УТЕХА

Ефтим Клетников

Превод от македонски: Роман Кисьов

УТЕХА

Нещо страшно се случи докато
вчера се хранех в зенита на лятото.
Изведнъж пладнето извика и клюмнал,
като пресечено стебло, просторът
се строполи от тежка болка.
Заедно с това прозорецът
се преобрази във тъмна нощ.
И чашата на масата се напълни с мрак,
и стаята и сърцето до върха.
Този хубав слънчев ден,
изтъкан от сияние и злато,
се срина и стана сажди.

След вика ужасен на пладнето,
сам превърнал се във вик,
аз тичах презглава навън
и там намерих гробна тишина.
А може би това бяха руините на света,
спуснати на половин копие дълбочина.
Не знам.
Знам само, че в градината,
край кладенеца,
намерих заклано слънцето.
О, тъга! И всичко беше черно,
овъглено в простора и времето,
и кладенецът вместо със звезди,
бе пълен със сажди.
Над него някой със златно лице
беше надвесен и плачеше горко.
И това лице беше единствен
светъл белег във вселената.
Това беше Исус.
И аз, и моят прозорец
се утешихме с Неговите сълзи.
С тях започваше новият потоп,
който прогонваше тъмнината
от сърцето на Човека и който водеше
зверовете и горите на запой,
да пият пурпур и злато
от новата зора на света.


СЛЪНЦЕТО, КОЕТО ИЗЛЕЗЕ ОТ КОШАРА ТАЗИ СУТРИН

Тази нощ Слънцето беше във ясли,
в кошарата заедно с добитъка.
Новородено беше то,
макар че грееше още отпреди началото на света.
- Хайде, рече майка му,
небето пее, вика те да отмахнеш
завесата на мрака от сърцето на човека.
И тогава, не само ангелите,
всички живи същества на земята,
и камъните дори,
видяха как от кошара излиза Слънцето,
изкарвайки човека и животните
на свято пасище и водопой.
Във бездна се изтърколи пред него
черният камък на болката и нощта.
Като празничен огън пламтеше пра-зората
в целувката на младоженците
и на трапезата в хляба на сиромасите.
Високо бе се изкачил денят,
във зеницата на вечността,
и на нас ни падна камък от сърцето:
бяхме очистени от грях и от страдание
със тази светлина.
И когато най-после вдигнахме бодро глава,
за да запеем
и да славим Деня,
видяхме – Божият Агнец бе това,
Слънцето, което излезе от кошара
във Витлеем тази сутрин.


ПЕСЕНТА НА РАННИТЕ ХРИСТИЯНИ

                    На Нада и Коста Милкови

„Господи, ела по-скоро!”,
пееха ранните християни
по време на всяка литургия.
Ехото на този рефрен още трепти
и във началото на третия милениум след Христа.
И всичко е както в първите дни след Възкресението,
затова след толкова столетия отново трябва да запеем
със същия непохабен глас,
сякаш сега да е бликнала възхитата от божественото,
сякаш сега да напъпва надеждата в нас!
Но защо нямаме сила да сторим това?
Камъните имат повече вяра от нас.
Вижте как са притихнали набожно във молитва те,
сякаш са монаси, изпълнени със огън свят,
и пеят като гръмотевица със гласа на светлината:
„Господи, ела по-скоро, чакаме те!”
А ние неми и глухи стоиме край тях.
Онзи, който дочуе във дълбините преподредени
този глас
и запее със камъните свети,
ще бъде спасен.
Амин!