КАМБАНА БЕЗ ЕЗИК

Катя Кремзер

Из „Пясъчна роза” (2017)

КАМБАНА БЕЗ ЕЗИК

На Любомир Левчев

Попарени са розите навън.
Снегът ги е целунал за последно.
Но те бленуват слънце в своя сън,
на пролет топла и безкрайна нежност.
Не ги отрязах - дивна красота.
Напомняха ми дъхавото лято.
Сега единствен вятърът студен
завихря сняг и връща ме нататък.
Пред мен полето - снежна белота,
застинало без звук, без вик на врана.
Душата е отворена врата…
Кънтяща глухо, без език камбана…


ЛИСТЧЕ ОТ СПОМЕНИ

Бяло е утрото,
сиви надеждите.
Листче от спомени -
пъстро крило…
Скрито в тополите,
дни непрогледнало,
птици изпратило,
тъжно око…
Свършиха бурите,
с пепел посипани,
стенат стърнищата,
черна земя…
Спомен е лятото,
утрин замръзнала.
Голи са мислите,
тиха река…
Листче от спомени,
скрито във пясъка,
помни очите ни -
ярка следа…
Листче отронено,
пазиш ли спомена?
Аз те изпращам -
цветна сълза…


ЕСЕННИ ЛИСТА

Още малко ще има листа,
пъстра есен и птици в небето.
Капки жълти в зелена трева,
после сняг ще покрие полето.
Още ден в пъстроцветна гора -
неизплакани сълзи листата.
Още час, пада бързо нощта -
идва в своята власт тъмнината.
Ще осъмне полето в мъгла
и последният лист, неотронен,
ще напомни още миг есента.
После бавно ще стане на спомен…


ДА ПУСНА ГЪЛЪБ

Прозорецът ми тъне във мъгла.
Повиках ли я, аз ли я създадох?
Да виждам със сърцето си света,
очи не са ми нужни и го зная.
От удари напукано стъкло,
с юмруци да отвърна не умея.
На пепел се превръща всяко зло,
когато с твърда вяра го огрееш.
Но злото се изражда и цъфти,
поливано с фалшивите ни маски.
А нежната ми кожа не боли,
отровата отвътре я надраска.
И който беше още малко жив,
запуши си ушите и избяга,
а този бяг е просто тъжен вик,
изсипал по ръцете ни жарава.
Отекна в мен като камбанен звън,
със хорови напеви го подеха
оголените клончета навън
и спуснаха мъглата като дреха…
Прости ми, Боже, може би греша,
че няма във света ни нищо трайно,
но всеки път забравяме това
и хукваме отново да мечтаем.
С душите си го виждаме красив,
забравили за удари и болки.
Сърцето носи пламъка ни жив
и нямат шанс огради и окови.
Поела дъх от твоята искра,
да богохулствам даже и не смея.
Аз имам малка, истинска мечта -
да пусна гълъб и да оцелее…


ТЕЖЕСТ

На Анжела Димчева

Тежестта - невидима мембрана,
не идва непременно отгоре.
Тежестта е липсата на мама
и на много други свидни хора.
Тежестта е утро неразбрано
и самотна вечер непрогледна,
болка в крехкото ми рамо,
зейнала в душата бездна.
Тежестта, от думи неподбрани,
свят-усмивка в тъмнина превръща.
На приятелите мъките събрани…
(а сърцето е широка къща).
Тежест от деца и от любими…
Че светът е подъл и развратен…
Сякаш носим непосилно дните…
Колко дълго ще търпи земята?
А не е ли този свят за песен,
радостта не е ли за отплата?
Да получиш - толкова е лесно…
Да дадеш е тежест непонятна.
Тежестта събираме прецизно,
вместо хляб да хвърлим по водата.
Завистта - отровата на дните,
е змия, затегнала сърцата.
Тежест - и от бедност, и от слава,
от обиди - канара събрана.
Лесно е да бъдем по-щастливи,
всъщност нищо друго важно няма.


ЗЕМЯ ОТ ПОРИВИ

Не ме търсете за обичане,
светът е само страх и болка.
След толкова любов и вричане,
на малкото ще съм доволна.
Обръгнали от преживелици,
денят ни - язва, люта рана.
Животът просто е последица.
Какво ли тук е лична драма?
Земя, от пориви създадена,
а всеки чувства се нещастен.
Децата ни - далеч прокудени.
Мълчим. Проблемите са ясни.
Едва ли късче непродадено
остана нейде на земята.
Съсипана е и разядена.
Превръща се в отровно блато.
А Бог със мисия единствена
света създал е, а в отплата,
да го градим, да го обичаме,
да го оставим на децата.
Защо те вплетох в тази приказка?
Защото всичко е тревожно.
И всяко „да” и „не” са истински,
и камък, махнат или сложен…


МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Аз съм твоя простор към света,
но не съм сивота в ежедневие.
Аз не съм твоя страх, твоя гняв.
Слава Богу, не съм задължение.
Във незримия свят съм звезда,
слънчев лъч и едното спасение.
Ала пътят дотам непознат
преминава през мъртво вълнение.
Всъщност пътят дотам в мисълта
е по-кратък от миг упование.
През усмивка родена сълза,
замъглена от скрито страдание.
Бог ни дава за миг любовта,
после хиляди часа търпение.
Да преплуваш за някой света
през вълните на мъртво вълнение…