: От Швейк.

2009