СПОМЕН

Димитър Миланов

СПОМЕН

Как ни разделя спомена за зимата далечна -
със сняг затрупал всичко.
Отвориш ли вратата, нагазваш във небето…

Загубих хората, които ме научиха
със прости сечива
над моята земя да се навеждам.

Загубих всички есени
с ята, накацали по жиците -
изречение, отронено от устните на тишината…
Как ни свързва спомена за зимата далечна!

Като изгнаник в твоя поглед ще се видя -
с нимба от внезапни сълзи.


ХЛЕБАРЯТ И ПОЕТЪТ

Хлебарят и поетът не заспиват нощем.
Дордето хлябът диша, загърнат в пара,
на спирката и в мрежите на делничната заран,
думата е в идващото време и ни чака още.

Хлебарят и поетът - на труд и слово бдение насъщно,
което пак ще слее във едно и дух, и тяло.
О, това разсъмване във нас, когато пак се връща
утрото и свети в него птицата долетяла.

Хлебарят и поетът - един от друг така отдалечени!
Но те са двата бряга, а между тях - дърветата зелени.


ШЕПОТ

Накъде ли ме отвежда този нощен влак
със самотни и провинциални гари?

А ми трябва малко светлина,
за да мога пак да видя скъпото лице;
устните със очертания на свечерена лодка;
ръката ти, която ме опарва с порив;
очите ти, в които падам възнак…

Как ли ще вървя напред, щом те обичам безнадеждно
и не мога да живея без болката по тебе.


***

В памет на баща ми

Ти още ме сънуваш как се връщам от училище,
за да ти кажа най-хубавите думи,
които съм избрал от буквара за тебе.
Пазя ги ревниво и ще ги изпратя
на твоя последен адрес.
Защото още те виждам в опушената ковачница
да бършеш почернелите си ръце в кърпата на огъня,
преди да се надвесиш вечер над изгряващата супа…
Гледам те с любов и със сърцето си усещам:
иде пролет - термометъра зелен на първото кокиче
изтласква бавно сребърния си живак нагоре.
Господи, всичко беше толкова отдавна,
че ми се струва - върху напуканата, още топла наковалня
не е застинал гущера зелен, а там полека се прокрадва
непобедимата трева.
Някой ден и моето сърце така ще се пропука…
Но се зазиждам в своето мълчание сега -
като във затвор - с право на последно свиждане
със тебе.


ЗАТИШИЕ

След тежкото сражение
с пролетната буря
сега по хълма са приседнали дърветата
като войници със бинтовани глави…


ПРИЛИКА

На мама прилича нощта -
преди да отиде да си полегне
пусна в облачната чаша
месеца - златно чене…


***
Зората полека отваря слънчевото гише,
пред което се тълпи навалица от дървета.
Те безмълвно и търпеливо изчакват,
за да платят сметките си за светлина…


ПОСЛЕДНО

Знам - ще отпътуваш с един среднощен влак.
Но неизменно всичко ще те придружава:
момичето, което слиза по планинската пътека
и от синчеца му реката става синя,
запуснатото гробище на хълма -
там един самотен мак
прелива вино за душата на баща ти
и на майка ти, чиято сребърна усмивка
през твоето детство плуваше
като кораб над главата ти…
Сега напразно я очакват пред вратата
безмълвни пилета - струпани глухарчета -
да ги нахрани…
Знам - ще отпътуваш с един среднощен влак…
Накрая в куфара ще хвърлиш
сянка на дърво - да се намяташ
в дългите студени нощи…
От всичко, което ти напомням,
можеш да избягаш,
но едва ли ще го преживееш…


ДОНОР

Докторе, ако изпадна в клинична смърт
на операционната маса,
дарявам сърцето си
на някоя тежко ранена птица…