ТРАКИЙСКИ БЪЛГАРИ ОБИТАВАТ НЕ САМО БЪЛГАРИЯ

Никола Инджов

Горното заглавие може би озадачава някого, но аз от известно време насам непрекъснато твърдя, че и днес тракийски българи и техни преки и непреки потомци обитават класическите пространства на Тракия.

„От Дунав до Егея бял и от Албанската пустиня до черноморските води!” - цитат от стихотворение на великия поет Яворов, роден в сърцето на Тракия и очертал отечеството на тракийските българи в психологически, но и в исторически му размери.

В книгата “Българокръвни. Българогласни. Българоглави” побрах част от моите документални проучвания и статии за тракийски идеи, съдби и събития.

Разработвам тази тематика цял живот, тъй като произхождам от средите на тракийските бежанци и съм един от българокръвните, българогласните, българоглавите беломорци.

За разлика от хора с други етнически отлики, населявали същата територия между Родопите и Бяло море в посоката север-юг, а в посоката изток-запад между Марица и Струма. Това е Беломорска Тракия - изконна българска земя, останала извън държавните наши предели.

Но в контекста на съвременните геополитически процеси трябва да се опираме на ново разбиране какво всъщност представлява тракийският свят на Европа.

Да не забравяме, че той съществува неотменно в недрата на трите съвременни държави, върху които се разполага. Например принадлежността на Тракия към континенталните измерения прави Турция европейска страна, Гърция - балканска, а България - средиземноморска.

В една практически необозрима перспектива се долавя и миналият, и предопределеният живот на беломорските тракийци, които не са само българи. Има тракийци турци, гърци, евреи, арменци, албанци. Най-много са били и са българокръвните, българогласните, българоглавите.

Тези именно обитатели са били в продължение дълги векове и може би още са рудиментарният етнически масив във всеобщото развитие до обезбългаряването на Беломорска Тракия.

Днес този народностен слой не е така видим, но излъчва осезаеми пулсации в населението на тракийския свят на Европа, въпреки че безмилостните към България международни договори (Берлински, Букурещки, Лондонски, Ньойски, Ангорски) бяха предшествани от очевидни насилия предимно над българите навсякъде на полуострова.

Турски редовни войски и башибозушки потери унищожиха през есента на 1913 г. българските поселища по южните склонове на Родопите, а гръцката администрация през 1920-1922 година интернира с кораби към островите в Егейско море чак до Крит, както и до Волоска, Фарсалска и Леринска околии почти цялото население на десетки български беломорски села.

И Турция като държава, и Гърция като държава обезбългаряваха и продължават да обезбългаряват Тракия.

Не остана селище с българско име, а на техните географски карти Пловдив например е отбелязан като Филипополис или Филибе.

За разлика - пак например - от префърцунените български телевизии, по които благодушни репортерки ще си счупят езика, докато произнесат турския топоним Къркларели вместо българския Лозенград.

Но именно заради българоглавите не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа съществува така, както Византия и Рим съществуват по своя предишен имперски ареал - със съкровен полъх на античност и древност в душевността на съвременника.

Допустимо е “Българоглави” да бъде обобщаващ термин, предимно психологически, а не антропологически. Според моите проучвания българоглавите от Беломорска Тракия имат три класически измерения - небесно, земно, подземно.

Мъртвите и живите, животът на повърхността и животът на земята, са в неразривна връзка, планините са контактната зона с небесата.

В митологията на беломорските тракийци съществува понятието “ангелски човеци”. Така и досега, останали без потомствени гробища, бежанците назовават прииждащите от отвъдното близки и роднини, т. е. привидения, призраци, сенки на отминали хора.

Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, нито съм мистик по душа, но съм убеден, че трудно обясним, но романтично привлекателен допир с “ангелските човеци” има - защото какво друго са споменът за тях, моралното предопределение, родовият белег?

Ала в геополитическите стълкновения на тракийските българи за съхраняването и възпроизвеждането на род и родина няма и не може да има окончателни резултати. То е все едно да ореш в морето…

И ето тук още един пример. От двадесетина години публикувам в различни вестници и в няколко мои книги една хипотеза за местонахождението на гроба на Патриарх Евтимий.

Опирам се на народната памет за най-великия средновековен българин, както и на редица преки и косвени предположения.

Водя се от горчивото съзнание, че нито един от владетелите на Първото и Второто българско царство няма гроб, че нямат гроб и властелините на народния дух Васил Левски и Христо Ботев.

Мисля си дори, че навярно известната смраченост в националния характер е заради недостига на тленни следи от велики хора.

На моите публикации няма никакъв отклик от фактори, които могат да приемат или да отхвърлят твърденията ми.

Чувствам известна ревност у някои историци, но ме поразява крайната незаинтересованост на държавните институции.

Разговарях съвсем конкретно с един компетентен на своето поприще висш държавен чиновник. Убеждавах го в контактите на българската и гръцката църква да потърсим сведения от епохата в архивите на Вселенската патриаршия.

Убеждавах археолози и историци да направим нещо като “кръгла маса” по темата. И в двата случая искрено проявената благосклонност към идеята ми постепенно премина в мълчание…

Обаче реалната принадлежност на Патриарх Евтимий към тракийския свят така или иначе поражда осъзнати и неосъзнати идеи и действия на видни тракийски деятели, един от тях е Димитър Попниколов.

Кой е той, до такава степен непознат днес, че дори аз не подозирах, че дълги години съм живял на уличка в ЖК „Гоце Делчев”, наименувана на него.

Табелките са изчезнали при събарянето на старите къщи с дворовете и вдигането на панелните крепости. Дори когато по един подходящ случай от тракийската организация направихме предложение софийска улица да бъде кръстена на него самите общински власти не знаеха, че вече има такава улица, и кръстиха с неговото име улица в квартал „Овча купел”.

На нея поне сложиха табелки и сега в милата ни столица има две улици с едно име…

В енциклопедичната справка за Димитър Попниколов Янев името му е изписвано до 1945 година като Димитъръ попъ Николовъ. Български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Върховния македоно-одрински комитет, педагог.

Ръководител на Тракийската организация от 1 септември 1925 до 13 януари 1927 година. Роден е в село Карахадър, Лозенградско. Брат е на войводата Яни Попов. Баща му е видният духовен деец и революционер Никола Бъчваров.

Учи в българската гимназия в Одрин, където влиза във ВМОРО. След завършване на гимназията работи като учител в Бургас, където е секретар на македоно-одринското дружество и пунктов началник на ВМОРО за Лозенградски санджак.

За революционна дейност е осъден заедно с брат си задочно от Одринския военен съд на 101 години затвор след разкритията на Керемедчиоглувата афера. Взема активно участие в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година.

След разгрома на въстанието се установява в София и от 1904 следва философия и педагогика в Софийския университет „Свети Климент Охридски” до 1906 година, а по-късно до 1908 година продължава образованието си в Женевския университет.

Завръща се в България и преподава етика в Първа софийска мъжка гимназия. В 19019 година специализира в Швейцария, Белгия и Франция.

След завръщането си в България работи в Министерството на народното просвещение. В 1914 година Димитър Попниколов е сред учредителите на дружество „Одринска Тракия”, а по-късно и на Тракийската организация на събора през 1918 година в Одрин (Караагач).

Изработва мемоара за Тракия, представен на делегатите на Парижката мирна конференция 1919-1920 г. Делегат е на тракийските бежанци на конференцията в Лозана (1922 - 1923).

От 1921 г. е директор на училище „Тодор Минков” в София. Прокарва редица новаторски идеи - факултативно изучаване на западни езици, създава училище за родители, въвежда ученическо самоуправление и други.

Член е на международна комисия за домашно възпитание в Брюксел и на международната организация „Майката и семейното огнище”.

Основател и главен редактор е на вестник „Тракия” от 1921 до 1927 година и на вестник „Народен зов” (1930). Публикува книгите „Одринска Тракия” (1919), „Преображенското въстание” (1970), множество учебници и брошури. Народен представител е в 22 Обикновено Народно събрание между 1927-1931 година. Носител на орден НРБ, I степен от 1975 година. Умира в 1978 година в София.

Обхватът на дейността на Димитър Попниколов показва същността на идеята в тези мои приписки към тракийската кауза.

Да, тракийците са не само българи и не само в България.

Сега се разбира колко бе уместно предложението на Костадин Карамитрев при възстановяването на нашата организация през 1990 година тя да бъде наречена Съюз на тракийските дружества в България - СТДБ. Някои участници във възстановителното събрание посрещнаха с недоумение това название, смущаваше ги уточнението, че това е съюз на нашите дружества в България, че къде има другаде тракийска организация…

Новият стил в дейността на СТДБ днес дава добри резултати в това отношение. Възникнаха и възникват тракийски дружества и извън България. В очертанията на тракийски свят на Европа.